Защо умря, Господи?

• 1. Смъртта на Исус и вярващият юдейски народ
• 2. Смъртта на Исус и невярващия Пилат Понтийски
• 3. Смъртта на Исус и изпълнението на Божия план

Някои въпроси са лесни, но на други трудно даваме смислен отговор. Сравнително лесен въпрос е „Кой?“ – макар че в днешна България това просто питане се посреща с тягостно мълчание. По-сложен е отговорът на въпроса „Как?“ – особено, когато мислим за бъдещето си и за намирането на мястото си в живота. Но най-трудно се отговаря на въпроса „Защо?“. Този въпрос не гъделичка любопитството, а засяга цялото ни съществуване: „Защо съм такъв? Защо животът е такъв?“ Най-тежко, най-съдбовно звучи въпросът „защо“, когато изпращаме от този свят свой скъп човек: „Защо той трябваше да умре?“ Защо живя, ако безжалостната смърт прекъсна пътя му? На такъв разтърсващ въпрос е трудно да отвърнем с каквото и да е…

А как звучи той, когато смъртта е покосила не кого да е, а Исус от Назарет? Човека с главна буква, чиито ученици Го величаели като Божия Син; духовния Водач, в Когото мнозина вярващи юдеи виждали обещания от Бога Помазаник; Учителя, Който говорел с невероятна духовна сила; Чудотвореца, извършил пред очите на много хора знамения, изцеления и дори върнал мъртви към живота. Защо Исус е трябвало да умре? И то с позорна смърт, изоставен от Своите последователи, похулен от противниците Си, отхвърлен от Своя народ и, изглежда, от самия Бог? „Защо Исус е трябвало да умре на кръст?“ става най-разтърсващият въпрос, въпросът на времената. Върху него размишляват богословите от цялата християнска история, пред него немеят мъдреците от всички векове. Никой не е успял да даде досега по-изчерпателен отговор на този въпрос от автора на четвъртото Евангелие, любимият Христов ученик Йоан. Той обаче не ни предлага отговора си във вид на трактат. Не ни го подрежда по опорни точки, както днес сме свикнали – например, като гледаме новини по телевизията. Ап. Йоан предпочита да ни „потопи“ в събитията, за да преживеем непосредствено страшната сила на въпроса. И сетне ни дава отговори чрез устата и делата на съвременниците. Рядко прибавя свои коментари; някак замълчава, за да можем да чуем отговорите. И в тази тишина да помислим какъв е нашият отговор.

1. Смъртта на Исус и вярващият юдейски народ

Най-често ап. Йоан „дава думата“ в своето Евангелие на юдеите. На пръв прочит може да ни се стори, че Исус е осъден на смърт главно заради тях. Изводът е естествен, защото Божият Син е дошъл именно сред тях, сред тях е живял и те са носели голямата отговорност първи да Го разпознаят. Като днешни читатели, за нас е непонятно как изобщо е било възможно въплътеният Божий Син да не бъде разпознат. Почитаният от всички пророк Йоан Кръстител потвърждава пред учениците си, че това е Месията, Който трябва да дойде1. Знаменията, извършени от Христос пред много хора, запалват в сърцата им вяра2. Към повярвалите се причисляват и авторитетни духовни учители като Никодим3. Чудодейното нахранване на множествата с пет хляба и две риби спонтанно кара хората в Галилея да Го провъзгласят за божествения Цар. Вдъхновените Му проповеди убеждават мнозина, че Той е изпратен от Бога4. Но успоредно с умножаването на повярвалите, че Исус е Христос, нараства и една духовна съпротива, която става все по-силна и непримирима. Тя идва от средите на тези, които са познавали най-добре Свещените Писания и би трябвало да са прозрели божествената същност на Исус: религиозните водачи на Израил. Враждебното им отношение към Него в никакъв случай не може да се обясни с невежество или неосведоменост. Напротив, от самото начало на обществената Му дейност, те следят всяка Негова стъпка и дума. По-късно дори пращат хора, които да слухтят около Него. И колкото повече научават за Неговите слова и дела, толкова повече Исус се превръща в заплаха: за тях и за целия смисъл на живота им.

Исус трябва да умре, защото е изповядал публично Своята истинска връзка с небесния Отец.

