Семейството според божествения закон

Библия и брачни халки

Спо­ред тъж­на­та ста­ти­с­ти­ка Бъл­га­рия е сред пър­ви­те че­ти­ри дър­жа­ви по раз­во­ди в ЕС. От­но­во тя со­чи, че все­ки вто­ри брак в стра­на­та ни при­клю­ч­ва с раз­вод до де­се­та­та го­ди­на. Во­де­ща при­чи­на за раз­дя­ла­та на съ­пру­зи­те е не­сход­ст­во­то в ха­рак­те­ри­те. След нея се на­ре­ж­дат ал­ко­хо­лиз­мът, нар­ко­ма­ни­я­та, при­стра­с­те­ност­та към ха­зар­та, фи­зи­че­с­ки­ят и пси­хи­че­с­ки­ят тор­моз. Из­не­вя­ра­та е ед­ва на пе­то мя­с­то сред при­чи­ни­те, до­ве­ли до не­по­пра­вим раз­рив в от­но­ше­ни­я­та меж­ду съ­пру­зи­те.

На този фон броят на сключваните бракове непрестанно намалява. В резултат на динамичното ежедневие и напрегнатата борба за оцеляване семействата изпадат в изолация – разрушаваща, водеща до криза в брака и завършващата с развод. Според социолозите и психолозите у нас немалка заслуга за разпадането на много бракове имат битовите неуредици и намесата на роднини.

Това са сухите и безпристрастни факти от вече отминаващата година. Тревожният им глас е в странна дисхармония с мнението на един клиничен психолог и семеен терапевт от Центъра за рехабилитация и социална интеграция на хора със зависимости „Проект Пеперуда – София“, което прочетох наскоро в притурката на вестник „Капитал“ „Бракът като институция е в криза, но семейството не е“. Според него кризата на брака като институция е плод на кризата на доверие към институциите в България като цяло. Разглеждан от съвременния човек като регулатор на социално-икономическите отношения, той (бракът) се оказва тесен за изискванията и потребностите на днешните двойки. Отказът на голяма част от тях да сключат брак е израз на бунта им срещу тази ограничаваща дефиниция на семейството, особено ако са израснали в семейства, които са усещали като фалшиви и са преживявали родителите си като нещастни заедно. В това време, според същия специалист, все по-важни за човека днес стават индивидуалните ценности и интереси; очакванията на партньорите да бъдат обичани, приети, разбрани и подкрепени. Стремеж, който трудно може да бъде удовлетворен, когато мъжът и жената влизат в конкурентно взаимоотношение, всеки от тях – преследващ собствени проекти, подчинен на индивидуализма си, на своята си версия на това какво е да си щастлив. На този фон бракът се превръща в по-конфликтно пространство, което трябва да съвместява различни виждания за щастие и удовлетвореност. Ето защо, бракът като институция е в криза, но семейството не е.

За мнозина подобно заключение може да звучи приемливо и да е напълно в реда на нещата. Мен – смути и озадачи. Не заради неподкупната статистика, с която започнах. Не заради конфликта между нея и бодрото – в криза е само бракът, но главното (семейството) – не е, а заради дълбоката и непреодолима самота на съвременния човек, която прозира зад това на пръв поглед прозорливо, но в същината си абсурдно заключение; заради илюзорните заблуди, които преследваме трескаво през краткия си живот, изгубени в себе си, объркани и без посока, жестоко наранени. Заради тревожните, но изцелително необходими въпроси, които отбягваме, но трябва да си зададем, ако не искаме непрекъснато да бягаме от страховете си, от грешките си, които сме осъдени да повтаряме до изнемога, от разочарованията си, от незаздравяващите рани, които се опитваме да „изцелим“ с маската на цинизма или с непристъпното си отчуждение от хората около нас и от света. Докато, изтощени от безцелното си лутане, не се примирим; не се откажем да търсим, мислим и се борим.

Кой съм аз?

Накъде отивам?

Защо се чувствам самотен?

Кой е изцелителният лек за моята самота?

Какво са семейството и бракът?

Може ли да съществува семейството, от което се нуждая, без отговорностите и смазващата тежест на брачния завет?

