Претенциозно за лъжите

Богословските претенции на един автор на бестселъри

Дали първият богословски опит на У. П. Йънг също ще се превърне в бестселър?

Човек трябва да внимава с претенциозните заглавия – и в качеството си на читател, и като автор. Добрият автор ги избягва по начало. Най-вече защото звучат изкуствено. А и защото могат да надхвърлят неговите творчески способности. Или най-малкото, за да не подведат читателя относно съдържанието на книгата, още преди да я е прочел.

Опитният читател съзнава тази опасност. И застава нащрек, когато види заглавие като „Лъжите за Бог, в които вярваме“1. То веднага ни казва, че авторът знае твърде много за Бога. Несъмнено издава претенции за духовен опит и проникновение, позволяващи му да различи лъжите, които християните приемат безкритично, та дори и вярват в тях. Книжката не е голяма – към 200 страници, но в джобен формат; удобна за разтваряне в автобуса или на някоя пейка в парка. В съдържанието откриваме списък от трийсетина есета, посветени на различни „лъжи за Бога“; почти като в богословски трактат. Веднага се питаме: „Кой е този изследовател, успял да разгледа толкова много и дълбоки въпроси в един малък обем?“ Анотацията на задната корица ни уверява, че Уилям Пол Йънг е твърде известно име. Автор на бестселъри, измежду които е „Колибата“, преведен на 40 световни езика и отпечатан в 10 милиона екземпляра.

„Колибата“ ми е донякъде позната, защото доби популярност и в българските протестантски среди. Представлява драматична новела, наситена с духовни преживявания. Преди време ми я препоръчаха приятели, но – да си призная – не успях да я дочета. Видя ми се скучна, изкуствена като схема, а и твърде профанизираща Божия характер. Може да не разбирам достатъчно от такъв вид художествена литература. Сега обаче Уилям Пол Йънг скача от белетристиката към богословието, и то с доста гръмко заглавие. Това събуди интереса ми и ме провокира да прочета внимателно „Лъжите за Бог, в които вярваме“. Най-малкото, защото многобройните почитатели на „Колибата“ у нас вероятно ще приемат твърденията на автора за авторитетни.

Няма място за съмнение, че У. П. Йънг разчита много на читателската аудитория, която е спечелил със световния си бестселър. В своя пръв богословски опит той се позовава на „Колибата“ почти във всяко отделно есе – като представителна творба за неговите разбирания. Друг източник на вдъхновение и на аргументи са негови лични разговори, наблюдения и преживелици. Разбира се, личният опит може да ни учи на богословски истини. Но може и прекалено да ни фиксира върху явления, които ни дразнят. Това е опасно; подвеждаме се да тълкуваме богословски истини като оправдание за своето раздразнение. Изглежда тъкмо такъв е случаят с новата книга на У. П. Йънг. Той развива едно реактивно богословие. Заема се да преобърне (почти) всички представи, в които е бил поучаван2. Изглежда го прави с особено удоволствие; не му липсва и патос. Иронизира пуританското възпитание, магическото мислене и клишетата от църковния речник. Роптае срещу връзката между вяра и политика в САЩ и срещу изкуствени разграничавания на вярващите от невярващите. Отхвърля прекаленото ударение върху Божия суверенитет и промисъл или върху чудодейната вяра, срещащи се в някои църковни общности. В думите му има немалко истини и предизвикателства, върху които си заслужава да се замислим. Но всички разсъждения на автора са поставени в една откровено еретична богословска рамка. В нейното изграждане У. П. Йънг е отишъл далеч отвъд простата реакция срещу недъзите на църквите отвъд океана.

Божият образ и подобие заемат централно място в богословстването на автора. За него тази доктрина е ключ към утвърждаване на „присъщата ни доброта“3. Истинската ни човешка същност е изцяло добра и който не приема това, вярва – според У. П. Йънг – в една голяма лъжа. „Щом Божията природа е любов, то нашата също е любов, защото сме създадени по Неговия образ“. А всъщност какво представлява любовта? Дали човешката природа, за разлика от Божията, е способна на поквара и развала? Авторът не дава отговор. Натрапва се впечатлението, че той възприема читателите си като хора, на които трябва да се говорят само хубави неща, тъй като досега са слушали предимно лоши. При това много пъти са се срамували от себе си, а срамът бил вреден. Срамът произлиза от ниско самочувствие, втълпено ни от други хора. Поведението ни може да бъде или опит да го прикрием, или – както ни препоръчва У. П. Йънг – да го отхвърлим изцяло и да изразим „истината за своето съществуване“. За да ни помогне в тази задача, той ни я предлага във вид на дълъг списък от твърдения: че (всъщност) сме усърдни, благи, добри, смирени, великодушни и т.н.

