Възкресението на надеждата

Веднага след написването на горното заглавие се замислих мога ли да измисля нещо по-шаблонно от това словосъчетание, сякаш изскочило от мотото на поредната инициатива за събиране на пари чрез SMS за поредната благотворителна цел. Медиите обичат да си играят с думите и символите, да ги вплитат едни в други и да ги усукват като втасало козуначено тесто – добре гарниран и поднесен полуфабрикат с трайност поне 30 дена. Около Рождество Христово обикновено чуваме, че по Коледа стават чудеса и че трябва да родим надеждата в очите на някой страдащ, а Великден е известен като най-подходящото време да възкресим българския дух чрез силата на тази или онази инициатива или традиция. Знаем, че думата „възкресение“ не е точен синоним на „започвам да правя нещо отново“, но затова пък звучи много поетично да преживеем едно „лично възкресение“ около Великден, а и се връзва чудесно с празничното пролетно настроение, когато всичко навън слънчево се е раззеленило и имаме чувството, че сме толкова живи след дългата черно-бяла зима.

В подобно усещане няма нищо лошо, защото човекът е създаден с нагласата и нуждата да си определим специални дни, на които да правим нещо различно от ежедневното, а съвпадението с пролетта и започването на новия цикъл в природата измества и припокрива иначе съвсем различния като произход и смисъл празник. Когато свикнем с тази рутина, заживяваме не с истинския празник, а само с неговите символи и асоциации. Формата обсебва и изчерпва съдържанието и повечето от нас вече отдавна са забравили всъщност какво празнуваме.

Какво празнуваме на Възкресение? Както знаем, Великден е един от най-големите празници в християнския календар и е най-почитаният от източната Църква, част от която е бил народът ни векове наред в миналото. Произходът му е свързан с едно събитие, случило се преди 1975 години без няколко дена. В онзи ден един осъден престъпник бил екзекутиран по възможно най-отвращаващия и унизителен начин в най-големия град на едно от средно забутаните провинциални места в римската империя. Три дни по-късно обезобразеното му от побоя и изтезанията тяло било съживено и разлагащата се вече няколко дена плът била обновена по неизвестен за нас начин, за да бъде съживен този човек и това, твърдели те, бил най-изумителният и най-важният факт в целия свят.

Историята е точно такава, грозно-разтърсваща и брутална, но не вярвам някъде да я чуете да се разказва така. В замяна по повод празника ще чуете сладникави приказки, поне пет рецепти за боядисване на яйца, три начина за правене на празничната трапеза или ще разберете защо великденският заек има способността да снася шоколадови яйца, на които стои надпис „Киндер сюрприз“. В най-добрия случай по телевизията може да споменат, че ще има празнична литургия в полунощ, но кой ще стои да гледа скучното предаване, по другия канал със сигурност ще дават някой интересен филм-екшън, напълно в тон с празника. И така, кога за последно сме се замисляли защо празнуваме празник, в основата на който лежи подобно нелепо (т.е. некрасиво) събитие? Какво ни касае смъртта на някого си преди толкова векове, че даже да се радваме, че се е случило, и да печем, и пием, и ядем в неделния ден?

Причината е една-единствена. Екзекутирането на този Човек е наистина най-важното събитие в световната история, по-важно от изобретяването на колелото или откриването на лек за чумата. Защо ли?
Първо, защото екзекутираният не е бил просто някакъв си престъпник, получил заслужено наказание за злите си дела, а напълно безгрешният и съвършен Бог, Творецът на всичко видимо и невидимо в нашата вселена, въплътил се напълно в Човешка същност и без причина умъртвен на дървен стълб от началниците на народа, когото сам избрал векове преди като Свой.
И второ, защото това събитие не е просто от академично любопитство за нас, например как са били построени пирамидите или въпросът кой уби Джон Кенеди, той има пряко отражение върху собствения ни живот, вярвам, че е отговорът на въпроса „Какво ни очаква след отминаването ни от този свят?“.

Всеки от нас си е задавал този въпрос, а днес има толкова различни и често напълно несъвместими един с друг отговори. Защо да се доверим именно на горния? А и ако се доверим, изборът ни подходящ ли е бил? Адекватен ли е на всичко, което реално ни се случва, отговаря ли на това, което виждаме в света около нас и което чувстваме със сърцето си? Ето една история.