Смазваща и неприемлива ли е тежестта на брака?

Мога ли да удовлетворя копнежа си да бъда обичан, приет и разбран, без да поема риска да бъда наранен, без болката, без отговорността, без изцяло да обрека себе си на другия?

Кой е другият?

Накъде отиваме?

Защо, въпреки че сме заедно, понякога се чувстваме самотни?

Отживелица ли е бракът? Ако е така, защо продължавам да бъда самотен, без болката, без отговорността, без цялостното и пълно обричане на другия, без риска да бъда наранен?

Защо ме боли от самотата?

Дълбоката, изконна нужда на човека от общуване се корени в тайната на неговото сътворение; в интимния, вдъхновен, изпълнен с Любов творчески акт на Бога, Който го създава по Свой образ и подобие. Човекът е венецът на Божието творение. Единствен той е надарен с привилегията да носи в себе си Божествения образ. Този образ остава жив, дори след грехопадението. Той не е случаен или външен за човешката природа, а е неизменна част от неговата същност, без която човекът би изгубил изцяло своя облик; би престанал да бъде човек. Божественият образ, втъкан в самата човешка същина, е независим от която и да е нейна променлива характеристика. Така той се отнася по-скоро до нещо, което човекът е, а не до нещо, което последният притежава или върши. Човек носи в себе си образа на Бога по силата на това, че е човек. „По Божи образ“ представляват всички онези сили на личността, които го правят също като Бога – същество, способно да взаимодейства с другите, да мисли, реагира и твори, да има свободна воля. „По Божи образ“ са и всички онези сили на личността, които го призовават да разкрива себе си чрез интимните взаимоотношения с друго човешко същество. Тази неизменна и непреодолима нужда е друга проява на вградения в природата на Адам, Ева и всички техни потомци Божествен образ; дълбок, същностен и неотменим отпечатък в човешката структура на съвършеното, изпълнено с динамика и пълнота общуване вътре в Божествената Троица 1.

Библия - сърце

Затова Адам преживява болезнено първите знаци на своята самота още преди грехопадението, в ненакърнената от нищо пълнота на съвършените си взаимоотношенията с Бога, сред красотата и безметежността на Едемската градина. Единствен по рода си; лишен от предизвикателството и тръпката да вижда себе си през очите на друго, подобно на самия него същество; от вълнението да открива истини за личността си чрез преодоляването на съпротивата на друга уникална човешка личност. „И Господ Бог каза: Не е добре за човека да бъде сам; ще му създам подходящ помощник“ (Бит. 2:18). Тези Божествени слова сломяват със своята вярност и всеотдайност. Те са един от многобройните актове на безусловната Божия Любов и категорично доказателство за това, че чувството за самота не е наказание или зло, а белег за Божествения образ у човека. Въпреки това, усещането за самотност е израз на необходимостта от пълноценно общуване и липсата му е проблем, който Бог при Сътворението разрешава чрез брака. Библейският разказ ни дава подробни сведения за сътворението на Ева, за създаването на първата и единствената институция 2 от времето преди разрива на отношенията Бог – човек, назначена да разреши проблема „САМОТА“.

„Тогава Господ Бог даде на човека дълбок сън и той заспа; и взе едно от ребрата му и изпълни мястото му с плът. И Господ Бог направи (букв. изгради) жена от реброто, което взе от човека и я доведе при човека.“ (Бит. 2:21–22)

Макар и да е сътворена след Адам като „кост от костите му и плът от плътта му“, Ева е плод на същия любвеобвилен творчески Божествен акт, който е извикал за живот мъжа ѝ. Затова тя се радва на същата почит и достойнство и притежава еднаква стойност с Адам в очите на Бога 3. Тя е наречена Жена, защото е взета от Мъжа и присъствието ѝ в живота на Адам го надарява с онова изцелително единство на дух, тяло и душа, което го кара да се преоткрие; да бъде себе си чрез сърцето и ума на друго човешко същество. И той откликва на този неповторим Божествен акт с възторг и благодарност; с изумление и радост: „Тази е вече кост от костите ми и плът от плътта ми; Тя ще се нарече Жена, защото от Мъжа е взета“ (Битие 2:23)