Той сякаш пренебрегва свещените традиции, за пазители на които се смятат те – гони с бич търговците от Храма и дори твърди, че ако той бъде разрушен, ще го издигне за три дена отново5. Върши изцеления в събота6: в деня, за който равините на Израил са написали дълги разпоредби какво може – или по-често – не може да се върши. Според свидетелството на ев. Матей, Исус „поучаваше като един, който има власт, а не като книжниците“ (Мат. 7:29) и народът все повече слуша Него. Служителите на Храма, изпратени да Го арестуват, казват безсилни: „Никога човек не е говорил така, както Този“ (Йоан 7:46). Исус като Личност въплъщава пълното отрицание на официалната религиозна власт, макар че не я отхвърля. Авторитетът Му се дължи не на чин или на произход, а на неоспорима духовна сила. Популярността на учението Му се корени не в изтънчени богословски слова, а в способността му да преобразява живота на повярвалите. И най-вече, Неговото посвещение и любов към Бога не Му пречат да обича човека до Себе Си. Напротив, любовта Му към Отца прелива към околните – Той с радост я споделя и им говори как върши всичко, което види у Своя Отец. Дори кани Своите слушатели да познаят Отца, както са познали Него. Това религиозните водачи на Израил най-трудно могат да Му простят, защото не го притежават: всеобхватната любов към Бога, която разпознава Неговия образ в човека до теб. По парадоксален начин това се превръща и в единственото им законово основание да Го осъдят на смърт. Те заявяват на Пилат: „Той трябва да умре, защото направи Себе Си Божий Син“ (Йоан 19:7). Исус трябва да умре, защото е изповядал публично Своята истинска връзка с небесния Отец.

Исус трябва да умре, за да бъде опазена една национална и религиозна култура.

Това е голата юридическа причина за Неговото осъждане. Тя е формална според Закона и същевременно отразява най-дълбоките подбуди на религиозните водачи. Към нея те прибавят и свои висши политически съображения: „Какво правим ние? Този човек върши много знамения. Ако Го оставим така, всички ще повярват в Него; и римляните, като дойдат, ще отнемат и страната ни, и народа ни“ (Йоан 11:47–48). Не бързайте да ги обвинявате в лицемерна загриженост за народа, сравнявайки ги с днешните политици! Тези хора действително са вярвали, че бъдещето на Израил е неразривно свързано с верността спрямо Божия завет. Те са имали всички основания да се опасяват, че един лъжлив месия, зад когото не стои Божията мощ, може да доведе страната до национална катастрофа. Така неспособността им да вместят Исус в своята представа за Месия Го превръща в заплаха за националната сигурност и за ролята им на нейни хранители. Той трябва да умре, за да не загине целият народ. Той трябва да умре като необходимата цена, за да бъде опазена една национална и религиозна култура.

Нека сложим ръка на сърцето си и да признаем, че не сме далеч в мисленето си от такива съображения. Ако бяхме членове на юдейския Синедрион, твърде вероятно е да бяхме осъдили Христа. Разтревожени, че Той променя облика на страната ни. Изплашени до смърт, че Неговото учение ще преобърне всички схеми на управление и целия ни начин на живот. Готови да поставим някакъв криворазбран патриотизъм над истината. Изпълнени с ревност, че народът Го обича, а с нас само мълчаливо се съобразява. Не сме ли често точно такива? И няма ли отново да разпнем Христа, ако Той посети нашата страна днес?

Но някои от нас няма да разпознаят себе си в лицето на религиозните власти. По-скоро ще се причислят към обикновените хора или дори към Христовите ученици. Но нека не бързаме да се крием зад народа, за който обичаме да казваме, че никога не грешал! Къде е на Разпети Петък народът, величаел Исус с „Осанна“ само пет дена по-рано? Няма и следа от шумните множества с палмови клони в ръце. Вместо тях, на малкото площадче Гавата, Каменната настилка7, се е събрала тълпа, пълна с клакьори, която крещи „Разпни Го! Разпни Го!“ Според съвременни оценки, площадчето е побирало най-много 300 души. Значи, достатъчно е било да дойдат едва 500 души от хилядите посрещачи на Исус в Ерусалим, за да надвикат клакьорите на властта. За да надвикат малобройния „контрапротест“, казано на днешен език. Но добрите хора по това време си колят пасхалните агнета и се готвят за великия празник. Добрите хора си гледат задълженията пред Бога, докато навън осъждат и разпъват Божия Син! Както е казал известният английски политически деец Едмънд Бърк: „Всичко, което е необходимо за триумфа на злото, е добрите хора да не правят нищо“. Не са ли мнозина сред нас тъкмо такива добри, вярващи и… пасивни хора? Отговорът е ясен. И затова страната ни затъва все повече и става все повече антихристиянска.