В живота ми има две празнувания на Великден, които ще останат завинаги в ума ми. Първият беше преди около десет години, тогава бях току-що повярвал в Бога християнин и бях отишъл заедно с моята баба на служба на Велика събота (нощта преди Възкресение) в православната църква близо до дома ни. Всички знаем какво се прави там, човек се блъска 50 минути, за да успее да влезе в църквата, след това в полунощ удря камбаната, изнасят едни запалени свещи, после сградата се обикаля три пъти и всеки по живо по здраво се запътва за вкъщи, като се стреми да не му загасне пламъчето до дома, за да занесе „светлината и в дома си“. Само че с баба решихме да останем в църквата, където след разотиването на повечето хора започна целонощната възкресенска служба с десетината останали човека освен нас. В тези часове заедно слушахме думите, които се четяха и които разказваха за великата милост на Бога към нас, за подаръка, който ни е направил, защото ни е възлюбил с цялата си същност и желае да ни направи Свои деца и приятели. Душата ми се изпълваше с неописуема радост при изричането на почти неразбираемото песнопение „Христос воскресе из мертвих, смертию смерт поправ, и сущим во гробех живот даровав!“, което на български значи „Христос възкръсна от мъртвите, като със смърт потъпка смъртта и на тия, които са в гробовете, подари живот“.

Отнасях тези думи лично към мен и моя живот и се чувствах точно като осъдения за извършени многократни и тежки престъпления рецидивист, чиято вече назначена за изпълнение смъртна присъда е била отменена 7 минути преди екзекуцията, защото лично президентът се е застъпил за мен и е подписал амнистията ми, за мен, презрения измамник и убиец. Естествено е да се запитаме: справедливо ли е подобно нещо? Разбира се, че не. Милостиво ли е? Определено. Важно ли е? Въпрос на живот и смърт е.

В това Божията любов ме докосна така осезаемо, че преди да съм Го познавал или търсел, Той е търсил настойчиво мен, въпреки че ме познава прекалено добре и знае що за стока съм. И ме търси не за да ми иска услуга, както ние хората обичаме да правим с приятелите си, а за да ми подари нещо ценно. Дори най-ценното, което някога мога да притежавам.

Истината, която усетих в онази нощ, беше, че до този момент съм бил мъртъв, макар и биологически да съм можел да се придвижвам пеш. Разбрах, че животът не е просто метаболизмът на милиардите клетки в тялото ми, а е много повече, той представлява възможността душата ми да може да общува свободно с Този, Който я е създал и Който я обича повече от всичко друго. Истинският живот в неговата прекрасна пълнота започва и се изпълва със смисъл само в пълноценното общуване с Бога, Който е осигурил всичко необходимо да осъществи това и ни дава вечните векове от тук насетне, за да развиваме и обогатяваме още повече тази връзка помежду ни. Същото чувстваме и от личен опит, желаем повече от всичко друго да бъдем обичани и да можем да споделяме един с друг, да се радваме сред приятели, с които можем да общуваме без страх. Обратното, сравняваме самотата или липсата на любов в живота ни с ад, а пълната невъзможност или забрана за общуване с други хора довежда до разпадане на самата ни същност. Колко повече, когато запушваме ушите си и мълчим сърдити на Бога, казвайки Му „Върви си, не желая да говорим“! Разбрах, че всичките години до онази вечер аз бях правил точно това и с желанието си да чуя Божия глас, правя коренна промяна в целия ми по-нататъшен живот.

Второто празнуване на Великден, което ще помня винаги, всъщност още не се е случило, защото остават още няколко дена до тогава. Причината да го помня винаги е в едно скорошно събитие, което ме развълнува дълбоко и ме накара да преосмисля в какво се изразява доверието ми в Бога, и какво е усещането при докосването до Истинската Надежда, която имаме като християни. Преди около месец моята баба, герой в предната история и първата, разказала ми за Бога още като дете, отмина от този свят.

Бог я преведе милостиво последните десет години през много изпитания и трудни моменти, в началото тя преживя и се възстанови добре от заболяване от рак, а след това през годините поне четири пъти бе в много тежко състояние поради анемия с нива, при които човек трябва да е отдавна умрял, но тя се възстановяваше всеки път. Последните два месеца обаче баба започна да отпада бързо без видима причина. След седмица вече ѝ беше трудно да става и да се храни сама, все повече прекарваше деня в полусън. Повиках лекаря ѝ и след кратък преглед той каза бодро „Миличка, всичките ти показатели са добре, от кога се знаем с теб!“.

