Казват, че политиката няма нищо общо с морала и духовността. Доби популярност клишето: „Политиката е мръсна работа – не е за духовните хора.“ Но все още се намират водещи политици по света, които опровергават това схващане. На тържество на 16 декември по повод 400 години от издаването на един от най-авторитетните английски преводи на Библията британският премиер Дейвид Камерън произнесе забележителна реч. В нея той взе отношение не само към приноса на Библията за английската култура, нрави и общество, но не се поколеба да защити християнската идентичност на Великобритания. Във времена, когато т. нар. „политическа коректност“ става все по-настоятелна в опитите си да изключи споделянето на религиозни убеждения от дневния ред на обществото и изобщо от публичното пространство.

Според тъжната статистика България е сред първите четири държави по разводи в ЕС. Отново тя сочи, че всеки втори брак в страната ни приключва с развод до десетата година. Водеща причина за раздялата на съпрузите е несходството в характерите. След нея се нареждат алкохолизмът, наркоманията, пристрастеността към хазарта, физическият и психическият тормоз. Изневярата е едва на пето място сред причините, довели до непоправим разрив в отношенията между съпрузите.

Това са сухите и безпристрастни факти от вече отминаващата година. Тревожният им глас е в странна дисхармония с мнението на един клиничен психолог и семеен терапевт от Центъра за рехабилитация и социална интеграция на хора със зависимости „Проект Пеперуда – София“, което прочетох наскоро в притурката на вестник „Капитал” „Бракът като институция е в криза, но семейството не е“.

Д-р Питър Уилямс, директор на Ценъра за библейски изследвания „Тиндейл Хаус“ в Кеймбридж, изнесе в България серия от лекции в началото на април по покана на сдружение ХАРТА. Специално за читателите на ХАРТА той даде това интервю.

Като учен, библейските текстове са обект на вашата професионална работа. Като християнин, те са обект на вяра. Трудно ли е да се съчетаят тези два подхода към Библията?

Книгата “Misquoting Jesus” на американския специалист по Нов Завет, Барт Ърман излиза през 2005 г. в САЩ. В превод на български тя е издадена от ИК „Изток – Запад“ през 2007 г. под заглавието „Да предаваш словата на Иисус“. Много бързо тя се превръща в бестселър в световен мащаб и скандализира евангелската общност с тезата си, че внимателното проучване на ръкописната традиция на Новия Завет не оставя място за вярата в божественото му вдъхновение. Представяме ви друга позиция в този дебат чрез рецензия на книгата, направена от друг световно признат специалист в областта, Питър Уилямс, директор на Ценъра за библейски изследвания „Тиндейл Хаус“ в Кеймбридж.

В началото на 20-ти век учението за непогрешимостта убедително доминира консервативните кръгове на евангелското движение. Евангелското богословско общество – влиятелна организация на богослови с различна конфесионална принадлежност – приема като единствено изискване за членство ежегодно съгласие със следното заявление: „Единствено Библията и Библията в нейната цялост е записаното Божие слово и следователно е непогрешима в нейните автографи.“ Друг пример е Чикагската декларация за непогрешимост от 1978 г. подписана от повече от 300 водещи евангелски водачи и учени на събиране в Чикаго, спонсорирано от Международния съвет за непогрешимост на Библията. През следващите години хората, свързани с нея публикуват значителна по своя обем литература, която представлява най-добрата научна защита на учението за непогрешимостта.

Настоящата статия поставя въпроса за възможността в Библията да има грешки, както и различните начини, по които може да се подходи към него. Първата част проследява историческите, философски и богословски предпоставки, свързани с възникването и утвърждаване на учението за непогрешимостта през първата половина на 20-ти век. Втората част излага критическите аргументи станали причина за почти повсеместното му отхвърляне в по-ново време. Статията завършва с някои предложения за това как бихме могли да излезем от настоящото объркване и да развием един по-холистичен подход към Библията и свързаните с него херменевтика и апологетика. Разбира се, те в никакъв случай не представляват цялостна и завършена система. В най-добрия случай, това са насоки, които могат да дадат на читателя нова перспектива, и върху които той би могъл да продължи да мисли по-нататък.

Време е отново да мислим за Бога. Нищо не изразява по-ясно вътрешното състояние на много от нашите съвременници, колкото тази мисъл на Карл Леман. През последните десетилетия на изминалия век все повече хора израстваха, без да имат някакво отношение към Бога. За цяло едно поколение религията е нещо съвсем чуждо и не принадлежи към нещата, които могат или биха могли да му помогнат да изживее пълноценно живота си или да открие смисъла на съществуването си. Но тези хора все повече усещат, че в живота им липсва нещо от решаващо значение.

Когато държа Библията в ръце, аз всъщност държа преписи на древни исторически документи. Оригиналните биографии на Исус – Матей, Марк, Лука и Йоан – и всички други книги на Стария и Новия Завет отдавна са станали на прах. Така че как мога да съм сигурен, че съвременните версии – краен продукт на безброй преписи през вековете, имат някаква прилика с това, което авторите отначало са написали? Откъде мога да узная дали тези четири биографии предават цялата истина? Как бих могъл да съм уверен, че църковната политика не е потъпкала биографии на Исус, които са били също така точни като четирите, включени в Новия завет, и които биха хвърлили важна нова светлина върху делата на предизвикалия толкова дискусии дърводелец от Назарет? Два въпроса – дали биографиите на Исус са достигнали до нас непокътнати и дали други също толкова точни биографии, които може да са били отхвърлени от Църквата – заслужаваха внимателно разглеждане. Отлетях до Нюарк и наех кола до Принстън, за да посетя д‑р Мецгър.

Библията. Никоя друга религиозна книга на света, хилядолетия след създаването си, не вълнува така умовете и сърцата и не провокира толкова въпроси за истинността на написаното в нея. Почитана, отричана, опровергавана или омаловажавана, тя не престава да вълнува. Към нея не остава безразличен никой искрен, неспокоен, търсещ дух. Проявилият куража да ѝ се довери, скоро разбира, че това не е просто древен текст, целящ да подчини четящия го на конкретна духовна идея, а откровението на могъщ и опрощаващ Бог – двигателен център и опора на света. Среща като тази разтърсва, вдъхновява и смирява и скоро разбираш, че към Книгата на книгите не можеш да останеш безразличен.

Биб­ли­я­та (или Све­ще­но­то Пи­са­ние) е сбор­ник от пис­ме­ни до­ку­мен­ти (биб­лей­ски кни­ги), за ко­и­то се вяр­ва, че раз­кри­ват по ис­ти­нен и прав­див на­чин ха­рак­те­ра на Бо­га и същ­ност­та на вза­и­мо­от­но­ше­ни­я­та Mу с чо­ве­че­ст­во­то. При­чи­на­та, по­ра­ди ко­я­то те­зи кни­ги са цен­т­рал­ни как­то за юда­из­ма (ед­на част от тях), та­ка и за хри­с­ти­ян­ст­во­то, е спо­де­ле­на­та меж­ду юдеи и хри­с­ти­я­ни вя­ра, че Бог е го­во­рил в чо­веш­ка­та ис­то­рия и че Tой е дви­же­ща­та стра­на във вза­и­мо­от­но­ше­ни­я­та Си с хо­ра­та. Све­ще­но­то Пи­са­ние, в та­къв слу­чай, се явя­ва но­си­тел на бо­же­ст­ве­но­то по­сла­ние към чо­ве­ка и на на­чи­на, по кой­то Бог се раз­кри­ва и пра­ви се­бе си по­зна­ва­ем за хо­ра­та (Бо­же­ст­ве­но от­кро­ве­ние).