Исус трябва да умре, защото не се намират добри хора да Го защитят на дело.

Е, някой ще забележи, че народът е като стадо, нуждаещо се от пастир. Христовите ученици е трябвало да го поведат. Но Христовите ученици са се разбягали още предната вечер, в Гетсиманската градина – точно като стадо, останало без пастир. Съгласно Евангелието от Марк, сам Исус им е предсказал това: „Вие всички ще се съблазните в Мене тази нощ; защото е писано: „Ще поразя пастиря, и овцете ще се разпръснат“ (Марк 14:27). А ап. Петър, който настоява, че никога няма да Го остави, се отрича три пъти от Него, още преди да пукне зората. И не толкова от малодушие. По-скоро душата на Петър „се смалява“, понеже извръща поглед от своя Господ, и – някак „олекнала“ и безсилна – е понесена от мътния поток на активни или пасивни съдници. Исус е трябвало да умре, защото не се намират добри хора да Го защитят на дело, а учениците Му са понесени от потока на събитията, вместо да следват своя Господ.

Божият Син е предаден на смърт не от невярващите, а от вярващите. Заключението на ап. Йоан, заковано още в началото на неговото Евангелие, е: „У Своите Си дойде и Своите Му не Го приеха“ (Йоан 1:11). Там, сред Неговите, можем да открием и себе си: заслепени от някаква наша куха религия; или водени от свои висши съображения, или изпълнени със завист; или просто допускащи да бъдем обезсилени от злото, вместо да се борим за истината. Затова на Разпети Петък, преди да се преклоним пред жертвата на Божия Син, трябва да замълчим – от срам! Ние бяхме там и, в един тайнствен смисъл, Той умря и поради нашите лични грехове.

2. Смъртта на Исус и невярващия Пилат Понтийски

А как участват невярващите в събитията на Разпети Петък? Не става ли дума само за вътрешно-религиозни спорове, които изобщо не ги засягат? Ап. Йоан не оставя такава вратичка за измъкване на невярващите. За целта – най-подробно в сравнение с останалите евангелисти – ни въвежда в драмата на римския прокуратор Пилат. Пилат е трябвало да потвърди смъртната присъда на Исус и да се разпореди за нейното изпълнение. Читателят очаква, че известният с жестокостта си римски прокуратор ще го направи, без да му мигне окото. За наша изненада, Пилат не бърза с издаването на присъда, а се опитва да прехвърли отговорността изцяло на юдеите: „Вземете Го вие и Го съдете според вашия закон. Юдеите му рекоха: Не ни е позволено да умъртвим никого“ (Йоан 18:31–32).

Исус трябва да умре, защото властта отказва да поеме отговорност за справедливостта.

Юдейските водачи са прави: най-тежкото наказание, смърт, особено при обвинение в претенции за царска власт, е било изцяло в прерогативите на римската власт. Проницателният Пилат обаче бързо разбира, че случаят е съвсем различен. Пред него стои Човек, Който по нищо не прилича на юдейски бунтовник, нито на религиозен фанатик. Зад Исус не стои въоръжена групировка. А и прокураторът познава добре лицемерието на юдейските религиозни водачи. Според ев. Матей, „той знаеше, че от завист Го предаваха“ (Мат. 27:18). А според ев. Йоан, и самият Исус подсказва на Пилат какъв е случаят: „От себе си ли казваш (че съм цар) или други са ти говорили за Мене?“ (Йоан 18:34) Какво трябва да направи един трезвомислещ управител, когато единствените „улики“ срещу Исус са внушенията и злобните обвинения на религиозните водачи? И когато обвиняемият нито им дава повод, нито им отвръща в същия дух? Пилат може да е жесток, но той е представител на една нация, за която спазването на закона е от първостепенна важност. Тогава единственото справедливо решение е да се освободи обвиняемият. И Пилат се кани да го направи. Предстои му обаче да направи едно печално откритие: справедливостта не може да възтържествува, ако се облягаш само на закона. (В това се убедихме през последните десетилетия и в България.) За да защитиш правдата, особено когато си изправен пред опасност за бунт, е необходима сила от друг порядък. Дори и да притежаваш властта, в такъв момент трябва да се облегнеш на Този, от Когото произхожда всяка власт. Странният обвиняем намеква това на Пилат: „Ти не би имал никаква власт над Мене, ако не бе ти дадено от горе“ (Йоан 19:11). Но невярващият ум не може да послуша този глас. Крясъците на тълпите отвън и реалната заплаха за собствения му пост звучат в ушите му по-силно: „Ако пуснеш Този, не си кесарев приятел; всеки, който прави себе си цар, е противник на кесаря… Нямаме друг цар, освен кесаря“ (Йоан 19:12,15). Пилат издава исканата смъртна присъда. Уж от отговорност пред интересите на Рим, но дезертирайки от висшата си отговорност да опази правдата. Неговият акт донася моралната присъда на разпнатия Исус над всички човешки институции – поддаващи се на корупцията и служещи на конюнктурата. Исус е трябвало да умре, защото властта отказва да поеме отговорност за справедливостта.

