Ненатрапчивата красота

Истинската красота е скромна, деликатна, ненатрапчива… Сещам се за Малкия Принц когато говори за своето цвете и за неговата мимолетност. Човек остава с впечатлението, че истински стойностните неща са мимолетни, преходни. Не съм съгласен, но все пак ми се струва, че го разбирам. Дали пък Малкият Принц не бърка мимолетността с тази свенлива уязвимост, която истинската красота излъчва? И върху това може би се наслагва естественото човешко огорчение, че по незнайни причини не можем да я задържим?

Красота… Тази дума има и други значения, които не се припокриват с това, за което говоря. Наистина, цветето може би си остава най-добрата метафора – но само метафора… Има неща в живота, които не крещят с някаква изключителна привлекателност. Можеш да ги подминеш ей така, без да ги забележиш. Ако обаче се спреш и започнеш да ги опознаваш, откриваш дълбочина – един цял свят.

Правиш към тях една крачка от чисто любопитство. Никой не те кара, именно затова я правиш. И тогава откриваш нови черти на характера, нови истини за обекта на своето любопитство, дори малко изненадващи. Малко, не много, без желание да те провокират. Всъщност, не става въпрос за теб, става въпрос за нещо друго… Това те кара да направиш втора крачка. И ето на, имало още нещо. И тези нови неща, които разбираш, в които вече се потапяш и които започваш да опознаваш, се свързват по един прелестен начин с всичко, което си знаел досега и с това единствено нещо, което те е накарало да се спреш и да полюбопитстваш на първо място.

„Прелестен“ не е най-точната дума. Не се чувстваш прелъстен. Всъщност, чувстваш се неудобно. Да, именно неудобно. Това е мястото, в което започваш да осъзнаваш, че обектът на твоето любопитство отваря за теб непознат досега свят. Вече започваш да разбираш, че има неща, които подхождат и други, които не подхождат на този малко по-различен свят. Той има свой живот и не всичко се вписва в него така добре. Не щеш ли, осъзнаваш, че някои от тези неща, които не подхождат, носиш със себе си. Чувстваш се като човек, който по невнимание е нагазил с кални обувки върху персийски килим. В този момент осъзнаваш, че всъщност, може би става въпрос и за теб…

Чувстваш се напрегнат… Как стана така, нали беше господар на положението, а ето на, изправен си пред решение. Пътят назад е отворен. Всъщност, пътят назад е доста привлекателен. Пътят назад обещава комфорта, с който си свикнал. Би се обърнал незабавно, ако не беше сигурен, че ако го направиш, никога повече няма да се върнеш тук – по собствено желание. Ако пък продължиш, също нещо ти подсказва, че няма да ти хрумне да се връщаш там, откъдето идваш – отново по собствено желание. Истинската красота създава вододели.

И така, продължаваш. И скоро си възнаграден – с това, което очакваш и с това, което не си очаквал. Това е именно, което очакваш, нали? Да срещнеш неочакваното. Не тичаш по пътя, който си решил да поемеш, влачиш се. Но го правиш с радост. Трудно е, защото красотата около теб има изисквания към теб самия и ти си ги приел. Колко баласт е изхвърлен вече зад борда! И тъкмо когато си на крачка да се почувстваш като у дома си, ето, нови твои грозни качества излизат наяве. Винаги ли са били с теб?! Но истинската красота е търпелива.

У дома си?! Едва сега осъзнаваш защо въобще си поел по този път – по този опасен път. Рискуваш да се намразиш, да станеш жалък в собствените си очи, но очакваш да стигнеш някъде. Това, с което се сравняваш е несравнимо. Ти тъпчеш цялата тази красота, която вече обичаш, а тя понася и е толкова уязвима… Но някак си, ти, бруталният, биваш променен от нея, деликатната. Защото е невъзможно тя да бъде променена от теб. Може само да бъде опетнена. Но дори… и това като че ли не е чак толкова фатално… Защото като вдигнеш поглед разбираш, че около теб има толкова голям потенциал, че дори петната от твоето присъствие се вписват сравнително добре. Да, в тази среда те като че ли приемат нова стойност, все едно са истинска придобивка… Ти самият придобиваш нова стойност. Така че вече не ти идва на ум да се намразваш, защото разбираш: Аз съм от тук. Истинската красота изкупва.

Това не значи, че става по-леко. Това не значи, че става по-сигурно. Това просто значи, че си струва. Струва си, като се замислиш, доста неща. А някои неща… дали би се лишил от тях за да продължиш? Не си напълно сигурен. Но си сигурен, че искаш да продължиш. Не, не защото си привлечен като с магнит. Истинската красота остава вярна на себе си: скромна, деликатна и ненатрапчива. Такава, каквато си я срещнал за пръв път – все така уязвима.

Дори много по-уязвима, отколкото би ти се искало. Понякога обръщаш поглед назад и… все едно че нищо никога не е било. Знаеш, че не е така, но би ти се искало да го чувстваше много по-осезателно. Ако зависеше от теб да задържиш красотата, едва ли би могъл. Би решил, че е изчезнала, би решил, че е мимолетна. Идва обаче момент, в който разбираш, че ти си този, който трябва да позволи да бъде задържан от нея. Тогава избираш да живееш този живот – единственият начин да утвърдиш това, което вече си – част от един малко по-различен свят, променен от присъствието ѝ.

Нямах намерение този пост да звучи така абстрактно, но не съумявам да го изразя иначе. Искам просто да кажа, че може би истински стойностните неща в живота ни привличат по един много особен и неочакван начин, и задължително ни променят. Неочакван, защото обикновено очакваме тези спиращи дъха прелести, безжалостни към собственото ни нищожество. Но те като че ли не могат да стигнат толкова надълбоко?