Живот от Възкресението
В живота няма нищо толкова сигурно, колкото фактът, че трябва да умрем. За да ни помогне Великденското послание да се справим със смъртта, то трябва да бъде поне толкова сигурно. Ала не е ли гротескно да приемем странната повест на един прастар летопис, че гробът на Исус от Назарет се оказал празен на третия ден и че ние съответно ще възкръснем от смъртта и тлението, която противоречи на елементарния факт на биологичния ни край? Думите на псалмопевеца „човекът… прилича на животните, които загиват“1 звучат малко жестоко, но все пак са верни и потвърдени от нашия опит. Какъв опит би могъл да потвърди твърдение като това, че Христос ни въвежда като „Свои приятели“2 през тъмата на гроба в един вечен живот? Нима някой би се усъмнил сериозно в Питагоровата теорема, ако му разказват видение за един свят, в който човек живее при съвсем друга геометрия? И може ли да се съмняваме (още един въпрос в добавка!), че смъртта е сигурна и окончателна, само защото сме прочели в старите летописи за виденията на неколцина, че техният духовен водач отново е оживял?
Честно казано, трябва да признаем: за всички нас, също и за християните, е непоносима мисълта, че нашата временна и вечна съдба трябва да зависи от нещо толкова относително и хлъзгаво като летописи от преди хилядолетия и свързаните с тях положителни или отрицателни рецензии на историците. Един абсолют като вярата във Великденското надмогване над смъртта не бива да виси на тънките нишки на такива „ефимерни субективности“.
Но ето че разказът за Великден ни учи, че случаят не е такъв. Интересно е, че самият Исус Христос се спира на въпроса за възкресението в притчата за богаташа и бедния Лазар3. Там виждаме богатият мъж, попаднал в ада на вечното отделяне от Бога, да мисли за своите пет братя, които си живеят лекомислено на белия свят, без да подозират нищо. Той си блъска главата как може да ги доведе до здравословен шок, за да ги отклони от същата катастрофа, която го е хвърлила в бездната. И така стига до идеята да се обърне с молба към Авраам да прати на братята му посланик от отвъдното и да отправи към тях солидно предупреждение, чрез „репортаж от мястото на събитието“ за небето и за ада. Авраам обаче решително отказва и дава на богаташа да разбере: та братята му „имат Мойсей и пророците“ и биха могли и без такъв спектакъл от отвъдното да научат всичко нужно за божественото блаженство. Затворят ли сърцата си за това Слово, тогава не би им направило никакво впечатление, ако някой дойде при тях от царството на мъртвите и им докладва разкази на очевидци. С това Авраам има предвид, че ако някой не е вътрешно докоснат от реалността, за която става дума, и ако в своята „греховна младост“ не би допуснал да бъде смутен от призиви свише, тогава той определено ще намери достатъчно основания да отрече подобни чудеса от отвъдното. Тогава той ще заговори вероятно за „спиритични халюцинации“.
Тъкмо това можем да отнесем към учениците в утрото на Великден. Свидетелството, че мъртвият Исус трябва да е възкръснал от гроба, не би могло никога да ги доведе до вяра, ако те не са били повярвали по-рано в Неговото слово. В противен случай биха им хрумнали достатъчно много други обяснения като познатите ни: че тялото на Исус е било откраднато или че – за да се създаде една рафинирана легенда – е било отнесено от някои Негови последователи. Ала едно чудо не е довело никога никого до вяра. Такова събитие може винаги да се обясни и по друг начин. (Затова и Исус е твърде сдържан, когато очакват от Него да се легитимира чрез извършване на чудеса.)

