От Вакарел до Харвард и обратно

Щрихи върху личността на Стоян Ватралски

На 15 октомври т.г. в Първа Евангелска църква, София, се проведе публична дискусия, посветена на личността и делото на Стоян Ватралски. Историкът Момчил Петров въведе присъстващите в духа и борбите на епохата. Често възприемани като сектанти и проводници на чуждо влияние, българските протестанти всъщност са неделима част от тежнения на своя народ и имат принос за модернизацията на страната. Поетът Калин Михайлов прочете и коментира стихове на Ватралски. Той направи съпоставки с творчеството на Иван Вазов и Стоян Михайловски, с които евангелският поет лично се е познавал и е обменял мисли. Тодор Велчев от сдружение ХАРТА запозна присъстващите с интересни моменти от богатата биография на Ватралски: едно ярко съчетание на възрожденски дух и пламенна евангелска вяра. Поместваме съкратена версия на неговия доклад.

В българската история има забележителни хора, чието име е потънало незаслужено в забвение. Един от тях е видният интелектуалец, общественик и поет Стоян Ватралски (1860–1935). Неговият необикновен житейски път е тясно преплетен със съдбата на българския народ и на евангелските църкви във времена на драматични обществени промени: след Освобождението и след Първата световна война. Днешните поколения има какво да научат от такива личности като Стоян Ватралски, посветили целия си живот в служба на Бога и на своя народ. В условия на дълбоката духовна криза в България имаме нужда да се насърчим от техния пример.

Стоян Ватралски

Стоян Ватралски през 1924 г. (вътрешна корица на книгата му „Америка и България“, 1933 г.)

Стоян Ватралски е роден на 7 април 1860 г. в семейство на обикновен овчар от с. Вакарел. От малък проявява голяма любознателност, но поради бедност не ходи на училище чак до 14-годишна възраст. През 1874 г. е приет в пансион за подготовка на учители и свещеници към Самоковското класно градско училище. С голямо усърдие той успява да навакса пропуснатото, като взема четири отделения за две години. През зимата на 1877 г. едва не е убит от башибозуци на полето. По-късно Ватралски често разказва този момент от живота си като свидетелство за Божията намеса и избавление.

Скоро след това младият Стоян се обръща към Христос, с дълбоко убеждение и покаяние. Препитава се като домашен прислужник на американските протестантски мисионери в Самоков и през 1878–1882 г. учи в мисионерското Научно-богословско училище в Самоков. Със спестените пари си купува книги и неуморно чете. Като любознателен младеж, той впечатлява американските мисионери и с тяхна препоръка през 1884 г. заминава за САЩ, за да продължи образованието си. Първоначално за кратко изучава английски в Западната академия в Ню Джърси, а през 1888 г. взема успешно диплома от Богословското училище при университета „Хауърд“ в столицата Вашингтон. През 1892 г. се сбъдва негова отколешна мечта: той се записва в Харвардския университет, в Бостън, Масачузетс. Наред с усъвършенстването на английския език, пише дописки за редица ежедневници и публикува стихотворения.

По-късно Ватралски ще напише за престоя си отвъд океана:

„Аз имам само скъпи и благодарни спомени от моето студентство в Америка. Благородството, услужливостта и справедливостта на професорите, колегиалността и великодушието на студентите и досега ми сгряват сърцето... Чудно ли е тогаз, че подир България аз най-много обикнах Америка и американците.“

Най-бележитото му постижение е написването на бакалавърския химн на Харвард, който се изпълнява и до днес при завършване на бакалавърската степен там. Знаменателното събитие се случва на 17 юни 1894 г и се превръща в истинска сензация – най-известните американски вестници се надпреварват да публикуват текста на химна.

