Народната вяра в българското езиково творчество

В предишната си статия подчертах значителното влияние, което християнството е оказало на родната езикова култура. Този факт едва ли е изненадващ за някого – в продължение на 11 века то е официалната религия на българското население, въпреки всички исторически превратности. Нещо повече, периодите на културен разцвет по нашите земи са свързани с духовно-просветителската дейност на църквата като цяло или на отделни нейни служители. „Златният век на българската книжнина“ (края на IX и първата половина на X век) всъщност е времето на активно мисионерство сред българите на учениците на Св. св. Кирил и Методий, свързано с превеждане на Библията и на богослужебни книги; Търновската книжовна школа от XIII–XIV век е била малка богословска академия; националното Възраждане през XVIII и XIX век започва с духовно пробуждане, осъществено благодарение на свещенослужители като Паисий Хилендарски, Софроний Врачански, Неофит Рилски. Периодът на Възраждането е особено интересен, защото тогава е издигнат библейски национален идеал: обединяването в една държава на една свободна и независима от външни сили нация, споделяща една вяра. Този библейски идеал е прегърнат от огромната част от българите – което показва, че по онова време християнството не е било формална религия, а осмислена вяра на отделния човек. Автентичната ни езикова култура е родена през този период и би трябвало да очакваме тя да носи не само формални библейски заемки, но и да бъде християнска по дух.

Фактът, че тя не е такава, е показателен и заслужава размисъл. Многото изрази и поговорки с библейски произход, част от които посочихме, не могат да скрият истината, че народната вяра е съвсем друга. Българският дух се проявява и говори по-убедително чрез други поговорки; в други слова е неговият патос. На тяхна основа ще се опитам да очертая „българското Символ верую“.

Вярата по определение е насочена към нещо извън и различно от самия теб, на което се уповаваш в живота си. За християните това е един личен, любящ, премъдър и всеприсъстващ Бог, Който е предвидил най-доброто за вярващия. Характерът и силата на Бога, както и връзката ти с Него, определят как преминаваш през изпитанията и трудностите и въобще как гледаш на живота. Българинът смята, че Бог – ако Го има изобщо, – не е особено заинтересуван от човешките дела, нито пък може реално да помогне: „Бог високо, цар – далеко!“ Човекът е оставен да се бори сам със злото и неправдата в света. Тази борба е много трудна, с неясен изход и всъщност е безсмислена: „Няма оправия!“ Никакви религиозни практики, нито призоваване на Божието име могат да ти помогнат в нея или да ти дадат утеха: „Това, що попът пее, мене ме не грее!“

Чувството, че си изоставен от Бога в един мрачен свят, се преплита с неразбиране и открито отхвърляне на християнското учение. Това личи и от творчеството на знакови фигури като Ботев и Вазов, ярки изразители на националния дух. В поетичното си възпоменание на клането в Перущица, Вазов въздъхва:

Ботев пък пряко противопоставя този „невъзмутим“, далечен и жесток бог на бога, който е „в сърцето“:

Мимоходом ще отбележа, че разграничението между „Бога в небесата“ и „Бога в сърцето“ е напълно чуждо на християнството. Неговата вест е тъкмо обратната: всемогъщият Бог Творец се е въплътил в личността на Исус от Назарет за спасението на човека и се вселява в душите на вярващите чрез Светия Дух. Вярата в Него носи вътрешна свобода, вдъхва смелост и не се води от българската „мъдрост“: „Преклонената главичка сабя я не сече!“. Тази вяра води по пътя на свободата народите, сред които преобладава. Модерната демокрация е основана на християнски ценности, наложили се в страни с мощна християнска просвета като Англия, САЩ, Германия. Изкривената представа на българина за Бога на Библията красноречиво говори доколко християнството е успяло да повлияе на неговия светоглед.

Християнският Бог е не само непознат за българина, но и непознаваем. Светото Писание привежда много свидетелства на очевидци за Божиите дела (чудеса), на които вярващите могат да се позоват. Българинът не може да бъде смаян от необичайни събития: „Всяко чудо за три дни!“ Той по принцип приема само свидетелството на собствените сетива: „Око да види, ръка да пипне!“. А проповедта за духовния свят отвъд нас се посреща обикновено с въпроса: „Върнал ли се е някой от там (от мъртвите)?“ И това в една страна, където вестта за възкръсналия от мъртвите Христос се разпространява повече от 11 века!

