Не защото трябва, а защото можеш

„Правилно ли живях? Правилно ли живея?“ Когато човек е живял определен брой години и започва да си дава сметка, че по-съществената част от живота му навярно е отминала, започва все по-често да си задава тези въпроси. В настоящите времена на Covid пандемия тези въпроси изникват още по-настойчиво, не само за хората в зряла възраст. За християнина перспективата за края е свързана с очакването да чуе думите „Добри и верни слуго…“ (Мат. 25:21,23), а това го кара старателно да издирва в Божието слово ориентири, които да му подскажат има ли основание да се надява на такава похвала.

Посланието към римляните и християнският живот

През последната година изучавам Посланието към римляните. То е отправено към хора, за чиято „вяра се говори по целия свят“ (Рим. 1:8). Хора, опитващи се да живеят по начин, който е угоден на Бога. Поне, ако човек е християнин, има какво да научи от това послание, при това на всеки етап от живота си. Още повече, че самият ап. Павел е копнеел да отиде при тези хора, за да се насърчи от тяхната вяра (Рим. 1:11,12).

Интересно, че обръщайки се към хора, известни с вярата си, апостолът пак пише за вярата и по-специално за Благовестието. Онези, които са чували Добрата вест, знаят, че тя е значима в много отношения. Заместителната смърт на Божия Син на кръста дава възможност на човека да бъде оневинен за непокорството си спрямо Бога, наречено в Библията грях, да бъде реално освободен от неговото владичество над живота си, да възстанови взаимоотношенията си с Бога, разрушени поради непокорството, и да има стойностен живот, продължаващ и отвъд следствието от греха, смъртта. Но онова, което привлече вниманието ми при изучаването на посланието, този път беше възможността да станеш част от Божия народ. Народ, който се състои не просто от поданици, а от синове. (Всъщност и от дъщери, но понеже съм от поколението, към което бабите се обръщаха със „синко“, а не с „дъще“, ще си позволя да не съм политически коректна.) Тази истина поставя въпросите, които ме вълнуват, в контекста на отговорността на наследниците в едно царско семейство. Какъв живот подобава на един член на царска фамилия?

Първите 11 глави от Посланието към римляните рисуват една главозамайваща картина на изобилното добро, наречено благодат, което идва в живота ни, когато приемем за себе си жертвата на Христос. Следват първите два стиха от 12 глава, върху които бих искала да се спра:

И тъй, моля ви, братя, поради Божиите милости, да представите телата си в жертва жива, света, благоугодна на Бога, като ваше духовно служение. И недейте се съобразява с този век (или свят), но преобразявайте се чрез обновяването на ума си, за да познаете от опит каква е Божията воля – това, което е добро, благоугодно Нему и съвършено.

Посланието на тези стихове трябва да е изключително важно, щом ап. Павел започва с увещание („моля ви, братя“) и го изказва в името на това, което би следвало да е най-ценно за тези хора: „Божиите милости“, обрисуваната благодат на предходните глави. А смисълът на увещанието е да представят себе си в жертва и да се преобразят.

Да представя себе си в жертва

Замислих се за какво ли говори авторът. Що е жертва? Жертва е да се разделим с нещо, което е ценно за нас, в името на някой или нещо, което е още по-ценно. Колкото по-важна за нас е личността или каузата, за които жертваме, толкова по-голяма жертва сме готови да направим. Жертвата е един вид цена, която поставяме на обекта, за който жертваме. Жертвата обикновено е нещо трудно. От една страна, защото означава да се разделим завинаги с ценни за нас неща. Например, родителите жертват за децата си средства, сили, свободното си време, мечти, желания, живот. От друга страна жертвата е трудна, защото може да изисква труд, усилие, упорство. Колко усилия и постоянство се изискват от един спортист, за да направи спортна кариера, от един учен за научната му кариера, от един артист за артистичната му кариера!

