Мястото на семейството в живота и обществото

Добре си спомням, още от малък, още от времето, когато детето се опитва да проумее смисъла на думите (а с това може би и смисъла на заобикалящия го свят) от контекста, в който ги чува да бъдат изречени, имаше една, която ми създаваше големи главоболия. Това беше думата любов и тя продължи да ми носи объркване много след времето, за което говоря. Проблемът не е в това, че тя има някакво много абстрактно значение. (Изненадващо колко лесно дори детският ум може да схване неща, които не могат да се видят, пипнат, помиришат или вкусят.) Проблемът в известен смисъл е обратен. Хората говорят за любов като за нещо, което не се нуждае от обяснение, но като че ли в различни случаи говорят за коренно различни неща, които трудно могат да бъдат наречени с едно и също име. Та как може да има една дума за неща като: патриотизъм, майчина грижа, детинска привързаност, романтичния трепет на двама влюбени, рицарска галантност, дистанцирано уважение или физиологичен сексуален акт? Парченца от пъзел, които показват някакво сходство, но не се нареждат в една картина… Колко ли много от тях са загубени?

Темата за семейството предизвиква подобно объркване в съвременното общество. Всички използваме думата семейство с увереността на хора, които не само знаят какво искат да кажат, но освен това са убедени, че е нещо много важно. Какво точно обаче имаме предвид? Първичните реакции на хората са противоречиви. У едни думата семейство извиква предимно спомени за безгрижност, за други е предимно отговорност. За едни е нужда, за други даденост. За едни е право, за други привилегия. Още по-объркано става, когато в разговор я използваме като един вид синоним на сигурност, топлота и сърдечност, а се оказва, че тя предизвиква асоциации на страх, неувереност, смущение, срам, понякога – неприязън, понякога – дори гняв.

Нещо не е наред… Темата е важна, темата е въпрос на лична идентичност. Семейството – това е от тези неща, които не се нуждаят от определение. Всеки би трябвало да ги разбира по един и същи начин, освен ако не е извънземен. Всеки би трябвало да ги разбира поради самата си същност, поради това, че е човек. Семейството е реалност, в която човек се ражда. Не за всеки обаче… Не за всеки това е една трайна реалност. Не за всеки носи сигурност, не за всеки това е реалност, която изгражда. Не за всеки това е реалност на емоционален комфорт. За много хора това е среда, която поражда болка и разочарование, и среда, от която искат да излязат и никога повече да не се върнат. За изоставените деца в социалните домове пък е една неприлична мечта.

И както обикновено се случва с неща, толкова важни за нашата идентичност, че изискват отговор, независимо дали разполагаме с положителен пример или не, които имат своето място в сърцето ни, независимо дали това място, ще е запълнено или ще остане празно, всеки сам изгражда своето определение за семейство – в едни случаи – така, че да съответства на определен положителен опит, дори и той да е оскъден. В други случаи – напротив – в контраст на натрупания отрицателен опит: До сега съм срещнал предимно разочарования, но истинското семейство е нещо различно. Това са нашите съкровени определения, които пазим за себе си и толкова по-рядко поставяме на масата, колкото по-често те влизат в противоречие с определенията на другите. Но все пак, не можем да се откажем от очакването, че “всеки би трябвало да го разбира по същия начин”. Картината се разпада, парченца от пъзела се губят и все по-трудно се разпознава първичният замисъл – това, което разбирането за семейството представлява в своята цялост. Затварянето в сферата на личното затруднява общуването с другите, особено когато срещаме предимно неразбиране. Не всяко общуване… Говоря за общуването по действително важните за нас теми. Семейството е именно една от тези теми и в същото време, за добро или за зло, то се гради именно върху такова общуване.

Ето как порочният кръг се затваря и ето как е възможно да имаме в обръщение все по-многобройни и все по-тесни значения на една и съща дума. Това вече не е просто личен, а обществен проблем. Та нали гледаме на семейството като на основна клетка на обществото? На семейството възлагаме основната отговорност по възпитаването на общественополезни качества и навици у нашите деца – да ги наречем добродетели. От семейството очакваме да ги научи кои неща си струват преследването и кои са менте – да наречем това ценности. Именно в семейството се полагат основите на културата на общуване – нещо, без което едно общество не може да функционира. Най-сетне, едно здраво общество се състои от здрави личности, които знаят кои са и накъде отиват – неща, чието изграждане виждаме отново като вътрешно семейна отговорност. Как което и да е от тези неща би могло да бъде възможно ако всеки човек пази своя отделна представа за семейство? Семейството – то се състои от същите тези объркани хора и преди да е способно да изгради, трябва самото то да бъде изградено.

Затова според мен си струва неудобството да поставим някои въпроси открито:

• Какво представлява семейството по своята същност?
• Какъв е неговият произход?
• Какви са условията, в които то фунционира?
• Какво поддържа неговия живот?
• Кои са проблемите и опасностите за семейството тук и сега?
• Що е това любов?

(Да, въпросът, с който започнах – не е чудно, че думи, които предизвикват сходно объркване, се оказват много тясно свързани.)

Това са все въпроси, на които могат да бъдат (и най-вероятно са) дадени множество различни отговори. Около тези въпроси сме избрали да съсредоточим съдържанието на новия четвърти брой на списанието, в който ще ги представим разгледани от най-общи християнски позиции, без да търсим съгласуваност на мненията на всяка цена, а по-скоро по-широк поглед върху темата.

Надяваме се, покривайки по-широк периметър, да поставим някои частни представи за семейството на масата и да започнем да мислим за голямата картина, която те изграждат. Вярваме, че има такава, иначе всичко това не би имало смисъл.