18072012 – кодът на промененото българско битие

Случи се нещо, за което много хора смятаха – по неясни и нелогични причини – че няма как да се случи.

Световните сътресения, тревоги, трагедии се виждаха някакси много екранно, фоново и малко воайорски през малката дупчица, през която наблюдавахме света. И те ни изглеждаха много малки и много далече.

Светът на нашите етажни съседи, светът на географските ни съседи, светът на другото, до което инстинктивно не искаме да се доближим. Това наше витаещо безхаберие и отегченост от живота присъства на различни нива и в различни социални слоеве. Нагласата е, че някакси, по незнайни причини, на нас, българите, ще ни се размине, ще ни отминат ужасите на новата и най-нова история. Някакси сме богоизбрани и имаме специална протекция. Ще ни отминат междуетническите конфликти, ще ни отмине гражданската война, защото ние, българите, винаги сме били толерантни към другите религии и към нас самите. (А всъщност сме достатъчно пресметливи да не си нарушим малкия уют на диванчето и някой да ни попречи да си пием каквото и да е, с мезе или без мезе.) Ще ни отмине ужасът на някой природен катаклизъм, ще ни отмине сериозната финансова криза. И това досега наистина изглеждаше така – но само на повърхността. Този защитен мисловен феномен на отминаването, на пропускането, беше и все още е дълбоко вкоренен в мисленето на много хора. Нещата от само себе си ще се оправят. Ще ми платят заплатата, въпреки че от 3 месеца няма и следа от финансово раздвижване във фирмата, в която работя; ще ми опростят огромния дълг за парното, понеже и другите не са платили; таванът няма да протече в спалнята ми, въпреки че вали от 3 дена, а керемидите са счупени, защото някой от входа ще ги оправи; ще си намеря подходяща и добре платена работа, въпреки че не си търся активно и продължавам да фотосинтезирам и стоя залепнат/а в положението, в което съм; щом някои имат време, нека да протестират против проектозакона за горите – аз съм убеден, че нищо няма да стане, само ще си загубя време, а и без това има достатъчно други хора на протеста. Тази схема „аз и другите“ може да ни вкара в силно непредвидима игра, която няма как да контролираме, а последствията може да са много сериозни за нас, но не на кино. Мисловната полурелигиозна и полумагическа фраза „На мен това няма да ми се случи“ или „На нас това няма да ни се случи“ е формирала и деформирала мисленето на няколко поколения българи. Един вид защитен механизъм срещу другото, срещу непознатото, срещу непредвидимото. Някакво особено усещане за недосегаемост, за непоклатимост от малкото или голямо удобно диванче, на което седим в ролята на наблюдатели на световните неща. На световната история. На световните процеси и войни.

Човек, който дълготрайно е изгубил и продължава да губи реалната връзка и отношение към Бога и към църквата в нейното земно измерение – а българите са хора, които от години, да не кажа от векове, постепенно са късали и късат тази връзка – много лесно може да загуби истинска представа за реалността и да заживее в свой измислен смят. Свят на недосегаемост, защото е малък и никой не го вижда. Да заживее в света на своите несбъднати мечти и неоcмислени желания, в чуждия и непознат свят на бонбонените сериали, плуващ между красиви и богати мъже и жени в прохладните води на скромните си мечти, да се уреди да отиде на море на Приморско или на Равда. Самозалъгващ се, че си почива, докато пресмята на наум сметката за парното, телефоните, таксите за детска градина или новото увеличение на тока.

Живеещи изолирано в маргиналното европейско ъгълче, ние, българите, реално не можем да живем ползотворно, да творим, да създаваме блага за другите, да градим бъдеще за семействата си, да създаваме работни места и да се грижим за хората на тези места.

Не можем, защото гледаме през малката дупчица от своето скривалище света (онзи другия) и се сравняваме с него. Но и сме спокойни, че това или онова ще ни отмине, няма да влезе през тази малка дупчица.

Защо човек смята, че „това на мен няма да ми се случи“? Защо много от нас смятат, че злото е нещо телевизионно, електронна игра, в която не искаме да участваме реално, а само следим с поглед, от време на време, на монитора на съседа. Кое подхранва тази защитна илюзия, която ни предлага временни дрехи, с които се обличаме в недосегаемост? Кое ни кара да смятаме, че не сме абонирани за световните процеси и че те няма да изкривят и дори разбият малката ни пощенска кутия, в която получаваме писмата от света. Докато един ден получаваме пратка, която взривява кутията. И повече никога няма да може да съберем натрошените ѝ парчета, поне не в същия вид. Тя е безвъзвратно трансформирана.

Такава промяна буквално избухна на 18 юли. Случи се терористична атака. Тук в България, не в Лондон, Мадрид и Ню Йорк, а тук – в Бургас. Случи се един ужасяващ терор, посегателство върху най-ценното нещо: човешкия живот. Жесток терористичен акт срещу евреи: хора на завета с Бога, хора понесли и понасящи многовековни гонения навсякъде по света, хора силни и борбени, мразени и подигравани. Терористичен акт на фанатични мюсюлмани, също борбени и непримирими, борещи се за своята кауза. В сблъсъка между тези два свята, еднакво далечни спрямо нашата действителност, България се оказа територия на чужда война, бойно поле на войната на другите. Процесите в света са взаимно и логически свързани и ние вече не можем да гледаме безхаберно на тази война като на чужда. Светът ни настигна, сграбчи, налапа, сдъвка промени и изплю. България повече никога не може да бъде същата.

Под едно от последните заглавия във вестник „Капитал“ – „Ние и войната на другите“ – четем:

„България стана бойно поле за международен тероризъм… Първият подобен атентат в страната от 27 години насам и първи самоубийствен изобщо в българската история отне живота не само на Мустафа от Юруково, но и на петима израелци, вероятния атентатор, рани десетки други и хвана ужасяващо неподготвени и изненадани българските служби.“

Накрая авторът заключава:

„Извън геополитическите последствия обаче, по-важните за България са локалните. Тъжна реалност е, че тероризмът вече не е далечна и непозната опасност. Един човек взриви десетки други невинни хора, които отиваха на почивка, вероятно просто защото са „грешната“ националност. Българските служби не разпознаха тази опасност и ще трябва бързо да поправят този си пропуск, ако не искат нещо подобно да се повтори. Туризмът беше ударен в невралгично място, във важен момент и ще понесе загуби. А всички ние опитахме потискащия вкус на това, да си жертва в непозната война.“

Да, всички ние постепенно ще усетим реалността, реалността на променения свят, обгръщаща другите; ще се запознаем с онова, което само сме гледали прeз дупчицата на нашата кутия. Досега много лековерно и почти по детски много наши сънародници не оценяваха комплексността на социалните и икономически процеси и трансформации, в които – иска или не – България участва. Оттук насетне вече е необходимо да разберем, че ставаме част от случващата се най-нова история, а не само нейни пасивни наблюдатели. И всяко едно наше действие или бездействие ще се отрази на тази история.

Илюстрация: Ваня Вълкова