Какво обаче бихме могли да дадем в жертва на Бога, както Павел призовава? Каква жертва би била достойна оценка за Него? Използваното съчетание „жива жертва“ показва, че става въпрос за начин на живот. Но самата дума „жертва“ неминуемо носи идеята за смърт.

И тук размислите ми навлязоха в една изключително непопулярна тематика. Че кой говори днес за грях? За нуждата от себеобуздание? Малко по-рано в посланието апостолът ни наставлява да умъртвяваме порочните навици на тялото, за да живеем (Рим. 8:12,13). Такъв призив можем да намерим и на много други места в Библията. Което ме кара да мисля, че от нас се очаква да използваме волята си, така че активно да НЕ избираме онова, което егоистичните ни страсти ни подтикват да изберем. Да разрушаваме себичните си навици и да градим нови.

Толкова ли е труден изборът да НЕ служим на себе си, че да е нужно да го определяме като „жертва“?

Не знам как е при други хора, но за мен „не кради, не лъжи, не прелюбодействай“ не звучат толкова трудни, че да ги нарека жертва от моя страна. Мисля, че всеки може да посочи грехове, с които не е трудно да се раздели. Но има и други грехове, чието преодоляване е истинска жертва, често дългогодишно активно усилие. Струва ми се, че обикновено това са грехове, свързани с нашите права, с правата на Аз-а. Имам право да говоря лошо за някого, защото той се държи ужасно; имам право да бъда груб към някого, защото е грубиян; имам право да проявявам неуважение към някого, защото е нечестен, измамник, крадец и т.н.; имам право да мразя онези, които постоянно избират злото и така са загубили до голяма степен човешкия си облик; имам право да… Сигурно е ясно, че говоря от опит, уви, с най-близки хора. С най-близките ни е най-трудно, понеже имаме определени права спрямо тях. В случая става дума за моята дългогодишна борба във взаимоотношенията с баща ми.

Откакто се помня

Баща ми е алкохолик, откакто се помня. Трябва да съм била на 9, когато след сутрешно посещение при зъболекаря, баща ми ме заведе на сладкарница и аз ядох торта, а той пи коняк. Дадох си сметка, че така правят алкохолиците, и му го казах. Така започна драмата на нашето семейство. Баща ми е страхотен човек, когато е трезв: добър, забавен, общителен. Имаше страшно много приятели. Но когато се напие – и по това можеш да разбереш, че се е случило, – става ужасно зъл и агресивен. И за съжаление тази злост се излива към най-близките му хора: към мен, брат ми и майка ми. Когато станах християнка, първата ми работа беше да започна да се моля за баща ми – да спре да пие и да намери смисъл за живота си в Бога. Имаше период от три месеца, през който мои приятели направиха верижен пост за него. Всеки ден някой постеше и се молеше за неговата промяна. И накрая Бог отговори. Как? Ще разкажа след малко.

Но преобразявайте се…

Сега бих искала да се върна към текста от Посланието към римляните. Там се казва още: „И недейте се съобразява с този век (или свят), но преобразявайте се“. Втората част на стиха изненадва, и то двойно. Като прочитаме „недейте се съобразява с този век“, ние очакваме разяснение с какво да се съобразяваме. Вместо това стихът продължава с „преобразявайте се“ и изобщо не споменава в какво и към какво. Защо се сменя глаголът?

Етимологията на думата съобразяване е да ставаш все по-подобен на някого. Това се получава, ако имаш нещо общо с него, ако поне малко си му подобен. Преобразяването предполага пълна трансформация, метаморфоза, каквато е всъщност оригиналната гръцка дума. Наставлението да се преобразяваме означава, да ставаме нещо качествено различно от този свят, по-точно от неговите ценности. Онези, които се наричат с Христовото име, вече са качествено различни хора, но и има още какво да се върши до пълната им метаморфоза. Стихът обаче не казва каква ще е тя. Изглежда авторът предполага, че отговорът е пределно ясен за всекиго. Дали?

