Съвременният свят, надеждата и Възкресение Христово

Светът днес: несигурност и духовен упадък

Ако нещо изобщо се е променило в България, то е присъединяването ни към глобализиращия се цивилизован свят. Постепенно, мъчително бавно, но неизбежно; вярвам, че това стана ясно дори на най-големите носталгици по миналото. Старата поговорка „Светът е малък“ сега се изпълни с буквално значение и на тази планета остават все по-малко изолирани резервати на мракобесието и назадничавостта. Развитието на високите технологии достигна невероятни висоти и обещава по-нататъшен ускорен напредък. Но за бързия и победен ход на прогреса е необходима пълна сигурност. Защото ставащото на улицата или по света все някак се изплъзва от човешки контрол, поднася неприятни изненади и застрашава мечтаното от всички благоденствие. Така понятието „сигурност“ стана ключовата дума на съвременността. Едва ли има исторически период, когато обществото и държавата да се разполагали с толкова мощни и многобройни средства за гарантиране на сигурността и същевременно да са толкова плашливи при всеки конфликт или признак на неустойчивост. Показателно е колко политически органи в местен и в световен мащаб съдържат в наименованието си думите „сигурност“ или „стабилност“: Съвет за сигурност на ООН, ОССЕ, Пакт за стабилност на Балканите, Комисия по нац. сигурност към Народното събрание, Консултативен съвет по национална сигурност при Президента и т.н. Думата „сигурност“ присъства в предизборния арсенал на всички основни политически партии. През последните месеци, след началото на световната финансова криза, тя се превърна почти в мечта. Човечеството, доскоро тъй самоуверено в своите възможности, днес е обзето от растящо чувство на несигурност, което никакви технологични постижения или военно-политически съюзи не могат да разсеят. А това идва да напомни, че проблемът за сигурността далеч не е само политически или социален, а духовен проблем. Липсата или наличието на вътрешна сигурност е показател за духовното състояние на един човек или на едно общество. И всеобщата несигурност, завладяла света, всъщност свидетелства за неговия духовен упадък.

Ако такова твърдение ви изглежда прибързано, нека погледнем на ситуацията под друг ъгъл. Мярка за духовността на едно общество е и способността му да обсъжда задълбочено вечните въпроси на човешкия живот, екзистенциалните си проблеми. Духовността е съвкупност от идеали, нравствени ценности, творчески пориви – духовният живот се състои в тяхното преживяване, осмисляне и прилагане. Но какво представлява духовният живот на мнозинството днес? На мнозинството българи, в частност? Бих оприличил времето, в което живеем, на прагматичен, но повърхностен човек, с вкус към числата и евтините удоволствия. Нашият съвременник е усвоил един магически израз: „Да мислим практично“. И с него бърза да отхвърли теориите, дебелите книги и човешките идеали. Политическите решения се оценяват само според непосредствените ползи или загуби. Моралът се превърна в абстрактна категория, ограничавана единствено от общия интерес. Вече се пита открито какъв смисъл има от наука или изкуство, щом не носят пари; на хората им се свиди да похарчат няколко лева за сериозна книга, а после с лекота дават тройно повече за нова дреха или за нещо вкусно. Стигна се дотам, че в нашето общество вече липсва атмосфера за смислен дебат по сериозни въпроси. Единствено приемливият език остана езикът на улицата; единствената обсъждана тема: какво е изплюл снощи, или кого е наплюл, водещият на някое телевизионно шоу или поредният герой на някое „риалити“. Казано с думите на нашия покоен философ-емигрант Асен Игнатов, ние живеем в „климата на опасното, вече твърде напреднало духовно плебеизиране на света“. Макар и в не тъй крайна форма, същите тенденции се наблюдават и на Запад. Светът се опитва да потисне мъчещата го несигурност с присмехулничеството и повърхностното самодоволство на плебея. Както е ставало в заника на всяка човешка цивилизация.

Но откъде произтича тази непобедима, неотменима несигурност у човека? Ако тя е от духовно естество, как може да бъде преодоляна? Христовото учение прави пряка връзка между вътрешната сигурност и надеждата, с която живеем. Иначе казано, гнетящото ни чувство на несигурност произлиза от липсата на надежда.

„Отсамната“ надежда и надеждата за вечността

Тук някой ще каже: „Всеки човек живее с надежда, независимо каква е тя“. Един римски мислител дори вижда в надеждата основна черта на човешкото съществуване: „Докато дишам, надявам се“ (Dum spiro, spero). Ако възприемаме надеждата само като очакване за нещо по-добро, то наистина всеки я притежава. (Макар че за днешния българин, след 20 години безкраен „преход към демокрация“, и това не е много сигурно.) Та нужно е да се постави въпросът: „Какво е това по-добро, на което се надявам, и как смятам, че то ще се осъществи?“ Този въпрос стои с особена острота, когато надеждата е свързана с определен религиозен възглед. И дори бих ви предложил следния прост тест – ако искате да проверите доколко истинна е дадена религия, проучете каква надежда ви предлага тя. И какво ви препоръчва за сбъдването на тази надежда.

