„Моля ви да не пишете биография за мен.“ Изтерзан от болки през лятото на 1889 година, Хърейшъс Бонър знаел, че умира. Знаел също, че хората сигурно ще се интересуват от житейския му път. Но през дългите години на служение, той се интересувал само от едно: славата на Христос. И искал да следва този път до край. „Насочвайте хората към Христа, не към Бонър“, било неговото мото. Неговите проповеди винаги имали такова въздействие. Христовото спасение е вдъхновило Бонър да създаде много благословени песни: общо над 140. Макар че много от химните му първоначално са били написани за деца, те са толкова изпълнени със здраво християнско учение, че и възрастните ги пеели.

Дали бебета ще отидат в пъкъла, ако умрат, без да бъдат кръстени? Избира ли Бог някои хора за осъждение и проклятие, далеч преди те да бъдат родени? И дали Той не е избрал някои хора да вършат зло? Може ли някой да направи сам първата стъпка към своето спасение? И дали човек може да носи отговорност пред Бога, ако неговата съдба е определена изцяло от Всевишния? В началото на V век един британски монах на име Пелагий започва да разпространява учението, че всеки човек има свой принос за спасението си. Отговорът на Блажени Августин, авторитетен отец на Църквата, е безкомпромисен. Той показва със силни доводи, че вярващият се спасява единствено чрез Божията благодат, от първия до последния момент на своя духовен път.

Човек трябва да внимава с претенциозните заглавия – и в качеството си на читател, и като автор. Добрият автор ги избягва по начало. Най-вече защото звучат изкуствено. А и защото могат да надхвърлят неговите творчески способности. Или най-малкото, за да не подведат читателя относно съдържанието на книгата, още преди да я е прочел. Опитният читател съзнава тази опасност. И застава нащрек, когато види заглавие като „Лъжите за Бог, в които вярваме“. То веднага ни казва, че авторът знае твърде много за Бога. Несъмнено издава претенции за духовен опит и проникновение, позволяващи му да различи лъжите, които християните приемат безкритично, та дори и вярват в тях.

Основната движеща сила в живота на Джордж Уайтфийлд (1714–1770) е да намери спасение на душата си. Още от ранни младини, като студент в оксфордския колеж „Пемброук“, той се присъединява към кръг от съмишленици, наречен „Свят клуб“. Част от него са и братята Джон и Чарлз Уесли. Уайтфийлд скоро изпъква сред групата с ревността си за Христос и с добрите си дела. Посещава често затворници. В продължение на дълги часове изучава християнски произведения. Отдава се на пост, докато разсипва здравето си. Моли се на колене в студа, край плета на своята къща. Но въпреки тежката и упорита работа в стремеж да бъде угоден на Бога, душата му оставала незадоволена.

Някои въпроси са лесни, но на други трудно даваме смислен отговор. Сравнително лесен въпрос е „Кой?“ – макар че в днешна България това просто питане се посреща с тягостно мълчание. По-сложен е отговорът на въпроса „Как?“ – особено, когато мислим за бъдещето си и за намирането на мястото си в живота. Но най-трудно се отговаря на въпроса „Защо?“. Този въпрос не гъделичка любопитството, а засяга цялото ни съществуване: „Защо съм такъв? Защо животът е такъв?“ Най-тежко, най-съдбовно звучи въпросът „защо“, когато изпращаме от този свят свой скъп човек: „Защо той трябваше да умре?“ А как звучи той, когато смъртта е покосила не кого да е, а Исус от Назарет?

Названието на днешния празник, Спасовден, е достатъчно за малцина, запознати със своята вяра християни, за да осмислят значението му. Ако днес е денят на спасението, нормално е да се запитаме за какво спасение става дума? Спасение от какво, за кого и как? По един парадоксален начин, повод за отговора на този въпрос ни дават т.нар. народни поверия за Спасовден. Ето какво казва гугъл-преданието за този празник (не цитирам първоизточник – търсене на произволно словосъчетание от текста по-долу в Гугъл може да даде задоволително обяснение защо):

Разполагаме с относително малко непосредствена информация какво са мислили първите вярващи в Христос относно Неговата смърт и нейното значение. Книгата Деяния на апостолите ни дава оскъдни сведения за този период от време, но нищо повече. Най-ранните писания в Новия Завет са посланията на ап. Павел. В Библията те са подредени след Евангелията, но всъщност са написани преди тези разкази за Христовото служение. Няколко Павлови послания са написани около 50 г. сл. Хр., едва около 20 години след смъртта на Христос. Често те съдържат по-ранни фрагменти от християнската традиция, които ни връщат във времето непосредствено след смъртта на Христос. Един от тези пасажи намираме в 15 глава на Първото послание към коринтяните. Тук апостолът насочва вниманието ни към основната истина на християнската вяра: тази, която му е била предадена от първите вярващи и която той, на свой ред, предава на коринтяните.