Исус трябва да умре, защото невярващият свят отказва да слуша и да говори за Истината.

Но само от отговорността ли избягва римският прокуратор? Уви, Пилате, в същия драматичен за теб Разпети Петък, ти реши да избягаш и от срещата си с Истината! Странният юдейски Учител, изправен пред теб в окови, не само не се опита да се защити от лъжливите обвинения, а заговори за мисията Си в този свят: „Аз за това се родих, и за това дойдох на света, да свидетелствувам за истината. Всеки, който е от истината, слуша Моя глас“ (Йоан 18:37). Какво ти попречи, Пилате, да се вслушаш в словата на Исус, извън служебните си задължения? Защо побърза да се скриеш зад скептичния въпрос „Що е истина?“ и напусна залата? Ако смяташ, че няма абсолютна истина, сега бе моментът да защитиш убежденията си – или поне да чуеш едно съвсем друго учение. Сигурно ще кажеш, че тази тема въобще не те вълнува. Не си искрен, Пилате, просто не си искрен. Ти просто предпочете съмнителния комфорт на неверието. С цената на смъртта на Този, Който можеше да те избави от него… С тези думи можем да се обърнем и към съвременните невярващи хора. Досущ като тях, Пилат се отказва да говори за единственото, за което винаги си струва да се говори. Исус е трябвало да умре, защото невярващият свят в лицето на Пилат, отказва да слуша Истината и да говори за Истината.

3. Смъртта на Исус и изпълнението на Божия план

Човешкият Син отива на кръста, защото човеците – и вярващи, и невярващи; съзнателно или несъзнателно – са пожелали това. Сякаш това е обобщената гледна точка към събитията на Разпети Петък. Изглежда, но не е! Това е само едната страна на медала, твърде човешка и твърде мрачна. Ако извърнем обаче другата страна, ще бъдем заслепени от светлината на Благата вест: Божият Син умира, понеже Бог е планирал от вечността и е обърнал най-трагичното събитие на историята за най-добро.

На няколко места в Евангелието от Йоан, Господ Исус говори за един персонаж, стоящ в основата на съпротивата срещу Истината. Пред религиозните юдеи Той го нарича „дявол“ и го заклеймява като „човекоубиец открай време“8. А през Страстната седмица, пред Своите ученици, го демаскира като „княза на този свят“9, скрития в сянка владетел на човешките общества. И предрича неговото скорошно сгромолясване: „Сега е съд на този свят; сега князът на този свят ще бъде изхвърлен вън“ (Йоан 12:31). Това „сега“ се сбъдва на Голготския кръст. Кръстът става средоточието на решителната битка на човечеството срещу дявола, спечелена от Човешкия Син. На Христовия кръст завършва многовековната драма, започнала още от Едемската градина. Дяволът отново се появява като човекоубиец – само че не пропълзява лукаво като съблазнител, а идва като триумфиращ „княз на този свят“, уверен в победата си. Всичко сякаш говори за неговото превъзходство: Юда предава Христа, юдеите Го осъждат, римската власт подпечатва присъдата, учениците са се разбягали отчаяни. Но Исус отначало е знаел и многократно предсказал, че нещата ще се развият така. Битката на битките трябва да се състои и Той влиза в нея с мълчалива решимост.

