Общи статии

Неудобната истина за Великден

Великденските истории са пълни с хора, които тълкуват погрешно дадена ситуация. Мария смята, че тялото на Исус е било откраднато. Петър вижда разповитата плащеница и не може да схване какво се е случило. Учениците не разбират Писанията. Ангелите задават въпроси на Мария, а тя все още не осъзнава какво става. След това тя решава, че Исус е градинарят. А сетне, изглежда, протяга ръка, за да се вкопчи в Него, а Той ѝ казва, че не бива да Го докосва. Едва ли бихте могли да съберете повече недоразумения в няколко кратки откъса. Същината е, разбира се, в това, че Великден е навлязъл в нашия свят – в света на пространството, времето и материята, на реалната история, на реалните хора и реалния живот – ала нашите умове и въображение са твърде малки, за да го поберат. Затова правим всичко възможно да вместим взривоопасния факт на Възкресението в рамките на познатите ни възможности.

Въплъщението като основа на християнството

Той не е наречен Исус, защото е нашият Образец, при все че всъщност е самото съвършенство и ние се стремим да вървим по стъпките Му. Но Той е наречен Исус, понеже дойде да потърси и спаси това, което беше изгубено. Също така Той е Христос или Помазаникът. Но тогава Той е Христос Исус, което означава да кажем, че Той е Спасител, Който е помазан. Ако не е Спасител, Той е едно пълно нищо. Той е помазан за самата тази цел. Самото Му име е измама, ако Той не спасява Своите хора от греховете им.

За глупостта

Откъс от "Писма от затвора"

Глупостта е по-опасен враг на доброто от злобата. Можете да протестирате срещу злобата, можете да я разобличите или да я предотвратите със сила. Злата умисъл винаги съдържа семената на собственото си унищожение, тъй като тя кара хората да се чувстват неудобно, ако не и по-зле. Срещу глупостта сме беззащитни. Нито протестите, нито силата са от полза срещу нея и също така тя никога не се поддава на доводите на разума.

Размишления по време на великденска разходка

Беше ранен следобед през великденските празници, когато някой позвъни на вратата ми. Отпред стоеше един млад студент, когото познавах бегло; извини се учтиво, ако ме е обезпокоил, и помоли за разговор. Веднага забелязах, че е развълнуван, и му предложих – предвид хубавото време – да излезем навън. Когато тръгнахме на разходка край реката, въобще не беше нужно да го питам какво го тревожи. Той сам започна да говори. „Напоследък ме занимават въпроси за вярата“, каза той. „Ако човек иска да отиде вечерта на театър, той се интересува какво ще се играе. Изведнъж се запитах: „А какво се играе в моя живот? Кой е режисьорът и кой играе главната роля?“

Християнското изобретяване на човешката личност

Един от най-важните уроци, на които ни учи историята, е непредвиденият развой на събитията. Нещата не се случват по начина, по който очакваме. Вземете например отговора, който нашата цивилизация дава в историята си на най-важния от всички въпроси: „Какво означава да бъдеш човек?“ От епохата на Просвещението насам, много хора в западния свят имат впечатлението, че да се отговори на този въпрос е лесно – трябва само да проведеш емпирично наблюдение на човешкото поведение във времето и пространството и да извлечеш няколко универсални максими въз основа на събраните данни. Разбирането ни е, че можем да разчетем истината за самите нас в свидетелствата на природата по начина, по който четем историята в някоя книга.

Физиката като призвание – в миналото и сега

Една християнска перспектива

Понятието „професия“ има различна етимология в европейските езици, във всички случаи сочеща към християнския му произход. Противно на все още влиятелния мит за войната между наука и религия, датиращ от времето на Просвещението, християнската култура в Европа всъщност е била средата, която прави възможна появата на модерната наука. Християнският светоглед не само е насърчавал експерименталния подход и е подкрепял рационалната познаваемост на света, но е оформил и разбирането за научните начинания като призвание, достойно за доживотно посвещение. Някои очевидни тенденции в постмодерната епоха са повсеместният спад на популярността на природните науки като професия и прагматичният подход към тях като временно занимание без отношение към светогледните въпроси. Дали една „перспектива на призванието“ към природните науки остава все още уместна през XXI век, в епохата на проектно финансиране на научните изследвания?

Надеждата от Възкресението Христово отвъд великденското утро

Докато пандемията от новия коронавирус донесе толкова много страдание и смърт по целия свят през последните седмици, всички християни с копнеж чакат идването на неделята на Възкресение Христово, с обещанието за нов живот. Празникът настъпва съвсем скоро и е възможно да пропуснем значението му. Потопени в страданието около нас и с всички предвиждания, че най-тежкото предстои, е лесно да загърбим всяка великденска радост и надежда. Но възкресението на Исус от мъртвите не е свързано само с един неделен ден. Великден може и да отмине, но надеждата от Възкресението е нова всяка сутрин, защото Исус наистина бе възкресен от мъртвите.

Възкресението на Христос и нашият нов живот

I. Славата на Възкресението

Основата на нашата изповед на вяра лежи в единството на всеки вярващ с Исус Христос. Ние сме мъртви с Него, защото сме едно с Него. Ние сме възкресени с Него, защото сме едно с Него. По Божия благодат, всеки вярващ е отъждествен с Исус. Той е бил даден на Господа Исуса от преди създаването на света и е бил поставен под Неговия завет. Господ е пострадал заради него и всеки спасяващ се умира в Христа, Който го представлява. Но той и възкръсва в Него по силата на вечния съюз между осветения и неговия Спасител. Така вярващият продължава да живее, защото Господ е казал: „Понеже Аз живея и вие ще живеете“ (Йоан 14:19).

Рождествено слово

„Отрокът млад – предвечен Бог!“ С това ликуващо разпознаване на Младенеца, родил се във Витлеемската пещера, завършва едно от главните песнопения, създадено през VI век от знаменития византийски автор Роман Сладкопевец. Дете – Бог, Бог – дете… Защо даже при хладките спрямо вярата хора, та даже и при невярващите, сърцето не престава да трепва радостно, когато в тези рождествени дни съзерцават единствената по рода си, с нищо несравнима гледка: младата Майка с Младенеца на ръце, а около тях – влъхвите от Изтока, пастирите от нощното поле, животни, небе, звезди?

Разноликият Франсис Шефър

Докато тази седмица четях чудесната биография на Франсис Шефър от Бари Ханкинс си припомних много неща, които мислех за напълно забравени. Видях себе си отново как преди 20 години, като новоповярвал християнин, с въодушевление чета знаменитата трилогия: „Богът, който е“, „Бягство от разума“ и „Той е там и не мълчи“ – с благодарност към издателство „Нов човек“ и с чувство за дълг, който едва ли някога ще мога да изплатя. Ясно си спомням и един разговор с мой познат, който каза, че ако му се случи да говори за християнството с човек, интересуващ се от изкуство, смята за най-удачно да му даде да чете Шефър. По-късно (1997 г.) на български език се появи и „Истинската духовност“, която смятам за една от най-добрите му книги.