Ако това ви звучи стряскащо, трябва да се запознаете с още една доктрина на У. П. Йънг: че всички са деца на Бога. Вярващи или невярващи; всички, с които общуваме или се срещаме, са Божии деца. Това било истина, която трябва да се осъзнае, и тогава ще показваме повече любов един към друг (?). В опит да я обоснове богословски, авторът се позовава на думите на ап. Павел на Ареопага „Дори Негов [Божий] род сме… И тъй, като сме Божий род…“ (Деян. 17:28,29). Бърз преглед на библейския пасаж ще покаже, че там става дума не за човешкото естество, а за човешкия произход и Божието всеприсъствие. Но У. П. Йънг явно се е насочил към аудитория, за която изучаването на Писанията не е приоритет. Това личи и от другия посочен библейски пасаж: „Един е Господ, една е вярата… един Бог и Отец на всички“ (Ефес. 4:5,6). Този пасаж, повече от очевидно, се отнася за Църквата, а не за всички хора.

Дали изобщо има място за греха в цялата тази схема? Има, но с нова дефиниция. Грехът не бивало да се разбира в морален смисъл, като отпадане от нравственото съвършенство, а като „липса на реалност във взаимоотношенията“. Ние сме изгубени в самозаблудата си, че сме отделени от Бога. Една от целите на Въплъщението е била Христос да ни покаже „какво е да си човек, който знае, че не е отделен [от Бога]“. Защото ние сме забравили (?), че Исус е в нас. Би било интересно авторът да поясни кои сме тези „ние“. Ала които и да сме, сами ковем съдбата си – Бог няма конкретен план за нас, а е просто наш съработник и помощник. Подобно на лоялен служител в голяма фирма, Той „приема с покорство решенията, които вземам аз… и започва да изработва нещо живо, полезно и добро дори от моите най-лоши гафове“.

Явно по-лоши от „най-лошите гафове“ не може да има. Затова и крайният резултат от живота на всеки един човек е един и същ. Следвайки тази логика до край, У. П. Йънг стига до разбиране за универсалност на спасението. „Да не би да искаш да кажеш, че всички са спасени?“, пита се той сам, предугаждайки възраженията. „Да, точно това искам да кажа.“ А пак, на друго място: „Ние не предлагаме никому това, което е вече дадено, а само празнуваме Добрата вест: всички са спасени…“ Понякога протестантите биват обвинявани от православни и католици, че отричат каквото и да е участие на човека в собственото му спасение. Исус е извършил всичко – остава само да повярваш в спасителното Му дело. Авторът на „Колибата“, протестант по произход, прави истински скок в небето. Вече дори и вяра не е необходима. Господ поправя и тази липса. „Спасява не нашата вяра, а вярата на Исус…“ Оставям тълкуванието на това изказване на любопитния читател.

И все пак, адът съществува; това е трудно да се отрече от всеки, който взема Библията на сериозно. Но богословската схема на У. П. Йънг е вече изградена и удобно обяснение се намира. Каквото и да е творение не може да ни отдели от Божията любов (срв. Рим. 8:39). Затова авторът ни предлага възможността4 адът да не е отделяне от Бога, а болката от опита да отблъснем спасението ни в Исус, без да можем да избягаме от Него.“ Признавам, че лично за мен тази „възможност“ звучи още по-страшно, отколкото вечното осъждение.

Завършекът на книгата е озаглавен „Божията драма на спасението“ и се състои от внимателно подбрани библейски пасажи, утвърждаващи вседостатъчността на Христовата жертва и Неговата окончателна победа. Препоръчва ни се да ги четем един след друг, защото така „създават мощно въздействие“. Не знам дали авторът сам осъзнава иронията на избраната дума „драма“. Защото според неговия възглед тъкмо драма на спасението всъщност няма. Реално никога не сме били отделени от Бога, никога не сме преставали да бъдем Негови деца, вечното осъждение не е реална опасност, грехът в нас се състои просто в самозаблудите ни, които Бог ще се погрижи в крайна сметка да отстрани.

Все пак У. П. Йънг си е оставил вратичка за измъкване. Поставил е заглавие на творбата си „Лъжите за Бог, в които ние вярваме“. Което със сигурност включва и лъжите, в които вярва самият автор.

Съвместна публикация с в. „Зорница“, бр. 7
  • 1. Изд. Хермес, 2018.
  • 2. Като син на мисионер, възпитан в строг дух.
  • 3. Всички цитати от книгата „Лъжите за Бог, в които вярваме“ са приведени в курсив и в кавички.
  • 4. Подчертаването е мое. – Б.а.

Нов коментар