По-късно насаме с мен допълни, че ѝ остават може би само няколко дена живот поради старостта ѝ, просто часът е дошъл и не може да се направи много. Тази новина силно ме натъжи.

Питах се дали да ѝ спестя тревогата и напрежението от така или иначе неизбежното или да ѝ кажа истината, за да бъде подготвена какво се случва. Това, което наклони везните към второто, бе осъзнаването, че всеки от нас е в точно същото положение – разликата е в дните, които ни остават до деня Х, независимо дали сме в перфектно здраве, дали боледуваме от някаква хронична болест или сме на смъртния си одър. Няма по-важно от това дали сме готови да застанем пред Бога. Дали ще сме облечени с бялата дреха на човек, чийто прегрешения са били простени милостиво или ще сме с горделиво вдигнатия поглед на нагъл престъпник, който очаква присъдата си?. Сметнах, че е право на всеки човек да знае, ако краят му на този свят наближава и че спестената истина не ползва по никой начин.

Реших да прочета на баба за надеждата, която Бог ни дава, когато повярваме в Него, именно чрез възкресението на Исус ни подарява истински живот, неограничен от времето в този свят и без край във вечността, заедно с Него. Прочетох ѝ разказа за съживяването на един от приятелите на Исус, Лазар, макар и само като предвестник на бъдещото:

И така, като дойде, Исус научи, че Лазар беше вече от четири дни в гроба. Марта каза на Исус:
— Господи, ако Ти беше тук, брат ми нямаше да умре. Но и сега зная, че каквото и да поискаш от Бога, Бог ще Ти даде.
— Брат ти ще възкръсне.
— Зная, че ще възкръсне при възкресението в последния ден.

Исус ѝ каза:
— Аз съм възкресението и животът. Който вярва в Мене, макар и да умре, ще живее. Никой, който е жив и вярва в Мене, няма да умре вовеки. Вярваш ли в това?
— Да, Господи, вярвам, че Ти си Христос, Божият Син, Който идва в света.

Евангелие от Йоан, 11 глава

Казах ѝ, че не ѝ остават много дни още, но че всеки наш ден е в ръцете на Бога и дните ни са точно, колкото ни е необходимо да имаме. Реакцията ѝ въпреки това беше на уплах и на думи от рода „не ми се умира“, затова ѝ казах, че не ние определяме тези неща, а и че надеждата ни наистина не е единствено в този свят и за сегашния живот, най-важното!

Следващите два дена не можах да съм до нея, но в петък вечерта разбрах, че състоянието ѝ се влошава все повече. Почувствах силен подтик да отида след работа при нея, въпреки умората от деня и желанието ми да се върна по-скоро у дома след цялата седмица тревоги. Дойдох у тях и тя успя да хапне малко храна и да отпие глътка вода. За съжаление бе почти в безсъзнание, едва успяваше да се фокусира, за да отговори на прости въпроси, а много исках, ако имаше възможност да поговорим и да я насърча отново. За съжаление бе невъзможно, затова, целия треперейки, се питах какво мога да направя повече. Чувствах силен подтик да се помоля за нея и, незнаейки как точно, започнах силно заеквайки и напосоки. Като цяло излезе нещо подобно на това:

„Мили Боже, благодаря Ти, че чрез кръвта Ти, пролята на кръста, имаме прошка за всичките зли неща, които сме извършили, казали или помислили. Моля те, прости на баба всяко престъпление, което е извършила пред Теб! Благодаря Ти, че чрез възкресението на Твоя Син Исус ни подаряваш вечен живот, напълно незаслужено, но по Твоята велика милост и защото надеждата ни е само в Теб! Моля Те, преведи баба безопасно през това последно изпитание, пази я по пътя и я въведи в Царството Си! Моля Те за това в името на Твоя Син, Господ Исус Христос!“

Мисля, че повторих някои от думите тук по няколко пъти в различен ред, без да го осъзнавам, от напрежение и стрес. Случи се нещо, което ме изуми, защото когато започнах да се моля до баба, държейки ръката ѝ, както бе в унес и далеч от света на будните, в един момент тя стисна ръката ми и се развълнува силно. Бях толкова смаян, че не знаех какво да правя, но продължих да се моля с нея, бях уверен, че думите ми бяха стигнали до нея и тя казваше „Амин“, „да бъде“, на всичко, за което се молих с нея. След молитвата отново ѝ разказах за Божия план, че всеки, който е доверил живота си на Исус, ще бъде вечно с Него и че един ден ще се видим отново заедно там. Казах ѝ да не се бои, а да се довери на Господа с цялата си душа, че Той я обича, затова ще я пази и ще я въведе безопасно в Царството. Трябваше да тръгвам, казах ѝ, че я обичам, целунах я и потеглих за дома.