Апостолите Петър и Йоан тичат към празния гроб (срв. Йоан 20:3,4; картина от Йожен Бурнан /1850–1921/)
Така и празният гроб не е довел учениците до вяра. Случва се нещо съвсем различно – когато виждат празния гроб, изведнъж сякаш люспи падат от очите им и те едва сега разбират колко много пътеводни линии в живота на Спасителя са сочели към тази точка и са се сливали в нея, за да се случи там Великденското събитие. Преживяното от учениците в онова утро е било само крайният резултат от една поредица от събития, на които те са били свидетели, ала към момента на самото събитие изобщо не са могли да ги проумеят. Сега, когато хвърлят поглед назад, им просветва. Когато Някой казва: „Прощават ти се греховете!“ и когато чулият тези думи наистина се изправя и тръгва като нов човек4, това може да излезе само от устата на Някого, неоплетен в греховната участ на човечеството, а стоящ по тайнствен начин извън нея. Когато Някой изрича: „Момче, казвам ти: Стани!“ и мъртвият наистина става и бива прегърнат отново от скърбящата си майка5, това може да направи само Човек, пред Когото смъртта трябва да отстъпи като „последен враг“6. И още, словата „Елате при Мене всички, които сте отрудени и обременени!“7 могат да принадлежат само на Онзи, Който всъщност сам е разбирал и споделял цялата тегота и мъка на света; чийто живот обаче се е подхранвал от други източници и от чиято утроба са текли реки от жива вода.
Всичко това, което учениците всъщност са били преживели, но по силата на удивително премрежване на погледа още не са били успели да схванат, внезапно ги озарява в светлината на Великден. Целият живот на бродещия по земята Господ, Който изцелява и помага, прощава и дарява ново начало, става отведнъж прозрачен за тях. Това, което наскоро, на Голгота, ги е хвърлило в паника като нямо, нищо не казващо безсмислие и ги е довело до отчаяние от всичко, сега се превръща в красноречиво и убедително знамение. И те внезапно забелязват: докато Той е ходел по земята и е споделял с тях дните Си, те изобщо не са Го познавали. Сърцето им сигурно е горяло8, осенявали са ги видения за един страховит образ9, ала едва сега ги разтърсва откритието Кой е ходел с тях. Сега, впоследствие, е хвърлена светлина върху загадъчните Му слова и дела, и небето се отваря над Този, Когото са били смятали за един от своите, макар и най-големия, и Който все пак е бил „съвсем Другият“, дошъл от вечността на Отца и споделил за кратко време земното им ежедневие.
Затова Великденският факт никога няма да бъде убедителен за нас, ако не ни убеди този Човек. Не празният гроб ни печели за вярата, нито пък нечий разказ за Възкресението, а единствено самата личност на Възкръсналия. В срещата с Исус от Назарет ние забелязваме, че тук стои Един, Който от любов е свързал съдбата Си с нашата човешка участ и Който остава верен спрямо нас. Само затова може да го има хоралът от Матеус Пасион: „Ако нявга трябва да се разделим, Ти не се разделяй с мен.“ Който е завладян от тази съпричастност на Исуса Христа знае, че Той не е допуснал смъртта да ме раздели с Него, а да бъда в безопасност при Него за цялата вечност.
Навярно затова при нас се случва нещо подобно, както при учениците Му – едва накрая и само впоследствие ни просветва. Навярно отначало схващаме единствено, че един Човек е ходел по земята, който е обичал неотменно и без оглед на загубите. Това определено е вярно, но не е последното. Тогава сме се хванали само за полите на дрехата Му10, но не сме зърнали лика Му. И все пак това е било едно начало. Не мога да приема крайните алтернативи: или повярваш във всичко отведнъж, или си невярващ. Във вярата също има растеж; има малки начала и неща, които се сбъдват накрая. Едно обаче е сигурно – ако отначало спокойни си четем Евангелията като интересни новели за всевъзможни човешки неща (а защо пък не?), един ден ще забележим, че тази сметка не излиза и че зад тях се крият съвсем други реалности. Едва тогава сме стигнали до същността. Тогава пъстрият (църковен – б.пр.) стъклопис ще просветне и Князът на живота ще ни погледне в очи: „Ти няма да умреш, но ще живееш“.
Откъс от книгата “Der Christ im Ernstfall. Das kleine Buch der Hoffnung” (Християнинът при спешен случай. Книжка на надеждата), Herder Verlag, 1977
Превод от немски: Тодор Велчев
Нов коментар