Така в зората на човечеството Адам и Ева се обричат, защото са неразделна част един от друг; защото единствено присъствието на „другия“ може да надмогне самотата, да допълни съвършено и да изгради най-съкровеното човешко взаимоотношение. Заветът за приятелство, за вечна отдаденост на другия като на част от себе си, за вярност и подкрепа е сключен в светлината на Едем и е подпечатан със свидетелството на самия Бог. Няма друго заветно обещание; няма друго толкова пълно и динамично човешко взаимоотношение, което да откликва с такова съвършенство на нуждата на човека от общуване, на необходимостта от някого, пред когото да може докрай да отвори сърцето си. Затова в тишината на Едемската градина Бог изгражда не връзката родител – дете, а съпруг – съпруга като най-пълен отклик на нуждата на човека да изживее Неговия образ в себе си. Така силата на обещанието (на Завета) за другарство и общуване става по-ценна дори от тази на кръвта. Преди грехопадението Адам и Ева застават чисти и докрай открити един до друг, защото стават „една плът“ – едно завършено и съвършено цяло, а смисълът на брачния Завет придобива преди всичко духовни измерения. Той се запазва и след грехопадението, като Божествения образ в човешката структура и като личността, с която всеки от нас, макар и грешен, идва на света. Благословенията, които Бог изрича в Рая, за да утвърди тази първа човешка институция „плодете се и се размножавайте, напълнете земята и обладайте я, и владейте над морските риби, над въздушните птици и над всяко живо същество по земята“ (Бит. 1:28) остават неизменни и след бунта на човека. Неотменимо, въпреки Греха остава и призванието на Жената и Мъжа в Брака.

На съпруга Бог поверява грижата за живостта на любовта. Върху плещите му лежи и отговорността за просветеното и нежно ръководене на брака. (Еф. 5:25, 28–31) На съпругата Бог възлага покорството, всеотдайната помощ на съпруга при ръководеното на семейните дела и милостта. (Еф. 5:22–24). Тя е надарена с усета да създава радостта и уюта на дома. Тези роли, поделени в брака, са валидни за всяко семейно взаимоотношение. Израз на дълбоката изконна същност на човека, но и на уникалната индивидуалност на мъжката и женската природа, те остават каквито са учредени от Твореца, независимо от социалните аспекти, от културните особености или облика на отделните епохи. Втъкани в Божието „твърде добро“ творение в началото, те по същността си са дълбок и неизменен израз на единството и единосъщността, но и на уникалната, неповторима мисия на всеки от образите в Троицата. Така както при въплъщението Си Синът не става по-долен от Отца, но се подчинява функционално на Неговата воля, а Святият Дух се подчинява понастоящем на служението на Сина и волята на Отца, без да се лишава от Своята божественост, така жената, притежаваща същото достойнство и ценност като мъжа е призвана да му се покорява, а всеки от тях – да изпълнява назначените от Бога свои функции в брака. (І Кор. 11:3).

Човешкото развитие и непрестанно променящият се ход на времето изправят съпрузите пред необходимостта да си поделят все повече и нови отговорности. Тези предизвикателства на съвремието обаче са безсилни да променят същността на брака. Той си остава Божествено произведение, предназначено да откликне на най-дълбоките, духовни нужди на човека от общуване. Неизменна е и изградената от Бога структура на брака и ролите на съпрузите в него. Да се твърди обратното означава да се приеме, че човек би запазил същността си, дори ако изгуби Божествения образ в себе си; че може да намери мир и пълнота, даже когато непрестанно изживява разкъсващи противоречия вътре в личността си. Но отделен от Бога, човек помрачава ясното знание за себе си и натоварва брака с функциите преди всичко на социална институция. Опитва се да го превърне в собствено изобретение, скрепено с брачен договор, вместо със Завет. Далеч от духовната си родина, той страда и линее, неспособен сам да се спаси и да откликне на най-дълбоките си търсения и копнежи. Докато в нощ, като нощта на Рождество не примири себе си с Бога чрез Любовта и жертвата на въплътения Христос.

