Проникновено за българите и християнството
Преди време попаднах на интересна статия в сайта reduta.bg, наречена "Ако имахме нужда от по-различна църква, щяхме да я имаме". Авторът ѝ Ясен Бориславов прави кратка ретроспекция на участието на Българската православна църка в обществения живот в България след промените през 1989 г., като фокусът е серията от негативни за образа на БПЦ събития, случили се в началото на 2012 г. , основно разкритията около досиетата на висши духовни лица.
Тези събития са хванали вече медиен прах и са безинтересни за повечето от нас, но във втората част на статията намерих изключително проникновени мисли, касаещи нас като народ и отношенията ни с вярата и с институцията, положена от самия Христос като жив организъм, преминаващ през епохите и катаклизмите на човешката история и оставащ винаги тук. Бих искал да споделя въпросните пасажи тук, а те могат да бъдат намерени в тяхната пълнота и контекст и в оригиналния текст.
Църквата е мистично тяло, а не обществена организация. Тя е общност от вярващи със свой тайнствен и благодатен живот. Вярата във Възкресението, свещените тайнства и благодатните дарове я изпълват със съдържание, а не просто църковните служители, каквито са владиците. Затова тя е едновременно земна и небесна, видима и невидима.
Тъй като християнството у нас е предимно битово, в масовото съзнание църквата се възприема по-скоро като някаква културно-просветна и отчасти патриотична организация, “кърмилница на българщината”, национална светиня, която трябва да бъде бранена. Това наложено през Възраждането и на практика съхранено разбиране е особено присъщо на търсещи публична изява интелектуалци, които не познават и не разбират църквата извън нейните ритуално-декоративни функции. За този тип български интелектуалци (а повечето са точно такива) църквата е паметник на културата, жива етнографска старина, а синодът е нещо като музей на мадам Тюсо, но с живи хора.
Много години съм търсил точните думи, за да изразя разминаването в разбирането у народа ни за същността и ролята на Христовата църква с нейните истински същност, роля и цели и като че ли по-добре от това не би могло да бъде казано. Вниквайки в тези думи, ще е много по-лесно да разберем интуитивното си отвращение при вида например на бившия президент Георги Първанов, който държи свещ и се кръсти в "Александър Невски" на някой голям християнски празник – смешно и абсурдно е човек, открито противостоящ идеологически на християнството като система от вярвания, да се съпричастява към същото това християнство поради декоративни причини и дворцов етикет.
Ако в българската култура от последните 150 години бъде потърсен образът на свещеника, най-лесно е да бъде открит като герой на иронично-снизходителни литературни и фолклорни текстове или като расофорен изразител на граждански и политически тежнения (Иларион Макариополски, Неофит Бозвели, Екзарх Йосиф, митрополит Климент). Политическите очаквания, свързани с църквата през Възраждането, са я повредили, а атеистичният режим след това е умножил повредите.
Българското общество и православната църква отдавна живеят разделени, изключая някои ритуали на входа и на изхода на живота – кръщенета, венчавки, опела. Били са разделени преди 10 ноември, бяха разделени през двете десетилетия на т. нар. преход и явно ще продължат да бъдат разделени. Скандалът с владишките досиета нито ще увеличи, нито ще скъси дистанцията. Ако българското общество имаше нужда от друга църква, щеше да я има.
Сцена от скеч с отец Нафърфорий от шоуто на Слави Трифонов
Наблюдението за образа на Христовия свещенослужител е интересно, като за съжаление напълно точно отразява обществените настроения. Не знам дали този феномен има аналог при други народи, но българинът е изградил образа на мазния, хитър и угаждащ на червата си използвач в расо. Във всички приказки за Хитър Петър свещеникът е отрицателният герой, такъв е и в разказите на Елин Пелин. Съвременните "контрибутори" към "образа на попа" са хората, занимаващи се с генерирането на сеир (защото думата "шоубизнес" е прекалено далеч от качеството и естетиката, които въпросните хора творят, за да се използва уместно по техен адрес). Идва ми на ум сценарният екип на Слави Трифонов, който неуморно вече над десетилетие гради измисления образ на пропадналия и развратен "поп", на когото му дай само жени, пари и пиене, както и образът на свещеника от популярния тази година сериал по същата телевизия "Селении в повече", който на места е добра сатира на българина, но по отношение на свещеника сценаристите са се престарали – свещеникът на селото е най-корумпираният, най-алчният, най-двуличният и най-пропаднал от всички образи във филма. Интересна подробност, е че екипът на филма благодари на Софийска митрополия за оказаното сътрудничество в края на всеки епизод на сериала...
