Според древногръцкия философ Сократ, удивлението е началото и двигателят на всяко човешко познание. Авторите на Библията пък настояват, че същинските промени в този свят са се случили в резултат на Божиите действия, на Божии чудеса. А мъдрият българин нито е настроен философски, нито хваща вяра на Библията. Той си има една любима поговорка, която въплъщава отношението му към историята: „Всяко чудо за три дни!“ Затова в нашата страна чудеса не стават. Или ако все пак стават, не удивляват никого. Или ако удивляват, то е точно за три дни – не повече.

Казват, че смехът действал освобождаващо. Ако е така, българинът има непрекъснато причини да се освобождава. Защото се смее по повод и без повод, за щяло и нещяло. А пък не е усмихнат. И никак не е радостен. Според различни социологически данни от международни агенции, публикувани през последните години, българите са измежду най-нещастните народи в света. Как тогава да си обясним, че все намираме за какво да се смеем – или по-точно, над какво да се смеем?

Случи се нещо, за което много хора смятаха – по неясни и нелогични причини – че няма как да се случи. Световните сътресения, тревоги, трагедии се виждаха някакси много екранно, фоново и малко воайорски през малката дупчица, през която наблюдавахме света. И те ни изглеждаха много малки и много далече. Кое ни кара да смятаме, че не сме абонирани за световните процеси и че те няма да изкривят и дори разбият малката ни пощенска кутия, в която получаваме писмата от света. Докато един ден получаваме пратка, която взривява кутията. Такава промяна буквално избухна на 18 юли.

Преди време попаднах на интересна статия в сайта reduta.bg, наречена "Ако имахме нужда от по-различна църква, щяхме да я имаме". Авторът ѝ Ясен Бориславов прави кратка ретроспекция на участието на Българската православна църка в обществения живот в България след промените през 1989 г., като фокусът е серията от негативни за образа на БПЦ събития, случили се в началото на 2012 г. , основно разкритията около досиетата на висши духовни лица.

И в ежедневните си разговори, и в творчеството си, българинът винаги отделя подобаващо място на злото. То е все на езика му и в съня му. Протяга към нас хищните си лапи, смазва самочувствието ни, опропастява житейските ни планове. Но странно, уж само се оплакваме от злото около нас, а постоянно говорим за него с един странен пиетет. С един вид преклонение пред всепобеждаващата му сила. Която хем ни мачка, хем е някак привлекателна. Не можем да откъснем взора си от черния лик на злото. Сякаш нямаме друг избор, освен да му служим; пък дори и само със словата си.

Наскоро станаха известни окончателните резултати от Преброяване 2011. Данните по демографските, икономическите и социалните показатели оставям на статистиците; те могат да се анализират и оценят чрез техните методи. Но има един показател, който трудно – ако изобщо, – се поддава на статистика: личната вяра на гражданина. Той фигурира сред данните, скрит зад термини като „вероизповедание“ и „религиозност“, които звучат някак по-научно. Но от това картината на вярата на българските граждани едва ли става по-ясна.

Народите са като хората – имат си младини, зряла възраст и период на остаряване (не задължително в демографски смисъл). За българския изследванията сочат, че „се топи“ и „застарява“. А кога са били времената на неговата зрялост? И можем ли да преценим дали той изобщо е преминал през този стадий? Защото, ако продължим аналогията с живота на отделния човек, това съвсем не е задължително. Има хора, които са проявявали завидна зрялост и мъдрост още като голобради юноши, но има и побелели глави, които по акъл са още някъде в ранния пубертет.

Битие е старинна индоевропейска дума, която произхожда от „бивам“, „съществувам“. Това я извисява до философско понятие; поне в онези философии, за които „Какво съществува?“ и „Защо съществува?“ са централни въпроси. Битие стои добре в устата и в ума на хора, които вярват, че съществуването е нещо прекрасно и има смисъл. Те се опитват да предадат и на останалите своята вяра, че това, което е, ще бъде и пребъде. И дори правят всичко възможно пребъдването да се случи. Това си личи на първо място в езика, който използват и с който споделят идеите си.