Отминалият ХХ век ще остане в историята като век на празните надежди. Две квазирелигии, маскирани като политически идеологии: комунизмът и националсоциализмът, замаяха главите на милиони именно с видения и надежди. Надеждите бяха изцяло „отсамни“, измамно осъществими. Човекът беше обявен за изцяло материално същество с един корем и с един физически живот, което може да получи своето единствено тук и сега. Е, ако не съвсем сега, то в предстоящото „светло бъдеще“. На всяка цена и с всички средства, защото вече нямаше Съдник над себе си. Средствата бяха осигурени, цената беше платена – дори десетократно и стократно, със стотици милиони човешки съдби. Тоталитарната система оплете всичко и съсредоточи неимоверна власт. И въпреки това, обещаните „отсамни“ надежди се срутиха бързо. Не се осъществи и малка част от онова, което междувременно постигна западният демократичен свят, който не търсеше нови надежди, а с усърдие и свободен порив береше плодовете на вековната християнска цивилизация. Животът на цели поколения, преминал под знака на петолъчката, сякаш беше обезсмислен. Днес виждам мнозина възрастни българи, лишени от старите илюзии, загубили „отсамната“ надежда и никога не притежавали „отвъдна“ надежда, надежда за вечността. А младото поколение, поначало израснало без особени надежди за бъдещето, бързо губи надеждата за цялостно положителна промяна в нашата страна.

Макар и пощаден от духовното опустошение на комунизма, западният човек също тихомълком възприе изцяло „отсамни“ надежди, които за по-просто нарече „цели“ и „краткосрочни планове“. Благоденствието и уреденият бит сякаш притъпиха сетивата му за трагизма на човешкия живот и за постоянно дебнещата смърт. (Трябваше да се случи нещо чудовищно като атентатите на 11.IХ.2001, за да се разбуди Западът от своята дрямка.) Самата тема за смъртта и за вечността не присъства в публичното пространство. И може би затова Възкресение Христово не е особен празник на Запад – поне в сравнение с Коледа и други празници от местно значение.

А Възкресение Христово е най-великият християнски празник. Той би трябвало да бъде и основният празник на цялото човечество. Защото носи на вярващите както „отвъдна“, така и „отсамна“ надежда. Надежда за всеки ден и за вечността, която единствена може да ни избави от гнетящата несигурност.

Възкресението на Исус: вечна сигурност в един нов свят

На някого може да се види странно, но надеждите на първите Христови последователи са били преди всичко „отсамни“. Да, те вярвали в живота след смъртта, но не по-малко копнеели да видят Божията правда да тържествува на земята. Те вярвали, че техният Учител е Божият Помазаник, изпратен да избави Израил от омразната тирания и да установи едно световно Царство на мир, справедливост и братство. Чудесата и знаменията, които Той вършел; властта над природата, която показвал; божествената Му мъдрост им вдъхвали увереност, че надеждата им не е празна и че ще се осъществи скоро. И докато Исус влизал в Ерусалим, приветстван като Цар от множествата (с викове „Осанна“), учениците Му вече крояли планове за постовете, които ще заемат в Неговата администрация. Никой не си спомнял – или не искал да си спомни! – пророческите предупреждения на Самия Христос, че скоро ще бъде предаден, осъден и разпънат на кръст. Когато това се случило, съкрушените апостоли се разбягали – не толкова от страх, колкото от отчаяние. Позорният край на техния Учител означавал рухване на великите им месиански надежди; и ако мислено се поставим на тяхно място, не можем да не им съчувстваме. Всички обстоятелства сочели, че съдбата е зла и неумолима: предателството на един от апостолите (Юда), заговорът на фарисеите, единодушната присъда на религиозните водачи, неспособността на римския прокуратор Пилат да защити правосъдието, тълпите, крещящи „Разпни Го!“, и най-сетне, смъртта и свалянето на мъртвото тяло от кръста. Никакви надежди за някакъв обрат. Отново никой не си спомнял едни други пророчески думи на Исус: че след три дена ще възкръсне. И когато жените, отишли на гроба в ранната неделна утрин, донесли радостната вест на апостолите, никой не повярвал. Трябвало възкръсналият Христос да им се яви лично и то неколкократно, за да се убедят сами, че Неговото възкресение не е мит. Изпълнила ги неземна радост – още по-велика предвид обстоятелството, че били изгубили всякаква надежда и сякаш никой и нищо не можело да им помогне. А заедно с това, апостолите получили и важен житейски урок: че животът и съдбата на човека в крайна сметка са в Божиите ръце (не в човешки!) и че Бог може да ни даде изход от всяка ситуация; при най-трагични и трудни условия; така както си го представяме или както изобщо не ни е идвало наум. (В случая апостолите биха си представили освобождение на Исус от Пилат или заповед за помилване в последния момент, но кой би могъл да предположи, че Бог ще промисли най-невероятното решение?) А истината, че съдбата на човека е в Божиите ръце ни носи спокойната увереност, че няма зли случайности или фатални грешки – освен фаталната грешка да отхвърлиш Самия Бог.

