За размаха и неповторимостта на делото на ап. Павел е писано и ще се пише много. Но в първото си послание до църквата в Коринт, той самият обобщава своя принос към християнството по-добре от когото и да било: „Аз съм най-нищожният от апостолите, който не съм достоен и апостол да се нарека, понеже гоних Божията църква. Но с Божията благодат съм каквото съм; и дадената на мене Негова благодат не бе напразно, но трудих се повече от всички тях [другите апостоли], – не аз, обаче, но Божията благодат, която беше с мене.“

В историята на Реформацията този ден ще бъде записан с червени букви. На 16 февруари 1497 година се ражда един човек на мира, комуто е писано да живее в епоха на жестоки конфликти и да бъде разумен глас в един свят на бушуващи страсти. Той идва на бял свят в немското градче Бретен, близо до Карлсруе, и се нарича Филип Шварцерд. Фамилното му име на немски означава „черна земя“ и самият той по-късно го превежда на гръцки като Меланхтон. С това име той ще стане познат на света и на идните поколения.

По случай 1690 години от заемането на Александрийската катедра от св. Атанасий Велики, на 3 февруари в „Нова конферентна зала“ на СУ „Св. Климент Охридски“ се проведе еднодневна конференция, посветена на неговия живот, творчество и богословие, както и на особеностите на света през онази епоха. Конференцията беше организирана от Богословския факултет на университета, Центъра за изследване на патристичното и византийско духовно наследство към университета и Гражданско сдружение „Св. Атанасий Велики“. Основни организатори на събитието бяха доц. д-р Светослав Риболов, преподавател по Патрология във факултета, г-жа Елена Николова и г-н Тодор Патриков.

Отново и отново след бурния IV век на арианските спорове Църквата трябвало да смаже една опасна ерес. Идеите на британския монах Пелагий означавали, че Христовата смърт на кръста служи по-скоро като морален пример, отколкото като изкупление, способно да преобрази естеството ни отвътре чрез божествена сила. На 27 януари 417 г., преди точно 16 века, тогавашният папа Инокентий I разпраща пет писма до християнските общини в Северна Африка. Така ще бъде нанесен тежък удар на Пелагий – писмата довеждат до неговото отлъчване.

Вярващите в Рим са в тържествено очакване. При няколко последователни гонения много техни братя били избити. „Свидетели“ (гр. martyros) – така били наречени мъчениците за Христа. Впоследствие думата martyr ще придобие в някои западни езици тъкмо смисъла на „мъченик“. И ето че тленните останки на двама такива свидетели, починали в изгнание заради своята вяра, предстои да бъдат върнати в града и погребани на 13 август 236 г., преди 1780 години.

Делото на св. Климент Охридски е своеобразен венец на епохалната мисия на св. братя Кирил и Методий, апостолите на славянските народи. Той е един от петте им верни ученици, заедно с Наум, Горазд, Ангеларий и Сава – всичките „равни на апостолите по своята начетеност и зрялост…“ (според свидетелството на един съвременник). Все пак Климент изпъква в групата, като първият между равни. С пълно основание той е смятан за първия славянски писател. Ерудицията му е била изключителна – изпод перото му излизат над 50 произведения: църковни песнопения, преводи на псалми, нравоучителни съчинения и богослужебни книги. Голяма част от славянската литургия се основава на негови творби.

В много отношения животът на Йероним от Прага (1379–1416) прилича на този на неговия духовен учител и приятел Ян Хус. Последният приема възторжено писанията на Джон Уиклиф. Един век преди Лутер, в Бохемия (днешна Чехия) започват да се разпространяват и проповядват реформаторски идеи. Младият Йероним също стига до убеждението, че Уиклиф проповядва истината. След като завършва университета в родния си град, през 1402 г. той заминава за Англия по предложение на Хус. Посещава Оксфорд, където се е учил и Уиклиф, и се сдобива с преписи на негови съчинения. През следващите няколко години разгръща голяма дейност, като преподава в Париж, Хайделберг и Кьолн, но неизменно бива обвиняван в ерес и трябва да се връща в Бохемия, за да се спаси от преследване.

През месец май 1536 година в немския град Витенберг се провежда среща на лутерански и реформаторски богослови. Целта била да се преодолеят различията относно характера на присъствието на Христовото тяло и кръв при отслужване на Евхаристията (причастието). Лутер пристига на срещата изпълнен с мрачни подозрения. Тъкмо когато изглеждало, че германските и швейцарските протестанти били близо до съгласие, Хайнрих Булингер издава отново произведенията на Цвингли. Той възхвалява човека, чието богословие Лутер ненавиждал. А Мартин Бусер, застъпникът на примирението, пише предговор към публикуваните писма на Еколампадиус, който споделял възгледите на Цвингли.

Пет църковни събора са били проведени в базиликата „Св. Йоан в Латеран“ в Рим, официалното седалище на папата. От тях с най-голямо значение за историята на християнството е четвъртият, свикан от папа Инокентий III през XIII век. Папата обявява провеждането на събора две години и половина предварително, на 19 април 1213 г. Обявените цели са високи: „да се изкоренят пороците, да се поправят недъзите и да се възстанови моралът, да се премахнат ересите и да се укрепи вярата, да се изгладят разногласията и да се установи мир, да се отстрани потисничеството и да се поощри свободата, да бъдат подтикнати князете и християнският народ да се притекат на помощ и в подкрепа на Светата земя…“

Църковните празници водят началото си от апостолско време. Първите християнски празници са установени по аналогия с юдейските, но тяхното вътрешно съдържание е изпълнено с духа на християнската свобода. По такъв начин Църквата ги установява и разкрива техния богословски смисъл и съдържание. Така тези празници са не само възпоменаване и прослава на отделни събития, но и израз на догматите на вярата. Истината на вярата, изразена чрез догматите, може да бъде жива и осмислена само ако се изживява непрестанно в земния живот. Като казваме, че християнските празници водят началото си от апостолско време, можем да го направим с уговорката, че един от най-важните за съвременния християнски свят – Рождество Христово – прави изключение.