Кой разединява България?

Един от ре­дов­ни­те уп­ре­ци към анти­пра­ви­тел­стве­ния про­тест в Со­фия, пред­ла­ган на об­щес­т­ве­но­то вни­ма­ние по те­ле­ви­зии и дру­ги ме­дии, е че раз­е­ди­ня­ва бъл­гар­ския на­род. Чес­то се случ­ва жур­на­ли­с­ти и ко­мен­та­то­ри на съ­би­ти­я­та – къ­де це­ле­на­со­че­но, къ­де меж­ду дру­го­то – да спо­ме­нат не­що за „раз­де­ле­ние“, „про­ти­во­по­ста­вя­не“, „об­щест­ве­но на­пре­же­ние“ и дру­ги срод­ни от­ри­ца­тел­но за­ре­де­ни ду­ми, ко­и­то, раз­би­ра се, имат за цел да ком­про­ме­ти­рат про­те­сти­ра­щи­те ка­то ня­как­ви осо­бе­но опас­ни екс­тре­ми­сти, ко­и­то пре­чат на стра­на­та да вър­ви към сво­е­то свет­ло бъ­де­ще. (Да, из­ра­зът „свет­ло бъ­де­ще“ от­дав­на не е в об­ръ­ще­ние, но имен­но то­ва имат пред­вид по­доб­ни вну­ше­ния – да за­сег­нат стру­на­та на вни­ма­тел­но кул­ти­ви­ра­но­то чув­с­тво за без­ме­те­жен ком­форт у бъл­га­ри­на, ко­га­то ед­ни доб­ри хо­ра се гри­жат да ни „оп­ра­вят“, а дру­ги ло­ши хо­ра им пре­чат.) Чу­дя се, в чии уши ед­на тол­ко­ва яв­на лъ­жа мо­же да ми­не за ис­ти­на?

Иска ми се да задам въпроса: Всъщност кой разединява българския народ? Но преди него, е редно да отговорим на друг: Кога за последно сме били народ?

Трябва да се върнем повече от столетие назад в историята си, за да се сблъскаме с подобен феномен – феноменът на зараждащо се българско национално самосъзнание. В разцвета на българското Възраждане и непосредствено след Освобождението е имало една магическа дума, „свобода“, способна да събере под знамето си всички, които са се чувствали българи, независимо от техния произход и убеждения. Имало е един неосъществен идеал – националната цялост – който е задавал рамката на всяка нова политическа идея, решение или действие. Всички политически борби след Освобождението, всички войни или дори преврати е трябвало да бъдат легитимирани чрез него: „Служи ли това на националния идеал?“ Имало е различни виждания и различни идеи как да бъде осъществен той – цивилизовани или не, наивни или прагматични, – но той е бил центърът, около който е гравитирал политическият живот на страната. Изпълвал е със съдържание всеки един конкретен обществен проект.

Този национален идеал е бил душата на българското Съединение и чувствителният нерв, засегнат при последвалата сръбската военна инвазия. Ако искаме да разберем значението на думата „народ“, можем да се върнем към историята на онова време. Имало е цивилни, включително жени, които спонтанно са се включвали във военните действия, с каквото намерят под ръка. Когато жена (особено в патриархално общество като българското по онова време) вдигне оръжие, това означава само едно: тя защитава дома си. Понятията за „дом“ и „България“ са били неразделни. Когато Вазов пише: „Българио, за тебе те умряха“, думата „България“ в тази строфа е била изпълнена със съдържание. Читателите му са разбирали прекрасно за какво са умрели техните съотечественици и какви неща са стоели от двете страни на везните при този техен избор. Имало е българско национално самосъзнание.

Какво означава думата „България“ днес? Какво ни обединява като народ? Кое е онова нещо, което ще бъде прегърнато от хора с различен произход и убеждения? Тези въпроси не се задават, защото рискуват да останат без отговор. Народност и народ са различни неща. Ако „народност“ не означава нещо повече от етническа група, то „народ“ се определя в сферата на ценностите и на идеалите, които една или повече от една народности приемат и преследват заедно. В този смисъл, български народ не съществува. За какво разединение може да става дума? Може да става дума единствено за единение…