Използвана литература:

  1. Милард Ериксън „Християнско Богословие“;
  2. Джеймс Адамс „Брак, развод и повторен брак според Библията“

Илюстрация: shutterstock.com

  • 1. Според християнското богословие Бог е едновременно единен, единосъщен и троичен (Бог Отец, Бог Син и Святия Дух). Той е Бог в три лица, всяко от които носи всички Божествени атрибути – трансцедентност, безпределност, неизменност, вечност, личност. Като Личност Бог притежава индивидуалност, воля и самосъзнание. Може да чувства и да взема решения; да изгражда двупосочна връзка с други личности. В Писанията Личността на Бога е указана по различен начин. Един от тях е, че Бог притежава име. Фактът, че Бог е личност има няколко съществени измерения в отношенията Му с човека: 1). След като Той е личност, връзката с Него се характеризира с топлота и разбиране и Той може да бъде достигнат. Той е живо и общително същество; не просто Този, Когото слушаме, а Този, Който срещаме и познаваме; 2) Бог трябва да бъде разглеждан като Личност, а не като предмет или сила. Той не е нещо, което може да бъде използвано или манипулирано; 3) Бог не е средство към някаква цел, а Сам по Себе си е крайната цел на човека. За нас Той е ценен не заради делата, които върши, а заради самия Себе Си. С оглед на казаното по-горе, двете области, очертаващи същността на Бога – единство и троичност – изглеждат в противоречие една с друга. То обаче е привидно. Начинът, по който Бог е трима някак си се отличава от начина, по който Той е един. Мислителите от 4-ти век говорят за една същност с три ипостаси. Светата Троица е вечна. Винаги са съществували трима – Бог Отец, Син и Дух и всеки от тях винаги е бил божествен. Нито един от тях не се е появил допълнително някъде във времето, нито се е сдобил в определен момент с божественост. Никога не е настъпвала промяна в естеството на Триединния Бог. Той е (и ще бъде) такъв, какъвто е бил винаги. Функциите на всеки от членовете в Троицата може понякога временно да бъдат подчинени на останалите, без това да означава, че Той става по някакъв начин понижен в Своята същност. От факта на Божествената троичност следват няколко важни аспекта, касаещи човешката личност: 1) Бог създава човека по Свой образ и подобие, т.е. като общително същество, което по същността си се нуждае от взаимодействие с други, подобни на него личности, по същия начин, по който Бог общува с трите си ипостаси в Троицата. 2) Образът на Бога в човека може да се открие във факта, че човек е сътворен в два пола (т.е. в множествено число). Това означава, че Божественото естество представлява единство в множествеността, което се отнася както за образа, така и за първообраза. Според Битие 2:24 мъжът и жената трябва да бъдат едно, т.е. да съставляват единство на две отделни личности. Необходимо е да се отбележи, че същата дума като в Битие 2:24 за единство се използва и във Второзаконие 6:4 по отношение на личността на Бога. От тези няколко текста се потвърждава казаното за естеството на Бога – Той е единство от различни части.
  • 2. Институция: от лат.: Обществена организация, съвет, събрание, религиозна общност, установена юридически, държавно или съобразно с морала и натоварена с определена функция за уреждането на някои обществени отношения. Според християнския светоглед Личността на Бога е абсолютното мерило за авторитет, могъщество, сила и справедливост. Ето защо, със създаването на Човека по Свой образ и подобие (т.е. в множестевно число, като Мъж и Жена и в същото време като конкретни личности с техните имена Адам и Ева), Бог като абсолютен и единствен авторитет „учредява“ и тяхното единство, тяхната общност. За разлика от човешките институции обаче, учредената от Бог при Сътворението институция на брака, е неразривно свързана със самата човешка същност; с природата на човека, в която е вграден Божествения образ като единство от различни части. Така създаването на брака, сливането на Адам и Ева в едно по подобие на Бога не е резултат от външен натиск или привнесеност отвън, а е част от изконната човешка същност, предназначена да откликне съвършено на неговите най-дълбоки нужди. Така понятията „брак“ и „семейство“ с олед на своите функции и предназначение се използват като синоними.
  • 3. Виж Бит. 1:27,31; Деяния 2:17–18; 8:12; Галатяни 3:28

Нов коментар