Личната вяра определя също целите, които си поставяш, и цената, на която си готов да ги постигнеш. В това отношение някои типични родни поговорки звучат шокиращо не само за вярващите, но и изобщо за хората с някакви морални устои. „Народният гений“ ни дава такъв съвет за справяне с изпитанията: „Стани на дявола брат, дорде минеш моста!“ Проводникът на изначалното зло, дяволът, чието споменаване дори буди ужас и отвращение сред последователите на всички монотеистични религии, се радва на доста толерантно отношение в българската култура. По парадоксален начин, името му е избрано за изразяване на оптимизъм: „Дяволът не е толкова черен!“ Безпрецедентно и уникално за страна с многовековни християнски традиции е и вплитането на името му в похвални епитети за хитрост и съобразителност: „Ей, че гявол!“ или „Ела, ще те науча на един гяволък!“ Замяната на началната буква с „г“ цели да омекоти смисъла и е едно свенливо признание, че съюзът с дявола не е съвсем в реда на нещата. Но нали все пак трябва да „се мине моста!“ Убеден, че сътрудничеството с дявола е необходимо за постигането на набелязаните цели, един друг национален герой, Бай Ганьо, ни поучава: „С дявола сме добре, но не е лошо и на Господа да турим по един кръст!“ Последните думи изразяват не толкова двоен морален стандарт – те отразяват факта, че българинът си е останал езичник по душа. Езическото божество не е обект за безусловно и всеотдайно поклонение както всемогъщият Създател и Господ, разкрит в Библията. То е просто сила, по-могъща от теб, която трябва да спечелиш чрез подходящ дар или жертва. Затова изборът „Кому да се покланям: на Бога или на дявола?“ не стои пред езичника; добрите и злите сили съжителстват в неговия свят и могат да се манипулират в полза на човека чрез съответния ритуал. В България и днес врачки и контактьори призовават демони и духове на мъртъвци (което е категорично забранено в Св. Писание; вж. книга Второзаконие 18 глава, 10–13 стихове) пред икони и горящи кандила.

Като общение между човека и Божественото, вярата неминуемо се отразява и на отношението ни към другите хора. Христовото учение смята тази взаимовръзка за естествена – както се отнасяме към Твореца, така и към човеците, създадени по Негово подобие. „Ако рече някой: Любя Бога, а мразя брата си, той е лъжец… Който люби Родителя, люби и родения от Него“ (Първо послание на ап. Йоан, 4 глава, 20 стих, и 5 глава, 1 стих). Така вярата е неразривно свързана и със способността да се доверяваш – както на Бога, така и на хората. Нашата нова и най-нова история свидетелстват за дефицита на доверие у българина към неговия ближен. Парадоксално, това доверие се раздава без всякакви задръжки на не толкова познати или напълно непознати политици (при поредните избори), но към човека, с когото се срещаме във всекидневието, се подхожда с подозрение. Когато стане дума за общо дело, изниква съображението: „[По-добре] всяка коза – на свой крак!“. По въпроса за собствеността и работата българинът е още по-категоричен: „Сам да съм си чорбаджия!“ Заслужава си да се направи по-обширно историко-икономическо изследване до каква степен този начин на мислене е попречил на активното развитие на капитализма у нас. Защото успехите на капитализма на Запад биха били немислими без големите сдружения, основани на пълно взаимно доверие 1, и без предприемачество, при което използването на материалните активи е по-важно от притежаването им 2. Да не говорим за значението на екипния принцип, с ясно разпределение на задачите и отговорностите. Този принцип не се възприема добре от българина: „Вълкът затова му е дебел вратът, защото си върши работата сам.“ Вярно е, че „Сговорна дружина планина повдига“, но колко мъчно се стига до сговор и до сдружаване! Националният девиз „Съединението прави силата!“, преписан от белгийската конституция (образец при създаването на Търновската), не излиза от сърцето на българина, нито го вдъхновява.

Дори от толкова бегъл преглед проличават приземеността и материалистичният прагматизъм на нашата народна вяра. Християнското учение и нравствени ценности са й повлияли доста повърхностно. Ако присъстват в народните обичаи и слова, то е в силно видоизменен, понякога карикатурен вид. Затова клишето за „връщане към християнските традиции“ (което периодично се чува в медиите) е лишено от смисъл. Време е да се признае, че България не е християнска страна, въпреки официалните статистики. Отделен въпрос за дискусия е: „А има ли изобщо някъде по света християнска нация или християнска страна, в чистия смисъл на думата?“ Не предупреждава ли Самият Исус, че истинските Му последователи ще бъдат малцинство в обществото? „Не бой се, малко стадо, защото Отец ви благоволи да ви даде царството“ (Евангелие от Лука 12 глава, 32 стих). „Защото мнозина са поканени, а малцина избрани“ 3 (Евангелие от Матей, 22 глава, 14 стих). Християните обаче не могат да се примирят с ролята на пасивно малцинство от един народ, който все повече затъва в безверие и цинизъм. Те имат призванието да говорят за вярата си и да разпространяват нейните истини. Само чрез присъствието и активното им участие в обществения живот Христовото учение може да бъде разбрано и приложено на практика. Тогава народната вяра ще стъпи на здрави основания и ще издържи изпитанията на вековете.

• 1. Наречени „тръстове“ от английското Trust (доверие).
• 2. Което пък е основа на банково-кредитното дело. Впрочем, думата „кредит“ също произхожда от „вяра, доверие“ (лат. Credo).
• 3. Да влязат в Божието царство.