Преди да разберем в пълнота спасението от причината за страданието, трябва да разгледаме по-задълбочено третия кръг. Нека задълбочим още малко изследването си върху обективността и субективността, понеже те са добре познати идеи от ежедневната действителност. От векове хората са спорели кое от двете е по-истинно. В хода на европейската история учените (особено тези от Просвещението) са вярвали в обективната истина, а хората на изкуството са вярвали в субективната истина. Днес модернистите вярват в обективната истина, а постмодернистите по-скоро гравитират около субективната истина. Но както вече загатнах, обективното и субективното не могат да бъдат отделени едно от друго.

Разполагаме с относително малко непосредствена информация какво са мислили първите вярващи в Христос относно Неговата смърт и нейното значение. Книгата Деяния на апостолите ни дава оскъдни сведения за този период от време, но нищо повече. Най-ранните писания в Новия Завет са посланията на ап. Павел. В Библията те са подредени след Евангелията, но всъщност са написани преди тези разкази за Христовото служение. Няколко Павлови послания са написани около 50 г. сл. Хр., едва около 20 години след смъртта на Христос. Често те съдържат по-ранни фрагменти от християнската традиция, които ни връщат във времето непосредствено след смъртта на Христос. Един от тези пасажи намираме в 15 глава на Първото послание към коринтяните. Тук апостолът насочва вниманието ни към основната истина на християнската вяра: тази, която му е била предадена от първите вярващи и която той, на свой ред, предава на коринтяните.

Нека в началото поясня малко съвременния контекст на това изложение. Векове наред много християни изпитвали омраза към евреите. Известно оправдание за нея те намирали в убеждението, че „юдеите са убили Христос“. Ужасяващата история на антисемитизма затруднява обективното изследване на въпроса за юдейското участие в осъждането на Исус. Ако някой дръзне да изрази мнение, че някои юдеи носят някаква отговорност за смъртта на Исус, рискува да бъде обвинен в антисемитизъм. Затова, преди изобщо да започна обсъждането на въпроса за юдейското участие в осъждането на Христос, трябва ясно да заявя три неща…

Отговорът на въпроса какво е бракът според християнския светоглед е неизменно свързан с темите за човешката личност; за смисъла на нейното съществуване; за същността на общуването и причините, поради които се нуждаем от него; за личността на Самия Бог. С други думи, въпросът за същността на брака според Божествения закон е богословски въпрос, а това на свой ред предопределя подхода към неговото разглеждане.

Традиционната християнска мисъл в лицето на Тертулиан или Кеплер разграничава „Двете книги“ на Откровението: два начина, по които Бог се открива на човека – общо (чрез природата) и специално (чрез Библията) откровение. Въз основа на общото откровение можем да придобием научни познания, а чрез специалното – богословски. Тъй като са откровения от един и същ, съвършен и неизменен Бог, те би трябвало да бъдат в единство; да се подкрепят взаимно, без да си противоречат (Пс. 19:1, Рим. 1:20). Същевременно, природата е откровение на един трансцендентен, съвършено различен Бог и затова не може да Го разкрие в пълнота и говори за Него неявно, косвено, чрез подобия или принципи.

На 28.04.2007 г. в Ректората на СУ се проведе първата публична конференция, организирана от Сдружение ХАРТА, на тема: „Злото и страданието: техните лица в съвременното общество“, която заема и темата на първия брой на списанието. Конференцията беше отворена за всички желаещи чрез предварителна регистрация в интернет и предвид ограниченото разгласяване се радваше на голям интерес и оживени дискусии. В настоящия брой имаме удоволствието да ви предложим основния доклад в конференцията, представен от д-р Брус Литъл, „Произход и същност на злото“. Следват избрани въпроси от дискусията след него.

Под добротата на Бога в днешно време почти винаги разбираме Неговата любов и грижа и навярно сме прави. Но тук под любов повечето от нас разбират доброжелателство – желанието да видиш и другите освен себе си щастливи, – не щастливи по този или онзи начин, а просто щастливи. Това, което наистина би ни задоволило, ще бъде един Бог, Който за всичко, що се окаже, че ни допада да вършим, казва: „Какво значение има, щом им харесва?“ Ние фактически искаме не толкова един небесен Баща, колкото един небесен дядо – изкуфял и снизходителен, който, както се казва, „обича да гледа как младите се забавляват“ и чийто план за Вселената се свежда до това в края на всеки ден да може да се каже: „Всички си прекараха добре!“ Признавам, че малко хора биха формулирали теология буквално с тези думи, но в много умове се спотайва приблизително същото разбиране.