Насреща Му князът на този свят се усмихва лукаво. Но на Голгота дяволът вижда не само своето поражение, но и предизвестието за своята погибел. Вижда Човека, Който не само не прекрачва Божията воля, но Който умира послушен на нея, за да изпълни докрай. В Едем Адам е вкусил от дървото на непослушанието пред Бога, подмамен от една огромна лъжа; на Голгота Христос увисва на дървото на послушанието, бидейки сам въплътената Истина. В Едем Адам е поел по пътя на неверието и впоследствие умира, а на Голгота Христос умира като верен докрай и във всичко. Голгота е сладкият реванш на човечеството за падението в Едем. Човешкият Син ни връща към Божия път, към пътя на вярата и отхвърлянето на лъжата. Каквото и да ни струва това, дори кръстни мъки. Този подвиг на верността смълчава окончателно клеветника на човешките души. Във възцарилото се мълчание на времената, пред онемелия архивраг на човеците, отеква последната въздишка на Исус: „Завърши се“; „Отче, в Твоите ръце предавам духа Си“ (Йоан 19:30; Лука 23:46).

Исус трябва да умре, за да съсипе делата на дявола.

Като Човешки Син, Исус побеждава съблазнителя чрез верността Си докрай. Но като Божий Син, Той го съкрушава като княз на този свят и му отнема завинаги оръжието на властта: греха. Защото дяволът владее над нас, докато грехът ни отделя от Бога. Докато греховете ни тегнат над нас, ние се лутаме в страх, в страстите си или с чувство за вина. Така лесно се поддаваме на сатанинските лъжи. Склонни сме да вярваме, че Бог никога няма да ни приеме и никога няма да ни прости. Правим компромиси с истината, защото се опитваме да скрием горчиви истини за нас самите. Ставаме явни или мълчаливи съучастници на злото. Чрез греховете ни лукавият ни държи в робска зависимост. Христос е дошъл на тази земя, за да ни дари свобода. Йоан Кръстител съзира в Него от самото начало „Божия Агнец, който взема върху Себе Си греха на целия свят“ (Йоан 1:29). Поемането на греха на света е краят на властта на дявола. Авторът на Посланието към евреите тържествуващо пише: „[Исус]… унищожи чрез смъртта този, който има властта, сиреч, дявола, за да избави всички онези, които – поради страха от смъртта – през целия си живот са били подчинени на робство“ (Евр. 2:15). Исус отнася нашия грях на кръста и понася смъртта, заплатата за греха. Наистина, Той е трябвало да умре, за да съсипе делата на дявола (I Йоан. 3:8). Ерата на мрака, спуснал се над човечеството след падението в Едем, завършва със смрачаването на Разпети Петък.

Исус трябва да умре, за да получат вярващите живот вечен.

Божият Син идва, за да осъди княза на този свят, но не и самия свят: „Не дойдох да съдя света, но да спася света“ (Йоан 12:47). Чрез Христос Бог осъжда злото, но не и заразеното от него човечество, което е възлюбил. Йоан е събрал в своето Евангелие най-удивителните обяснения в любов към света, изказани от самия Божий Син. Да, любов към същия този свят, който не Го е познал и накрая Го е осъдил! Исус е наречен истинската Светлина, която идва да освети този мрачен свят10; Той е Божият хляб, даващ живот на света11. Но върховният израз на любовта на Христос към света става Неговата смърт. Защото каква полза има някой да ви каже, че много ви обича, ако се давите, а той не ви протяга ръка за помощ? И как бихме повярвали, че Божият Син е възлюбил свят, който остава навеки подвластен на смъртта? Защото никой човек не може да отмахне смъртта; това е възможно само за Бога. И Христовият кръст ни казва, че това е станало. Унищожаването на смъртта е възможно само, ако тя бъде погълната от Този, Който е Подател на живота. Той, Божият Син, е самият Живот и „не е възможно да бъде държан от нея“ (Деян. 2:24). Поемайки смъртта в Себе Си, Той я унищожава и твори нов живот, който няма край; живот вечен. Този нов живот е предназначен за новите Божии създания – за всички онези, които са повярвали в Исус Христос, Божия Син. „Защото Бог толкова възлюби света, че даде Своя Единороден Син, та да не погине нито един, който вярва в Него, но да има вечен живот“ (Йоан 3:16). „Нито един да не погине“ – една смърт носи живот на всички повярвали. Един умира за всички. Малкото житно зърно, на което Христос оприличава Себе Си12, пада мъртво в земята на Разпети Петък. Пада самò, но не остава самотно. Всички повярвали в Христа са изобилните плодове на това зърно. Той е трябвало да умре, според Божия план, за да получат вярващите живот вечен.

