На 11 юни 1144 г. се извършва освещаване на обновената базилика на манастира в градчето Сен Дени, намиращо се недалеч на север от Париж. Успешният завършек на този проект е събитие, което се счита за особен момент в развитието на западноевропейската средновековна архитектура. Освещаването се извършва в присъствието на краля на Франция. Базиликата в Сен Дени1 е мястото, където по традиция са полагат тленните останки на френските крале.

Песента на Мария е най-старият химн, който се е пял в очакване на Рождество. Той е и най-страстният, най-френетичният и – може дори да се каже – най-революционният химн, който се е пял някога през адвентните седмици. Пред нас не е благородната, нежна, мечтателна Мария, каквато често я рисуват художниците. Мария, която говори тук, е страстна натура, която ни увлича след себе си, горда, въодушевена. Не долавяме нищо от сладките, изпълнени с копнеж и даже игриви тонове на нашите рождествени песни. Вместо това звучи един твърд, строг, неумолим химн за падането на тронове и за унижението на господарите на този свят, за мощта на Бога и за немощта на човечеството. Мария, изпълнена със силата на Светия Дух, която смирено и послушно приема с нея да стане това, което Духът повелява, говори със силата на същия Дух за Божието пришествие в света, за идването на Исус Христос.

За православни и протестанти въпросът за Дева Мария стои върху обща основа. Православните християни, наблягайки на неразривната връзка между Дева Мария и нейния Син, полагат всички усилия да издигнат Мария именно заради Христос. Протестантите, чието движение възниква в един специфичен исторически и богословски контекст, запазват своето уважение към Богородица, но – притеснени от възможността Мария да бъде издигната наравно с Христос – поставят много специфичен мариологичен акцент, ясно разграничаващ творението от Твореца. Поради тази причина комуникацията между двете страни често е затруднена. Дори когато мислят еднакво, те изразяват това по толкова различен начин, че казаното обикновено не се разбира от другата страна, а нерядко ѝ звучи почти богохулно.

Различните иконографски изображения в християнската традиция са произлезли от два основни архетипа за изобразяване на Богородица: Одигитрия и Елеуса. От тях през вековете са се развили производни иконографски типове в Източната и Западната църква. Богородица Одигитрия (гр. Οδηγήτρια, „Пътеводителка“) държи малкия Иисус и Го сочи като „Пътя, Истината и Живота“ (Йоан 14:6). Богородица Елеуса (гр. Ελεούσα, „Милостива“, „Милваща“ или „Умиление“) е олицетворение на милостта. Някои производни иконографски типове, които са продължение на основните, са „Богородица – неувяхващ цвят“, „Играеща Богородица“, „Богородица троеручица“, а също самостоятелно развили се иконографии, добили популярност като „Владимировска Богородица“ „Иверска Богородица“.

Протестантското виждане за Мария се характеризира с някои особености, които го отличават както от източното православие, така и от римокатолицизма, и които налагат необходимостта от самостоятелно разглеждане. Нещо повече, не можем да говорим за някакво общо, единно разбиране на протестантите – просто защото не е възможно да сложим едно толкова голямо и разнородно движение под един знаменател, особено на фона на почти пълното мариологично мълчание на основните доктринални документи. Поради тази причина, далеч не всеки протестант ще се съгласи с това, което ще кажем по-нататък. Все пак набелязаните от нас идеи и тенденции могат да се открият в почти всяка протестантска група. Както ще видим, твърде често стана дума не толкова за различия по същество, колкото в акцента и ъгъла. Причините могат да се търсят в специфичната историческа и богословска средновековна обстановка, в които се появява протестантското движение.

Въплъщението на Словото и обожението на човека е великата тайна на нашата вяра и богословие. Именно в тази тайна нашата Църква живее всекидневно чрез своите тайнства, песнопения и икони – в цялата своя пълнота. Дори архитектурата на една православна църква потвърждава това. Куполът на църквите, където се изписва Христос Вседържител, символизира слизането на небето на земята, т.е. това че Бог стана човек „и живя между нас“, както пише св. ев. Йоан Богослов (Йоан 1:14).

Пещерата в научно популярната литература се свързва с пещерния човек и в там наистина са открити древни рисунки на животни. Втората част на човешката история, която е нещо като повторно сътворяване на света, също започва в пещера. Даже по някакъв странен каприз и тук отново присъстват животни; защото става дума за пещера, използва на за кошара от пастирите, живели по хълмовете на Витлеем – които и досега вкарват добитъка си в такива дупки и пещери за през нощта. Именно тук, под земята, при добитъка, се подслонило едно бездомно семейство, след като вратите на претъпкания хан се затръшнали пред лицата им; и именно тук, под стъпките на минувачите, в едно подземие под самия погреб на света, се родил Иисус Христос. Има нещо символично в недрата на прастарата скала и роговете на праисторическото стадо при това второ сътворение. Бог също бил пещерен човек и също ваел разни същества в странни форми и чудновати цветове по стените на света; с тази разлика, че Неговите картини оживели.

Каноничните евангелия отбелязват само едно събитие между ранното детство и кръщението на Исус. Лука 2:41–52 е разказ, в който дванадесетгодишният Исус придружава родителите си до Йерусалим за празнуването на Пасхата. Както изглежда, семейството му е имало обичай да прави това всяка година. Събитието е отбелязано от Лука поради необикновеното си естество. Той иска читателите му да знаят, че още на дванадесетгодишна възраст Исус вече усеща необикновена връзка с Бога: храмът е „дома на Моя Отец“. По обратния път към къщи с кервана на поклонниците, Йосиф и Мария предполагат, че Исус е с останалите деца. Когато откриват, че не е, се връщат в Йерусалим. Там откриват Исус в храма, където проявява уникалната си мъдрост сред религиозните водачи. Изненадата на родителите му разкрива, че въпреки чудните събития, които заобикалят неговото раждане, последвалите години са били доста нормални – и то толкова, че уникалността на сина им и божественото му призвание са избледнели от паметта им.