Рано сутринта на другия ден телефонът звънна, беше майка ми, която каза просто „Баба почина“. Беше събота, седмият ден от седмицата, който Бог е благословил и осветил за свята почивка и баба бе вече влязла именно в Божията свята почивка.

Няма да навлизам в подробностите на всичките суеверни човеконенавистни обичаи, които като паразити се опитват да се налепят по скърбящото семейство и които разните хора „добронамерено“ „препоръчват“; не е и нужно да разказвам, то е навсякъде около нас. Хората, нямащи надеждата на Възкресението, която Бог е написал в сърцата ни, изпадат или в разрушителна безутешна депресия, или смятат, че изпълнявайки магически ритуали ще могат да направят нещо повече за отминалия от този свят човек. В пълен контраст Бог бе дал вяра в сърцето на баба на доброто време, преди да отмине от този свят. А тази спасителна вяра чрез Неговата смърт на кръста бе изработила именно това, което човекът копнее да има – живот, вечен и пълен. Самият аз имах в ума и сърцето един съвършен мир, въпреки чувството на загуба и стреса изпитвах не непоносима мъка, а надежда и радост, дори в скръбта! Защото съм уверен, че баба е заедно с Бога сега, въпреки всичките ѝ грехове и злите дела, които е извършила през живота си, подобно на всеки един от нас. Възможността да е с Него е поради простото доверяване на думите на Исус: „Аз съм възкресението и животът. Който вярва в Мене, макар и да умре, ще живее“. Тези думи написахме и на листа-известие, който хората залепват до дома си и който наричат „думи за смърт“, „некро-лог“. Всъщност това бяха истински думи на живот, напук на всичките останали пошли и гротескно-безвкусни безнадеждни стихчета, които сме свикнали да четем с погнуса по стълбовете.

Погребахме баба на следващия ден, в неделя. През цялото време от ума ми не излизаше една единствена мисъл: че това е осмият ден, денят на Възкресението, първият ден от новата седмица и деня, в който всеки покорен на Бога човек ще бъде дарен с нов живот, точно както Христос, Който бе първият плод на обещанието Му. Живот, който няма край и който е Истински, точно както и Възкресението на Исус от мъртвите преди 1975 години.

Вместо епилог на тази история искам да напиша текста, който избрахме със съпругата ми да е написан на листа с думите-на-живот, във възпоменанието за 40 дни след смъртта на баба:

А не желаем, братя, да останете в неизвестност за онези, които умират, за да не скърбите както другите, които нямат надежда.

Защото, ако вярваме, че Исус умря и възкръсна, така и починалите в Исус Бог ще приведе заедно с Него.

Защото това ви казваме чрез Господнето слово, че ние, които останем живи до Господнето пришествие, няма да изпреварим починалите.

Понеже сам Господ ще слезе от небето с повелителен вик, при глас на архангел и при Божия тръба; и мъртвите в Христос ще възкръснат по-напред; после ние, които сме останали живи, ще бъдем грабнати заедно с тях в облаците да посрещнем Господа във въздуха; и така ще бъдем винаги с Господа.

И така, насърчавайте се един друг с тези думи.

Първо послание на ап. Павел
към солунците, 4 глава

Нека на тазгодишното празнуване на Великден си спомним тези думи, те са истинската ни надежда. Да, на Възкресение стават чудеса, в пълния смисъл на думата, важното е да го съзнаваме и да се възползваме от тази истина!

Честит Великден на всички читатели на списание ХАРТА! Христос Възкръсна!
(На което в никакъв случай не бива да се отговаря с „Мерси, подобно“ или с „Така ли, не ми е докладвано“, а с думите, казани с пълна и радостна увереност: „Наистина възкръсна!“)