Аз и ти

Светът е двойствен за човека съобразно двойственото му държане. Държането на човека е двойствено съобразно двойнствеността на елементите на словото, които той е способен да изговаря. Елементите на словото не са отделните думи, а словесните диади. Единият елемент на словото е словесната диада Аз—Ти. Другият елемент на словото е словесната диада Аз—То, при който без всякаква промяна на словесната диада То може да се замени от думите Той или Тя.

Следователно Азът на човека също е двойствен. Защото Азът от елемента на словото Аз—Ти е различен от този в елемента на словото Аз—То.

*

Елементите на словото изказват не нещо, което да е налично извън тях, а самите те, докато се казват, създават определена наличност. Елементите на словото се казват със самото същество. Когато казваме Ти, казан е и Азът от словесната диада Аз—Ти. Когато казваме То, казан е и Азът от словесната диада Аз—То. Елементът на словото Аз—Ти може да се казва с цялото същество. Елементът на словото Аз—То не може никога да се каже с цялото същество.

* *

Животът на човешкото същество не се състои само от заобикалящите го отвсякъде преходни глаголи. Той не се състои само от дейности, които имат дадено нещо за свой предмет. Възприемам нещо. Усещам нещо. Представям си нещо. Искам нещо. Чувствам нещо. Мисля нещо. Не само от такива и тем подобните се състои животът на човешкото същество. Тези и подобните тям основават всичките заедно царството на То. Но царството на Ти има друга основа. Който казва Ти, няма за предмет някакво си нещо. Защото където има някакво си нещо, там има и друго някакво си нещо; всяко То граничи с друго То. То съществува само благодарение на това, че граничи със себеподобното. Но каже ли се Ти, там няма друго нещо. Ти не граничи. Който казва Ти, той няма някакво си нещо за предмет, той няма нищо. Той е осъществил връзката.

*

Светът като опит спада към елемента на словото Аз—То. Елементът на словото Аз—Ти създава света на връзката. Три са сферите, от които се съгражда светът на връзката.

Първата: животът с природата. Тук връзката се лута из мрачни доби и е доезикова. Креатурите надигат глава към нас, но няма как да достигнат до нас и нашето говорене на Ти с тях е заседнало досам прага на езика.

Втората: животът с човека. Тук връзката е явна и езиково оформена. Можем да дарим нашето Ти и да ни отвърнат със същото.

Третата: животът с духовните същности. Връзката тук е обгърната с облак 1, но явява себе си; лишена от език, но оплождаща езика. Не чуваме речено Ти, но се чувстваме призовани и отвръщаме — образотворейки, мислейки, действайки: казваме елемента на словото със самото си същество, без да можем с устните си да речем Ти.

Бива ли обаче да въвличаме извънезиковото в света на елемента на словото? Във всяка сфера, с всичко, ставащо настоящо за нас, ние поглеждаме към превала на вечното Ти, долавяме полъх от Него; във всяко Ти, и според както подобава за всяка от сферите, ние се обръщаме към вечното Ти.

*

Ако аз стоя срещу някой човек като пред моето Ти, ако му казвам елемента на словото Аз—Ти, тогава той не е нещо посред нещата и не се състои от неща. Той не е Той или Тя, ограничавани от други Той или Тя; точка, нанесена върху мрежата от пространства и времена на света; не е някакво устройство, познаваемо, описуемо, рехава плетка от поименно назовани свойства. Не по съседски и безпросветно той е Ти и изпълва небосвода. И е като да не съществува друго освен него; но всичко останало живее в неговата светлина.

Тъй както мелодията не се сглобява от тонове, стихът от думи и изваянието от линии, а трябва да се докопва всяко нещо и да се драпа, додето от единичното се получи множествеността, така е и с човека, на когото казвам Ти. Аз мога да му взема цвета на косата, или цвета на речта, или цвета на добротата, и все ми се налага да го правя; но тогава той престава да бъде Ти.

И както молитвата не е във времето, а времето е в молитвата, жертвата не е в пространството, а пространството е в жертвата и ако някой обърне отношението, той снема действителността, така и аз заварвам човека, на когото да кажа Ти, не в някакво някога си и някъде си. Аз мога да го напъхам там, и все ми се налага да го правя, но напъхвам там вече един Той или една Тя, едно То, но не моето Ти.

Додето над мен се простира небето на Ти, ветровете на причинността клечат в нозете ми и неизбежната орис се съсирва в копнежа си. Човека, на когото казвам Ти, аз не познавам. Но аз съществувам във връзката с него, в свещения момент на словото. Едва когато изляза оттам, ще почна пак да го опознавам. Познанието е отдалечаване от Ти.

