Една среща с Морето

Тази и следващата седмица ми се налага да прекарам в Генуа по работа и понеже днес е събота, неработен ден, реших, че не е зле да си направя една сутрешна разходка по брега на морето. Времето е идеално за целта — слънчево и прохладно, но не е студено. Средиземноморският декември изглежда няма нищо общо с континенталния декември, който познаваме в България (още по-малко с Британския декември, но това е друга тема). С един лек пуловер, дори без яке, се чувствам добре, а това, че съм извън туристическия сезон е не просто предимство, а необходимост за една неподправена среща с Морето.

Главната буква на „Морето“ не е печатна грешка. Усещането за характер е натрапчиво. Например цветът… Винаги съм се чудел защо името аквамарин (морска вода) се използва за този светло сиво-синкав цвят, в който дори има нещо метално — цвят, който без да е наситен или тежък има дълбочина в себе си. Нашето Черно море никога не придобива такъв цвят — то е или лазурно синьо, или синьо-зелено, или мастилено-синьо. Сега обаче съм лице в лице с прототипа на тази дума и едва сега ми идва на ум, че думата аквамарин, бидейки с латински произход, би следвало наистина да се отнася именно за Средиземно море. Така че, от самото начало ми е напомнено да не бъркам моретата. Всяко си има свой характер и цветова палитра.

Освен това, усещането за живот, за действие и дори за намерение — това го носи всяко море по свой си начин и разбира се, настоява за поетично отношение към себе си. (Не се учудвам, че толкова много от българските поети имат нещо общо с морето.) Например, идва ми на ум Христо Фотев с „Морето само живите обича…“ Не е трудно човек да си представи, че Морето може да „обича“, още по-естествено е да обича именно живите, които са като него, а мъртвите да „изхвърля на брега“. Нещо повече, ако човек не подходи поетично към морето, просто няма да го разбере, няма да има среща, няма да има общуване. Поезията е задължителна (без да е нужно да се пишат стихове). Не можем просто да гледаме на него като на водни маси, движени от метеорологични условия. Това няма да ни приближи, а ще ни отдалечи от истината, ще създаде фалшиво разбиране за реалността, такава, каквато достига до нашите сетива.

Седнал съм на един камък на прибоя и гледам как вълните се разбиват и разплискват около мен, но съм доволен, че съм избрал защитено място — засега съм сух — срещата не е твърде интимна. Не ми омръзва просто да стоя и да го гледам. Морето не е скучно, не е банално. Има си свой собствен живот и днес аз просто съм му на гости. Откъде идва това усещане за среща с някого? С кого именно? Още по-настоятелни стават тези въпроси ако си припомня, че това, което наблюдавам са водни маси, движени от метеорологични условия. Затова казвам, че ако се ограничим с това описание, не оставаме верни на реалността. То просто избягва въпросите, все едно въобще не са зададени, а те всъщност стават още по-остри. Ако там в дълбините не живее нито Нептун, нито морското чудовище Левиатан, нито някой друг, който да има мистериозна власт над тялото на морето, тогава какво? Тогава с кого се срещам?

Отговорите тук ще са различни, в зависимост от нашите убеждения. Най-арогантният от всички отговори, „с никого“, мога с чиста съвест да пренебрегна без самият аз да ставам арогантен, защото той изглежда е по-скучен от самото море, от водните маси, движени от метеорологични условия, които се опитва да обясни. Има нещо лично тук. Има силно усещане за послание от някого към някого — в случая към мен, но не твърдя, че е адресирано единствено до мен. Може да е като бележка в бутилка, която вълните изхвърлят на брега, адресирана до който я получи… Но послание има и е важно да бъде разчетено правилно.

Просто, трудно ми е да приема като даденост това, че мога да видя чара в начина, по който морето се отърква в камъните на прибоя, оставяйки пръски на удоволствие покрай мен. Изненадващият факт, че мога да разбирам езика на морето, ми говори, че имаме някаква роднинска връзка с него. Неговите движения по някакъв начин намират отклик в моето сърце — на човек, който дори не е роден в близост до него. Това е наистина изумително! Трудно ми е да приема това и като илюзия, като мое собствено внушение, защото знам, че съвсем не съм единственият, който разбира езика на морето. Ако бях оставен само с този факт, той би бил достатъчно силен за да роди всевъзможни спекулации и митологични картини във въображението ми, или в колективното въображение — моето и на другите около мен.

И пак, в тези митологични картини щеше да има много повече истина, отколкото просто да кажа — няма никого, но щеше да бъде една изкривена истина, защото (тук говоря като християнин, който познава своя Създател от много други страни) ограничената истина не може да не остане изкривена. Ако намерим бързи и лесни отговори на всички въпроси, които се отварят пред нас, това е просто друг начин да избегнем въпросите — не много по-добър от това просто да ги пренебрегнем.

А срещата с Морето повдига въпроси, които искат не толкова отговор като обяснение, колкото отговор като отношение. Чувството е чувство на страхопочитание — страх и почит заедно, по-скоро почит, само подправена с нещо като страх. Вярвам, всеки е изпитвал такова чувство. Но докато страхът може спокойно да си живее вътре в мен, почитта, трябва да бъде върната обратно на някого. И ако сме изпълнени с нея, по-скоро бихме си измислили обект, към когото да я насочим, отколкото да я задържим в себе си. Не е човешко да бъдем непочтителни. Въпросът е дали този към когото я отправяме, е същият, който ни е изпълнил с нея на първо място?

Ето как в разговора си с това съботно декемврийско генуанско море стигнахме до темата за природата на идолопоклонството. Знаех, че е много естествено човешко качество, но все пак, имах идеята, че се отнася само до определени сфери от живота, че се отнася до важни решения, които вземаме, до това кой играе ролята на кормилото в живота ни. Не ми беше идвало на ум да го свържа с обикновени житейски радости като това да си направя една безцелна разходка по брега на морето. Често се радваме на богатството и красотата на света около нас, без да се замисляме, че с небрежното си отношение към тази радост утвърждаваме в сърцето си погрешен образ на този, който я е породил.

Като за епилог, една вълна с малко по-широк размах ме изпъди от моя удобен заслон като ме лизна дори по косата. Трябваше да се изправя и да се поразходя докато поизсъхна. Леко в дясно, на завет от прибоя има малко заливче с обли камъчета, които вълните, вече по-опитомени, влачат неуморно напред-назад с шушнещи звуци. Свят без остри ръбове — всичко е гладко и заоблено. Дори човешките артефакти — парченца от стъкло или фаянс — са придобили тези гладки форми. И това място си има своята красота, придадена от Морето. Един от артефактите привлече вниманието ми — нож с масивно острие и пластмасова дръжка — и той вече гладък и заоблен — заедно с всичко останало. Дали е рибарски или е бил оръдие в някоя нощна свада край брега? Морето не го е грижа. То просто го влачи напред-назад и му придава заоблена форма заедно с всичко останало. То не различава добро от зло…

Потръпнах при мисълта, че това Море би могло да бъде мой бог и да формира моя собствен характер… Зависи единствено от това към кого отправям благодарността си за ежедневните радости от живота…