Всъщност много от свещениците в България са били или са точно такива – безскрупулни, алчни за пари пияници, но в картината напълно отсъства нещо друго – ролята на свещеника като душегрижител, като човек, на когото "му пука" за теб, когато си нещастен, объркан и търсиш път от безизходицата, в която си изпаднал. Някак българите не можем да припознаем у човека в расото Христовия слуга, този, който например храни сирачетата като отец Иван от Нови Хан, без да си мисли тайно какъв хубав PR става от това по Коледа. Много други подобни нему свещенослужители също могат да се открият живи и активно трудещи се на духовната нива в България днес и съм много радостен всеки път, когато съзра Христовия образ у още някой от тези хора, напук на клишето на "пияния поп", което ни залива отвсякъде. Може би когато все повече българи започнат да ги забелязват и да ги познаят в местната църква, на улицата, сред дрипавите бездомници, ще се промени и любимият за осмиване образ. А може би не?
Проблемът на атеизма не е в това, че хората не вярват в Бог, а че са способни да вярват във всичко – карти Таро, гледане на кафе, висшия разум от дупката в Царичина и други глупости, като например края на прехода.
Повечето българи не са религиозни, но за сметка на това са суеверни. Премиерът например носи червен конец и на въпроса “Защо?” отговаря: “Много кълнат, помага”
Българите в своето мнозинство са не само неграмотни по отношение на Христос, но са затънали и в множество "тайни познания", езически практики и различните форми на източния мистицизъм. Тези неща са напълно противни на духа и на смисъла на проповядваното в Църквата, оттам и невъзможността да вникнат "какво се прави в църквата и защо".
В края на статията авторът разглежда ролята на християнството в цялостното ни осмисляне на света. Текстът е като че ли явна препратка към книгата "Ортодоксия"1 на големия богослов Честъртън, главата "Етиката в страната на елфите", разглеждаща връзката между вълшебния свят на приказките и Библейската истина:
От гледна точка на обикновения, делничен човек няма особено значение дали земята е сфера, която се върти около Слънцето, или е закрепена върху слон, който е стъпил върху костенурка, която е стъпила върху друг слон, и т. н. Но религията му дава нещо много по-важно от достоверния и освободен от метафорични абстракции образ на света, който науката се опитва да предложи – дава му способността да гледа с учудване на света и живота. Животът е чудо и заслужава учудване. Християнството предлага на човека детското възприятие за света, което е по-човешко и по-човечно. Превръщането на яйцето в пиле е точно толкова загадъчно, колкото и превръщането на жабата в принцеса, след като е целуната от принца. Впрочем в приказките доктрината за грехопадението е ключ към повествованието също както и в Библията. Щастието виси на някаква тънка нишка, някакво парадоксално, но неумолимо условие. Пепеляшка закъснява с пет минути и каляската се превръща в тиква. Адам изяжда една ябълка и Господ му обръща гръб.
Проблемите на българското общество неминуемо се отразяват и в проблемите на Църквата в България (например досиетата на агентите от ДС), но преди всичко е важно да има добро разбиране на същността и ролята на Църквата такива, каквито са те от 2000 години. Идеализираният ("майката-кърмилница на всичко българско") или демонизираният ("алчните килимявки") образ на Църквата в съзнанието на българите до голяма степен пречи на създаването на истински диалог и честни взаимоотношения на духовно ниво между отделните членове на обществото и българската част от вселенското Тяло Христово, каквото е българската Църква. Подобни качествени статии като цитираната тук са много полезни в изграждането на правдив и реалистичен образ на тази небесна институция, оттам и – дай Боже – до разрешаване на някои от сериозните ни проблеми като народ.
Нов коментар