Връзката може да съществува дори ако човекът, на когото казвам Ти, зает с познанието си, не го възприема. Защото Ти е нещо повече, отколкото То знае. Ти сторва повече и му се връща повече, отколкото То знае. Тъдява заблуда не може да припари: тук е люлката на Действителния Живот.

* *

Азът от елемента на словото Аз—То, т. е. Азът, срещу когото не застава едно Ти от жива плът, а е обграден от множество „съдържания“, има само минало, не и настояще. С други думи: доколкото човек се задоволява с неща, които опознава и употребява, той живее в миналото и мигът му е без сегашност. Той не разполага с друго, освен с предмети; но предметите съществуват в минало свършеното време.

Настоящето не е мимолетно и изплъзващо се, а настоятелно очакващото и устояващото насреща ти 2. Предметът не е трайността, а мълчанието, сдържаността, сривът, вцепеняването, самоотстраняването, необвързаността, липсата на сегашност. Същностите живеят в настоящето, предметностите — в миналото.

Тази основна двойнственост не се преодолява дори и ако се извика един „свят на идеите“ като нещо трето и непротиворечиво. Защото аз не говоря за нищо друго освен за действителния човек, за теб и за мен, за нашия живот и нашия свят, не за Аз само по себе си, нито за битие само по себе си. Но за действителния човек същинската граница пресича и света на идеите.

Наистина, някой и друг, за когото в света на нещата е достатъчно вещите да му са познати и да ги употребява, си е изградил една пристройка или надстройка от идеи, в която намира подслон и успокоение от обземащото го усещане за нищожност. Той смъква одеждата на противното всекидневие пред прага, намята чиста плащеница и почва да се наслаждава от гледката на протобиващото или дължимото за битието, в което животът му няма дял. Може дори и да му харесва да го оповестява.

Но То–човечеството, което някой и друг имагинира, постулира и пропагандира, няма нищо общо с едно човечество от плът и кръв, на което човек казва истински Ти. И най-благородната фикция е фетиш, и най-възвишените фиктивни убеждения са порок. Идеите царстват над главите ни също толкова малко, колкото и се помещават в тях; те бродят между нас и ние ги срещаме; за оплакване е този, дето оставя елемента на словото неизречен, но жалък е този, който наместо към него се обръща към идеята с понятие или парола, като че по име.

* *

Това, че непосредствената връзка включва въздействие върху отсрещното, е особено видно при изкуството: същинското дело на изкуството определя процеса, в който образът става творба. Отсрещното се изплъзва благодарение на срещата, благодарение на нея то навлиза в света на нещата, за да продължи да въздейства до безкрай, до безкрай да става То, но и до безкрай пак да става Ти, ощастливяващо и разпалващо. То се „въплътява“: от приливното течение на безпространственото и безвремево настояще, неговата жива плът се възкачва на брега на състоятелното.

Не така явно е значението на въздействането при връзката с човека—Ти. Същностният акт, който създава тук непосредствеността, обикновено се разбира чувствено, а значи бива криво разбран. Чувства съпровождат метафизичния и метапсихичния план на любовта, но не чувства го съставляват; и чувствата, които го съпровождат, могат да бъдат от твърде различно естество. Чувството на Христа към обладания от беса е различно от чувството към любимия ученик; но любовта е една. Чувствата се „имат“; любовта е събитие. Чувствата обитават в човека; но човекът обитава в любовта си. Това не е метафора, а самата действителност: любовта не се прикрепя за Аза така, сякаш че Ти е в нея само колкото за „съдържание“, за предмет; тя е между Аз и Ти. Който не знае това, не познава любовта, пък и макар да й приписва чувствата, които изживява и изпитва, на които се наслаждава и показва. Любовта е взаимно мирово действо. Който пребивава в нея, който съзерцава в нея, за него людете се освобождават от своята преплетеност в човешката гмеж; добри и зли, умни и безразсъдни, красиви и грозни, един през друг те стават за него действителни и се сбъдват в Ти, т. е. стават освободени, отърсили се, единствени и подвизаващи се насреща му; и колчем се сбъдне, изключителността възниква по удивителен начин — и тъй любящият може да въздейства, да помогне, да изцели, да възпита, да възвиси, да спаси. Любовта е отговорност на едно Аз за едно Ти: в това се състои равенството, дето не може да просъществува в никое чувство, равенството на всички любящи, от малечкото до исполина, и от блажено родения, за който животът се заключава в живота на обичан човек, до обругавания до сетен дъх на кръста на света, който е способен на неимоверното и дръзва: да обича човеците…

• 1. Вж. Изход 16:10, 24:16, 34:5, 40:34,38; Числа 12:5, 16:19
• 2. Игра на думи между Gegenwart (настояще) и Gegenstand (предмет) със словообразуванията das Gegenwartende (настоятелно очакващото) и das Gegenwaehrende (устояващото насреща ти).