Денят на Реформацията ни препраща към драматични събития в историята на Църквата и на света, започнали преди почти пет века. За евангелските християни те поставят началото и на тяхната традиция: традицията на протестантството, разбирано най-вече като дейно свидетелство за Христос в обществото. Преди време се спряхме точно на този въпрос: какво означава „протест“ в неподправен християнски смисъл. Протестът на нашите предшественици във вярата не се е състоял в сеене на раздори или вражди в църквата. Протестът на християните води началото си от Петдесетница; той означава да предаваш нещо за тест, за изпитване; в случая, това е съдържанието на нашата вяра.

Някои въпроси са лесни, но на други трудно даваме смислен отговор. Сравнително лесен въпрос е „Кой?“ – макар че в днешна България това просто питане се посреща с тягостно мълчание. По-сложен е отговорът на въпроса „Как?“ – особено, когато мислим за бъдещето си и за намирането на мястото си в живота. Но най-трудно се отговаря на въпроса „Защо?“. Този въпрос не гъделичка любопитството, а засяга цялото ни съществуване: „Защо съм такъв? Защо животът е такъв?“ Най-тежко, най-съдбовно звучи въпросът „защо“, когато изпращаме от този свят свой скъп човек: „Защо той трябваше да умре?“ А как звучи той, когато смъртта е покосила не кого да е, а Исус от Назарет?

Разполагаме с относително малко непосредствена информация какво са мислили първите вярващи в Христос относно Неговата смърт и нейното значение. Книгата Деяния на апостолите ни дава оскъдни сведения за този период от време, но нищо повече. Най-ранните писания в Новия Завет са посланията на ап. Павел. В Библията те са подредени след Евангелията, но всъщност са написани преди тези разкази за Христовото служение. Няколко Павлови послания са написани около 50 г. сл. Хр., едва около 20 години след смъртта на Христос. Често те съдържат по-ранни фрагменти от християнската традиция, които ни връщат във времето непосредствено след смъртта на Христос. Един от тези пасажи намираме в 15 глава на Първото послание към коринтяните. Тук апостолът насочва вниманието ни към основната истина на християнската вяра: тази, която му е била предадена от първите вярващи и която той, на свой ред, предава на коринтяните.

Нека в началото поясня малко съвременния контекст на това изложение. Векове наред много християни изпитвали омраза към евреите. Известно оправдание за нея те намирали в убеждението, че „юдеите са убили Христос“. Ужасяващата история на антисемитизма затруднява обективното изследване на въпроса за юдейското участие в осъждането на Исус. Ако някой дръзне да изрази мнение, че някои юдеи носят някаква отговорност за смъртта на Исус, рискува да бъде обвинен в антисемитизъм. Затова, преди изобщо да започна обсъждането на въпроса за юдейското участие в осъждането на Христос, трябва ясно да заявя три неща…

В дните на Страстната седмица, дни за размисъл и почивка, реших да разгледам градината като два символа. Единият – територия на мир, ред и планирана организация, а вторият – място и пространство на сблъсък, страх и хаос. Историята на човечеството започва от една градина и завършва и започва отново в градина. Започва с избора на Адам, архитипа на всеки човек, в Едемската градина и завършва с избора на Богочовека Христос в Гетсиманската градина, простил и примирил човешката природа с Божията в едно ново естество.

На Разпети петък, в продължение на 2 000 години, Църквата си спомня за Своя разпнат Бог – Исус Христос. Съвременният свят все по-трудно съумява да проумее тази жестока екзекуция. Проф. Ханс-Йоахим Екщайн, професор по Нов Завет в Тюбинген, обяснява в разговор с репортера Маркус Моклер защо смъртта на кръста е необходимост от богословска гледна точка, какво трябва да разбираме под „заместителна изкупителна смърт“ и защо историята на Разпети петък и Възкресение трябва да бъде разказвана и на децата.