В търсене на битието българско...

Битие е старинна индоевропейска дума, която произхожда от „бивам“, „съществувам“. Това я извисява до философско понятие; поне в онези философии, за които „Какво съществува?“ и „Защо съществува?“ са централни въпроси. Битие стои добре в устата и в ума на хора, които вярват, че съществуването е нещо прекрасно и има смисъл. Те се опитват да предадат и на останалите своята вяра, че това, което е, ще бъде и пребъде. И дори правят всичко възможно пребъдването да се случи. Това си личи на първо място в езика, който използват и с който споделят идеите си. Битието постепенно се вкоренява в словото.

В съвременния български език обаче, коренът на битието личи само в минали и в бъдещи форми на глагола: „беше“ и „ще бъде“. Но в настоящето то липсва – има едно „съм“, което често звучи и като „хмм…“ („Днес съм… ама утре?“) Има нещо дълбоко знаменателно в това. Българите имат битие само в миналото или в неясното бъдеще. Миналото им е богато с удивителни и велики събития, с които всички се гордеем, някои помнят, а едва неколцина вникват в тях. „Беше“ преминава бързо в съмняващото се „било е“; потъва в прахта на архивите и в мъглата на догадките какво е било и дали изобщо е било. Българското бъдеще пък е нещо, за което бодряшки се говори, но няма никаква сигурност какво и кога ще се сбъдне. Особено когато вече никой не вярва в „светлото бъдеще“, което някога комунистическата идеология възпяваше и предричаше. Затова българинът е склонен да пренесе и бъдещето си в миналото. Когато това бъдеще навярно е щяло да бъде светло, ако тъмните сили не са попречили в последния момент: „Тъкмо щях, но за жалост…“, или „България щеше да е цветуща страна, ако не се беше случило така, че…“

Така битието българско е разкъсано между миналото и бъдещето. Настояще сякаш няма. Впрочем всички ние, които продължаваме да живеем в България, усещаме това с цялото си същество. И се борим неистово да опазим смисъла на битието си. Някои от нас търсят утеха или вдъхновение в миналото, но то е някак доста далеч или е безвъзвратно изгубено. Не можем да намерим в миналото опората, на която да стъпим, и да вдигнем по-уверен поглед към бъдещето. Обхваща ни някаква парализа на духа и вместо да правим нещата да се случват, се оставяме да ни се случат. А в България се случват предимно лоши неща… Може би тъкмо и най-вече поради нашата парализа.

Рубриката „Битието българско…“ ще бъде една поредица от въздишки на глас, породени от българската действителност и от духовното състояние на българина. Но не за да се оплакваме, по стар нашенски обичай. По-скоро това е едно свободно търсене на изгубеното – някъде между миналото и бъдещето, – българско битие. С надеждата, че не само ще го открием, но един ден ще можем да го възприемем и възстановим в неговата цялост. Свързано със здравите нишки на трагични, но и на величествени процеси и събития. И устремено към своя историческа цел, която само Бог знае. Заради която си струва да участваме в него, като български граждани.

Нека си пожелаем „На добър час!“