Знаем продължението на мускетарския девиз „Един за всички“. В случая „Всички за Един“ ще рече всички повярвали да живеят за единия Господ, да се събират заедно около Неговата трапеза, да бъдат единни. Исус не умира за всички, за да върви всеки вярващ сам след Него. Спасението се получава отделно от всеки повярвал, но се осъществява докрай в единението на Църквата. Защото е спасение не само от греха, но и от самотата на греха, от отчуждението на греха. Исус умира на кръста сам, за да не бъдем повече никога сами – но винаги заедно с Бога и със своите братя по вяра. Да не се лъжем, това единение е трудно. Някои избягват да идват на църква, други даже не стъпват в църква, защото не искат да срещнат там определени хора. Но ние нямаме право да отхвърляме другите християни, защото Исус е умрял и за тях, както и за нас. Голгота ни зове да бъдем заедно. Единството започва да се осъществява, когато погледите ни са насочени към Разпнатия. Силата на Кръста притегля всички ни и, устремени към него, ние започваме да се сближаваме: „Когато Аз бъда издигнат от земята, ще привлека всички при Себе Си“ (Йоан 12:32).

Исус трябва да умре, за да ни подготви място в идващото небесно Царство.

Едва ли някой от Христовите ученици е предполагал какви са мащабите на тази дума: „всички“. Подозирам, че хоризонтът им не е бил по-широк от този на първосвещеника Каиафа, който казва, че е по-добре един Човек да умре за „целия народ“13. Перспективата на тези хора е стеснена само до юдейския народ. Но мисията на Исус на тази земя е всеобхватна: Той умира не само за народа, а „за да събере в едно всички Божии чада“, от цялата земя и от всеки народ. Години по-късно ев. Йоан ще си спомни Христовите думи за добрия Пастир, който не гледа само своята кошара, а се грижи за всички Свои овце, независимо в коя кошара блеят. Добрият Пастир ще даде живота Си за овцете, които ще доведе от всички кошари, за да „станат едно стадо с един Пастир“14. Но за това стадо Той не е приготвил кошара. На учениците Си на Тайната вечеря Исус заявява, че отива при Отца, за да им приготви обиталища. „И като отида и ви приготвя място, пак ще дойда и ще ви взема при Себе Си, така че гдето съм Аз да бъдете и вие“ (Йоан 14:3). Тези думи звучат много обещаващо, но сърцата на учениците са свити като на изоставени деца. Техният Учител се вглежда в тях с бащинска любов. Казва им, че ще им изпрати друг Утешител, Който никога няма да ги напусне. Чрез Него, Светия Дух, те и всички ние ще понесем по-леко времето, докато влезем в подготвените за нас обиталища. „Искате ли да ви го изпратя?“, пита Господ. Когато отида при Отца Си, Духът ще дойде вместо Мен. Тогава единението ви с Бога ще бъде пълно. Не се плашете – „за вас е по-добре да отида Аз, защото, ако не отида, Утешителят няма да дойде на вас; но ако отида, ще ви го изпратя“ (Йоан 16:7). Исус е трябвало да умре, за да ни даде дара на Светия Дух и да ни подготви място в идващото небесно Царство.

Ето какви божествени намерения се крият зад трагедията на Разпети Петък! Че смъртта на Исус се случва, защото човеците са пожелали това, е само едната страна на медала. Другата, по-важната, е че Човешкият Син умира защото САМ е пожелал това. Това е свободният избор на съвършената любов: „Затова Ме люби Отец, защото Аз давам живота Си, за да го взема пак. Никой не Ми го отнема, но Аз от Себе Си го давам“ (Йоан 10:17–18).