Някъде през този период Стоян Ватралски се отказва от първоначалното си намерение да стане проповедник, и се насочва към попрището на журналист, поет и писател. Живее и работи в Америка до края на XIX в., като се запознава с известни политически дейци, между които и трима американски президенти: Теодор Рузвелт, Уилям Маккинли и Бенджамин Харисън. Вероятно е и единственият българин, гостувал на изобретателя Томас Алва Едисън. Постоянната му квартира е в Харвард, където държи "публични сказки" върху българските народни обичаи и вярвания. Но понеже е придобил широка известност, често е канен да пътува и да говори в много щати, а и в Канада. Навсякъде е приет добре и успява да се издържа, като изнася беседи и пише статии върху различни религиозно-етични теми, както и по родните ни проблеми. Дейно е ангажиран с българската национална кауза и си поставя си за цел да запознае американската общественост с националния въпрос. Три години преди Илинденското въстание от 1903 г. предупреждава, че такова неизбежно ще има и че причината за това са неизпълнените обещания на Великите сили към България.

Изненадващо за мнозина, въпреки чудесните перспективи за кариера, през 1900 г. Стоян Ватралски решава да се върне в България. Преди да отплува от Америка, той публикува в един харвардски вестник прощално стихотворение, с което обяснява избора си:

Аз трябва да вървя, – че инак бих изневерил Божествената истина,
Възпята от поети и добрите люде.
Когато Длъжността зове, в човека
Трябва да се чуй отглас: „Небесни сили, ето аз!“

След завръщането си в родината, Ватралски се запознава и установява близки отношения с видни представители на родната интелигенция: Иван Вазов, проф. Иван Шишманов, Симеон Радев, Пейо Яворов и Стоян Михайловски. Но избира начин на живот, крайно нетипичен за един интелектуалец, особено с американско образование и международна известност. Със спестените в Америка пари купува парцел и си построява къща в Красно село край София, прави малък чифлик и се прехранва от земеделие: овощни градини, зеленчуци и отглеждане на копринени буби. Въпреки скромното си и природосъобразно съществуване, участва активно в обществения живот. Основава Българо-Американското дружество и става член на борда на Дружеството на английско говорящите жители на София. Според него, България дължи много на Америка „за своята свобода и култура, за своите политически учреждения. Новата българска история е неделима от историята на американската религиозна мисия и американските училища в Цариград и другаде по Балканския полуостров.“ По негов почин в София са кръстени улиците „Братя Бъкстон“, „Макгахан“, „Уошбърн“, „Д-р Албърт Лонг“, „Юджин Скайлер“, „Джордж Вашингтон“, а на английския министър-председател Уилям Гладстон, освен улица в центъра на столицата, е именувана и Трета мъжка гимназия. Най-съкровеното желание на Ватралски е да предаде опита и знанията, които е получил от най-бързо проспериращата страна в света, и предимствата на „англосакския характер“ на своите сънародници. Заема се с тази задача с възрожденски жар, но получава само разочарования.

Въпреки че е посветен евангелски християнин и апологет, след завръщането си от САЩ, Ватралски не се присъединява към никоя евангелска църква. Той не получава издръжка като пастир, макар че изнася множество беседи и проповеди, най-често в Първа Евангелска църква, София. Никога не заема държавни постове, нито влиза в политиката, въпреки че са му предлагали. Многобройните си познанства със световни политически фигури използва като възможност да популяризира родината си. Поддържа връзка с Джордж Уошбърн и Алберт Лонг. Води оживена кореспонденция с братята Чарлз и Ноел Бъкстон. Особено активна политическа дейност развива през годините на Балканската и Първата световна война, като поставя българския въпрос пред международната общественост чрез кореспонденцията си с видни английски и американски общественици. С тази цел, през 1913 г. пътува до Англия на собствени разноски и изнася публични лекции в няколко града, като проявите са съпроводени с благотворителни акции. Така в сметката на „Подпомагателния комитет за болни и пострадали от войната“ в София, оглавяван от царица Елеонора, са набрани над 50 000 британски лири (огромна сума по онова време). А през 1924 г., по случай 30-та годишнина от дипломирането му в Харвардския университет, той посещава отново САЩ. Бостънският вестник Boston Globe му посвещава цялата си първа страница.

След смъртта си през 1935 г. Ватралски остава забравен като общественик, учен и творец – не на последно място, заради религиозните си убеждения.

Съвместна публикация с в. „Зорница“, бр. 11, 2017

Нов коментар