В Евангелието от апостол Йоан Христос недвусмислено заявява, че както Той, така и Неговото царство не са от този свят (Йоан 8:23, 18:36). За простота ще приема, че това означава „качествено различен“, макар че такова обяснение е твърде опростено. Онези, които са преобразени в Божии синове чрез Духа на Христос, са призвани да стават все по-подобни на Него. А тук ап. Павел ни умолява да участваме активно в този процес. Как? „Чрез обновяването на ума си“. Обновяване на ума значи да се учим да мислим като Божии синове; като хора, които не са от този свят, които имат друга мисловна и етична схема, друго разбиране за значимост. В какъв смисъл друга е въпрос за сериозно изследване: както теоретично, в Божието слово, така и практично, чрез живот, както ни приканва стихът Рим. 12:2. Разбира се, това може да стане само като търсим и допускаме действието на Светия Дух в нас (II Кор. 3:18). Това е отделна тема, на която няма да се спирам. Важното е, че в процеса на трансформация ние следва да разчитаме не на своите сили и идеи, а на водителството и подкрепата на Духа.

За да познаете от опит

Преобразявайте се, „… за да познаете от опит каква е Божията воля“ продължава стихът. Как преобразяването води до познаването от опит (или опитването) на Божията воля? На друго място (в I Кор. 2:14–15) апостолът обяснява, че за да разбереш Божията воля са нужни две неща. Първо, да си преобразен в духовен човек (или Божий син). И второ, чрез дисциплина на ума да живееш като духовен човек, търсейки ежедневно, в „дребните неща от живота”, ръководството и помощта на Светия Дух. Само тогава можеш да прозреш, и то на практика, като конкретно житейско приложение, онова, „което е добро, благоугодно Нему и съвършено“.

А можеш ли да обичаш?

Сега се връщам към историята с баща ми. В края на тримесечния пост за него започна да ми става ясно, че Бог отправя следното предизвикателство към мен: „А можеш ли да обичаш баща си такъв какъвто е?“. В продължение на години тази мисъл ме довеждаше до сълзи всеки път, когато трябваше да посетя родителите си. Защото не знаех какво означава да обичам, когато скандалите продължават, насилието продължава, неуважителното отношение към всички в семейството продължава. Сега започвам да разбирам, от опит, че и в тази ситуация да обичаш означава нещо добре известно на вярващите хора и описано в Посланието към ефесяните 4 и 5 глава. А именно, да претърпиш с любов, да говориш истината, но пак с любов, да се гневиш, но без да съгрешаваш, никаква гнила дума да не излиза от устата ти, а само онова, което е добро за изграждане. Но най-вече, да обичаме означава да се покоряваме един на друг в почит към Христос и особено децата – на родителите си, което е заповядано още в старозаветния закон. Тук си представям как хората, които не приемат християнското учение, „подскачат“ възмутени: „Покорство? Уважение?“. Разбирам ги. В продължение на много години аз самата през сълзи казвах на Бога: „Защо, защо трябва да правя това? Не е честно! Аз съм онеправданата. Баща ми трябва да се промени, не аз.“. С времето осъзнах, че получавам следния отговор: „Очаквам да го правиш не защото трябва, а защото можеш.“. Грехът в нашия живот ни вкарва отново и отново в един и същ капан: да мислим за себе си, да търсим своите права. Ала преобразеното ни същество, което не е от този свят, иска и може да издига като по-важни неща и личности извън себе си. Когато за първи път Бог постави пред мен предизвикателството да обичам баща си, Той го направи с въпрос: „Можеш ли да го обичаш такъв какъвто е?“. Оказа се, че въпросът е риторичен и съдържа в себе си отговора: „Знам, че можеш, защото си преобразена по образа на Моя Син. Надявам се и ти да разбереш това.“.

В началото поставих въпроса какъв живот подобава на човек, посветил живота си на Христос? Отговорът, до който достигнах, е: подобава му живот в отговорност, в покорство спрямо Бога не защото трябва, а защото може. Дадена му е способност да го прави. И така си проличава, че е Божий син.