Да, Исус умира поради нашия грях: греха на вгледаното в себе си човечество, завистливо, мразещо истината, изпълняващо внушенията и желанията на дявола. Но Исус умира и заради нашия грях: за да го отмахне завинаги, заедно с неговата причина и следствие. На кръста Той побеждава причинителя на греха, който ни владее чрез него, дявола. На кръста Той поглъща в Себе Си следствието от греха, смъртта. На кръста Той понася нашата вина за греха. И вече няма никаква пречка да се съберем с Бога чрез Него, разпнатия Спасител.

* * *

Разпети Петък ни е даден от Бога като ден на мълчанието – за да чуем по-добре вътрешния си глас и да го изкажем с думи. В тази „тишина на времената“, трябва да прозвучи НАШИЯТ ясен отговор на въпроса „Защо е умрял Исус?“ За да бъде отговорът цялостен, трябва да погледнем и двете страни на събитията: човешката и божествената. Човешката страна е тъмна; в нея можем да припознаем себе си и да замълчим от срам и от чувство на вина. Но трябва да обърнем и другата, светлата страна. Тогава ще видим чудото на Божия промисъл: всичко това е трябвало да се случи, за да има надежда и нетленен живот за нас. Вече можем да замълчим с благодарност и преклонение. И след два дена да се присъединим към радостта на Възкресението.

• 1. „Иоан свидетелствува за Него, и викаше казвайки: Ето Онзи за Когото рекох, Който иде подир мене, достигна да бъде пред мене понеже спрямо мене беше пръв.“ (Йоан 1:15)
• 2. „И когато беше в Ерусалим, на пасхата през празника мнозина повярваха в Неговото име, като гледаха знаменията, които вършеше.“ (Йоан 2:23)
• 3. „Той дойде при Исуса нощем и Му рече: Учителю, знам, че от Бога си дошъл учител; защото никой не може да върши тия знамения, които Ти вършиш, ако Бог не е с него.“ (Йоан 3:2)
• 4. „Някои от народа, които чуха тия думи казваха: Наистина Тоя е пророкът. Други казваха: Тоя е Христос. Някои пък казваха: Нима от Галилея ще дойде Христос?“ (Йоан 7:40–41); „Когато говореше това, мнозина повярваха в Него.“ (Йоан 8:30)
• 5. „[Исус] направи бич от върви и изпъди всички тях от храма, както и овцете и воловете; изсипа парите на среброменителите, и прекатури трапезите им… По повод на това, юдеите Му рекоха: Какво знамение ще ни покажеш, тъй като правиш това? В отговор Исус им рече: Разрушете тоя храм и за три дни ще го издигна.“ (Йоан 2:15,18–19)
• 6. „И затова юдеите гонеха Исуса, защото вършеше тия неща в събота.“ (Йоан 5:16)
• 7. „А Пилат, като чу тия думи, изведе Исуса вън и седна на съдийския стол, на мястото наречено Каменно настлание, а по еврейски, Гавата.“ (Йоан 19:13)
• 8. „Той беше открай човекоубиец, и не устоя в истината; защото в него няма истина. Когато изговаря лъжа, от своите си говори, защото е лъжец, и на лъжата баща.“ (Йоан 8:44)
• 9. „Аз няма вече много да говоря с вас, защото иде князът на този свят. Той няма нищо в Мене.“ (Йоан 14:30)
• 10. „Истинската светлина, която осветлява всеки човек, идеше на света.“ (Йоан 1:9), „И ето що е осъждението: светлината дойде на света, и човеците обикнаха тъмнината повече от светлината, защото делата им бяха зли.“ (Йоан 3:19) и мн.др.
• 11. „Защото Божият хляб е хлябът, който слиза от небето и дава живот на света.“ (Йоан 6:33)
• 12. „Истина, истина ви казвам, ако житното зърно не падне в земята и не умре, то си остава самотно; но ако умре, дава много плод.“ (Йоан 12:24)
• 13. „А един от тях на име Каиафа, който беше първосвещеник през тая година, им рече: Вие нищо не знаете, нито вземате в съображение, че за вас е по-добре един човек да умре за людете, а не да загине целият народ.“ (Йоан 11:49–50)
• 14. „Също както Отец познава Мене, и Аз познавам Отца; и Аз давам живота Си за овцете. И други овце имам, които не са от тая кошара, и тях трябва да доведа; и ще чуят гласа Ми; и ще станат едно стадо с един пастир.“ (Йоан 10:15–16)