Колкото и да е странно обаче, напоследък изглежда става дума именно за това. Както писа Тодор Велчев в блога на ХАРТА, случи се чудо! Този протест започна с искането за един минимум от морални норми и почтеност у тези, които са получили мандат за управление на страната. И макар много неща в протеста да претърпяха известни промени с времето, това искане не се промени. То се утвърди като нещо, което изгражда спойката между излизащите всяка вечер на улицата, както и между тях и тази половина от обществото, които не излизат, но ги подкрепят. Хора с различен произход и убеждения се обединяват, като заявяват в един глас, че така повече не може! Не е нужно да се питат един друг кой е син, кой е червен и кой е зелен, какви са техните виждания по един или друг въпрос. Те са обединени около нещо много по-фундаментално: Така повече не може да продължава и тази проста истина трябва да намери някаква реализация в обществения ни живот. Като първа стъпка, това правителство да признае моралната си и управленска несъстоятелност и да се оттегли. Няма други искания към него. Защо това не подлежи на компромис ли? Защото в цялата безпътица и цинизъм, които ни заливат, се оказа, че в обществото ни живеят хора, осмеляващи се да вярват, че има твърди граници, които не бива да бъдат прекрачвани. Ако все пак бъдат прекрачени, то с това не могат да се правят компромиси.

По подобен начин, човек, който бавно потъва в тресавище, но изведнъж краката му напипват твърда скала, ще положи всички усилия да се задържи върху нея. Опитайте се да преговаряте с него да се върне обратно в тресавището… Просто има неща, които не подлежат на преговори. По-важното обаче е, че хора, които с години са унижавани и потискани от неправдата и високомерието на управляващите, излизат на улиците и разбират, че не са сами. Не са единствените наивници, които копнеят за нормален живот. Нормалният живот в България се случва след 7 часа вечерта по улиците на София. Но фактът, че все пак се случва, е вдъхновяващ. Никой не вярваше в това.

Може би е доста прибързано да се наречем народ. Националният идеал, който ще ни обедини и ценностите, на които той ще стъпи все още на са изкристализирали. Но те са там, в неферментирал вид, в недоволството на протестиращите срещу кабинета на Орешарски. Който иска да се докосне до тях, се приобщава към недоволната общност. Тя има лице и е изградена върху съгласието, че именно това са нещата от жизнена необходимост. Политически мандат не бива да се дава на хора без морал. Както беше писала Мирела Иванова в Deutsche Welle, този протест e уникален за България със своята категорична и устойчива обществена позиция, а също затова, че „издига истината по-високо от хляба“. Журналистът Иво Беров (пак там) е още по-ясен:

„Хората, които сега протестират, вече сключват, повече или по-малко осъзнато, онзи граждански договор, който след време ще се превърне в истински Учредителен устав на новата българска нация. Учредителен устав, конституция тоест, която ще бъде уважавана и спазвана…“

Налице е потенциалът това, което днес е в процес на ферментация, утре да узрее.

Силите, за които обаче това е неудобно, се опитват да размият неговото съвсем определено послание. В употреба влизат всички познати оръжия на демагогията. Първо, заявяването, че такова послание няма, че това е необоснован каприз на една странна група от хора. Инжектирането на парализиращата отрова на цинизма: „Каква полза? Пак ще дойдат същите…“. Размиването на понятията за добро и зло. Заплахите с бедност, с разделения, с подходящи плашила като Борисов и Цветанов… Всичко това влиза в техния арсенал. Правят всичко с една единствена цел – да убият това непознато и опасно обществено явление, което се заражда, да го разкъсат на парчета, та дано умре от само себе си.

Сега идва моментът да задам въпроса, с който започнах: Всъщност кой разединява българския народ?

Да, ако някой днес въобще може да бъде наречен с името български народ, това трябва да е именно общността на протестиращите. Всичко извън нея не може да бъде разграждано повече. Ако все още има надежда да изградим българска нация, то тази надежда е: една такава общност да укрепне по здравословен начин и след време постепенно да приобщи и останалите, които не се числят към нея. Наскоро, в предаването Референдум, посветено на въпроса за диалога, проф. Михаил Неделчев изрази мнение, че важният диалог е този, който се случва сред самите протестиращи. Накъде ще поемат? На какво ще заложат? Какви политически представителства ще излязат от тях? Има смисъл от диалог и дебати, но само в една нормална среда. Не трябва да допускаме спойката в нея да бъде неутрализирана и тя да бъде насилствено разбита на съставните си части.

Колаж: Ваня Вълкова
(снимковият материал използван за колажа е взет от images.google.com)