Другата „отсамна“ надежда, която ни дава Христовото възкресение, е че то носи обещанието за нов живот, който може да започне още сега. В противовес на много други религии, които проповядват само безсмъртие на душата, християнството настоява на телесното възкресение и на възраждането на душата сега, чрез вяра. Възкръсналият Христос яде пред Своите ученици и ги подканя да Го пипнат, за да се уверят, че не е дух или привидение. Той е Начало и Начинател на едно ново творение, в което мрачния закон на тлението и смъртта вече е отменен. А всички повярвали в Него, от I век досега и до края на историята, стават нови духовни създания. Този процес е тайнствен, невидим и неповторим при всеки християнин, но носи трайни и видими плодове: преодоляване на стари пороци, преобразен характер, увереност и твърдост в големи изпитания, постоянство в добри дела, самоотверженост и жертвоготовност. Само преднамерен и незапознат с християнската история човек може да твърди, че всичко това е постижимо със съзнателни усилия или може да се спазва pro forma. А аз ще посоча такива вдъхновящи духовни примери като ап. Павел, превърнал се от жесток гонител на християнството в най-ревностния му и успешен проповедник за всички времена; като св. св. Кирил и Методий, посветили целия си живот за да обърнат към Христа и да просветат славянските народи; като майка Тереза, която десетилетия служеше на прокажените и на най-бедните в Индия и показа на невярващия ХХ век силата на вярата. Тази Божия сила, силата на възкръсналия Христос, е достъпна за всеки вярващ и може би най-вълнуващото приключение е да я преоткриваш и прилагаш всеки ден. Не е задължително тя да се проявява в мистични преживявания или чудотворни способности, но при всички случаи тя преодолява злото, което е в нас. След всяка малка победа над злото тя нараства и укрепва увереността на християнина, че наистина е станал ново създание, че – по думите на Самия Исус, – се е родил свише.

За всеки, който е вкусил, изпитал силата на възкресения Христос, „отвъдната“ надежда за вечен живот след смъртта не е смътно пожелание. За всеки, който е извървял пътя до личната вяра в Христос като негов Господ и Спасител, тази надежда се превръща във вътрешна сигурност. Сигурност, че както Христос е бил възкресен, така ще бъда възкресен и аз. И тогава онова, което сега преживявам главно вътрешно и виждам в личния си живот, ще стане единствената реалност в една обновена Вселена без смърт и зло. Като предвкусва този миг, християнинът е в състояние да посрещне с радостно спокойствие и часа на смъртта. Така го е посрещнал и големият физик сър Майкъл Фарадей. Когато бил на смъртно легло, няколко журналисти го запитали дали има някакви предположения относно живот след смъртта. „Предположения?!“ възкликнал Фарадей, „Аз нямам никакви предположения, а се опирам на несъмнени факти. Знам, че моят Изкупител [Христос] е жив и понеже Той живее, и аз ще живея.“

Отбелязването на Възкресение Христово е добър повод да си припомним (или да научим), че християнството е вяра на сигурността и надеждата. Затова неговото послание остава актуално и за съвременния свят; а убеден съм и за в бъдеще. Надеждата на християните има както „отсамен“, така и „отвъден“ характер. Тя се изразява в увереност, че животът и съдбата ни са в Божиите ръце и че нашият Създател, а не злото и смъртта, има „последната дума“ в този свят. Тя носи обещанието за нов живот, който започва сега и се разгръща във всекидневието на всеки, тръгнал по пътя на вярата. Тя дава вътрешната сигурност, че Христос е само първият възкресен Човек – Неговите последователи също ще бъдат възкресени за блаженство в една обновена Вселена. Такава надежда изпъжда всеки страх и неувереност. С думите на Самия Исус:

„Мир ви оставям, Моят мир ви давам… Да не се плаши сърцето ви, нито да се бои… В света имате скръб, но дерзайте – Аз победих света.“ (Йоан 14:27, 16:33)

Думи, подпечатани с Неговото възкресение.