„Черният смях“ като алтернатива

Казват, че смехът действал освобождаващо. Ако е така, българинът има непрекъснато причини да се освобождава. Защото се смее по повод и без повод, за щяло и нещяло. А пък не е усмихнат. И никак не е радостен. Според различни социологически данни от международни агенции, публикувани през последните години, българите са измежду най-нещастните народи в света. Как тогава да си обясним, че все намираме за какво да се смеем – или по-точно, над какво да се смеем?

Просто българският смях попада обикновено в категорията „черен смях“. Смях, който трябва да озари черните дни. Той се превръща в единствен отдушник от социалната неправда и от чувството за безпомощност. Той трябва да покаже на „недосегаемите“, че ако няма кой да осъди и прекрати безобразията им, то има поне кой да ги забележи и осмее. Но черният смях на българина не е точно сатира. Сатирата служи на кауза; тя зове към гражданско действие. В сатирата има надежда за успех, дори надежда за окончателна победа над злото. В черния смях има единствено лична увереност, че злото все още не те е овладяло или безропотно подчинило. За да я изрази, народният дух намира своите творци, които правят от този мрачен хумор изкуство. А с времето се появява и народна традиция – може би една от малкото автентични български традиции, които все още дават признаци на живот.

Едно време, в буржоазна София особено популярни били т.нар. „куплетисти“, таланти предимно от градската беднота, които напипвали злободневните теми и ги обличали в шеговити стихове. Тяхна трибуна често била улицата, а понякога – сцената на някой частен театър. Знам псевдонимите само на двама от тях: Джебчията Бора и Джип. Куплетистите черпели вдъхновение от стария, жизнерадостен софийски пролетариат, по произход от околните шопски села и обитаващ мизерните къщички в Коньовица, Банишора и Ючбунар. (Зрителите на филма „Дзифт“ от новата вълна в българското кино могат да разпознаят в главния герой типичен представител на тези люде.) Известността и успехът на куплетистите говорят за зараждане на своеобразна спонтанна градска култура.

Тази култура за жалост е бързо удавена след фаталния 9-ти септември 1944 г. Комунистическите властници не можеха да търпят дори несъгласието на черния смях. Единствен продължител на традицията беше покойният Радой Ралин. Неслучайно неговите Люти чушки бързо бяха скрити от своите потенциални читатели. И неговите куплети започнаха да се препредават устно. Успоредно с политическия виц, който впрочем бе официално обявен за престъпление. И май беше основната дейност на дисидентите, които трябваше да олицетворят и сътворят обществените демократични промени след 1989 година.

В България обаче нищо същностно не се променя, въпреки дефилиращите пред нас най-различни и все по-чудновати политически режими. Безпомощността на обикновения човек пред тази българска прокоба дори става още по-голяма. Затова и черният смях няма как да отмре. Просто трябва да си намери адекватната културна форма. И ето че традицията на куплетистите е на път да се възроди. Основания да го кажа намирам в един особено удачен опит, появил се в публичното пространство преди няколко дни. Той носи многозначителното заглавие „България в думи“, като тези думи са само съществителни, без глаголи. Наистина, какви глаголи могат да охарактеризират едно безвремие? „Това е положението – поне се смейте!“ сякаш ни утешава авторът с усмихнатия псевдоним Ведрин.

Ами, ако нищо друго не ни остава, по-добре е да се смеем, отколкото да плачем… Въпросът е: докога българският черен смях ще бъде алтернативата на ненормалността в тази страна? Не е ли естествено тази алтернатива да бъде нормалността? Приета като кауза и реализирана чрез гражданско усилие. Само че най-напред трябва да формулираме нормите. Това е полезно упражнение в спокойни и освободени от злободневното мигове. Например, когато току-що сме престанали да се смеем.