Един нов свят

Когато Исус възкръсва от мъртвите сутринта на Великден, това е началото на новия свят, който Богът на Израил винаги е възнамерявал да създаде. Това е първото и може би най-важно нещо, което трябва да се знае за значението на Великден.

Разбира се, казвам „когато“, а не „ако“. На други места съм давал подробни доводи1, че единственото възможно обяснение за зараждането на християнството и за формата, която то приема, е че три дни след като е бил напълно мъртъв (римските екзекутори са били професионални убийци и не биха позволили някакъв си бунтовнически водач да им се изплъзне изпод лапите), Исус от Назарет е видян отново от Неговите ученици напълно и изцяло телесно жив. Гробът Му е бил празен. Ако не е било така, последователите Му биха мислели, че са получили някакво видение. Такива неща са били добре познати в древния свят, както впрочем и днес. Също така, те наистина са видели Исус, докосвали са Го и са споделяли трапезата с Него, при Неговото действително телесно присъствие. Ако не е било така, те биха заключили, че празният гроб всъщност е бил ограбен. В древния свят такива неща са били по-добре познати отколкото днес. Съчетанието на празен гроб и недвусмислени, физически явявания е безспорно най-доброто обяснение на всичко, което се случва след това.

Възкръсналият Исус и Мария Магдалина, фреска от XV в. Източник: catholicherald.co.uk

„Физически?“ – чувам да питат някои. Не са ли разказвали истории за този възкръснал Исус, Който минавал през заключени врати, не винаги е бил разпознат веднага и най-накрая изчезнал безследно нагоре? Да, разказвали са; и ние също трябва да погледнем сериозно и на тези истории. Те не отговарят на представата на юдеите от първи век за „възкресението“ – а повечето от тях са вярвали в следващо възкресение. Нещо повече, те не са си представяли, че „възкресението“ би могло да се случи преждевременно с един човек. Вярвали са, че ще се случи с всички хора в края на времената. Великденските истории от Евангелията са много странни, но те не са проекции на онова, което „хората винаги са се надявали да се случи“. Тези разкази всъщност не спадат към никоя от обичайните за нас категории. Ние сме склонни да разделяме нещата на плътни физически обекти, от една страна, и на мимолетни, безплътни „обекти“ или видения, подобни на (както си представяме) призраци, от друга. Но историите за възкръсналия Исус имат съвсем различен характер. Те изглежда се отнасят за Някой, който е еднакво у дома Си и „на земята“, и „на небето“. И всъщност те са именно това.

Спомнете си – преди да е станало прекалено объркващо – че според библейската мисъл „небе“ не означава някъде много далеч от „земята“. В Библията „небе“ и „земя“ се припокриват и съединяват, както юдеите са вярвали, че се случва в Храма. Спомнете си също, че „небе“ и „земя“ не са като олио и вода, които се отблъскват и се отделят едно от друго. Повечето хора в западния свят днес си въобразяват, че по определение „небето“ не може да включва онова, което възприемаме като плътно физическо тяло. Това е защото сме платонисти по сърце, които предполагат, че ако има „небе“, то трябва да е нефизическо, извън обсега на пространството, времето и материята. Ами ако Платон е грешал?

Иначе казано, представете си, че писанията на древния Израил имат право и че небето и земята в края на краищата са двете половинки-близнаци на реалността, създадена от Бога, предназначени рано или късно да се съединят. Представете си, че онова, което ги е държало разделени през цялото време е, че човеците, на които им е била възложена отговорността за „земната“ част от творението, са се разбунтували и че техният бунт е произвел достатъчна движеща сила за това „земята“ да обяви, така да се каже, независимост, да пожелае да управлява сама себе си. И представете си, че това самоуправление е придобило такава мощ, че да държи двете сфери отделени една от друга и ефективно да потиска „земята“ чрез обичайното оръжие на тираните: смъртта.

После си представете, че творецът Бог най-накрая идва лично да разруши оръжието на тираните и да сложи началото на новия свят, в който първоначалният замисъл за творението в крайна сметка ще се изпълни. Това е, което ранните християни изглежда са вярвали, че се случва, когато са срещали Исус съвсем жив отново; в еднаква степен у дома Си на „небето“, където не са могли да Го виждат, и на „земята“, където са могли. Спомнете си, какво вече казахме за пространството, времето и материята2. В разказите за Възкресението – които очевидно доста се различават от всякакви други разкази до и след онзи момент и затова предизвикват скептицизма, с който са били приемани както в древния, така и в днешния свят – ставаме свидетели на раждането на ново творение. Силата, която е тиранизирала старото творение, е пречупена, победена, повалена. Божието царство вече е пуснато в ход, и е пуснато в ход с такава мощ и слава на земята, както е на небето3.

Исус казва, че това ще се случи, докато Неговите слушатели са още живи. Една нова сила е освободена в света: силата, която възстановява разрушеното, изцелява болното, възвръща изгубеното. Царството, чието начало Исус полага по странен и загадъчен начин и отчасти по време на Своята публична дейност чрез изцеления, празненства и поучения, вече е разкрито в едно напълно ново измерение. Ако размишляваме за Исус в Неговия земен живот така, както до сега в тази книга, и след това си зададем въпроса за значението на Великден, отговорът е очевиден. Това е същинското начало на Царството. Възкресената личност на Исус – тяло, ум, сърце и душа – е прототипът на новото творение. Вече Го видяхме като олицетворение на Храма, като олицетворение на юбилея4. Сега Го виждаме като олицетворение на новото творение.

Фрагмент от картината на Йожен Бурнан (1898) „Апостолите Йоан и Петър тичат към гробницата в утрото Възкресението“

Съществено за новото творение е, че то просто прелива от силата на любовта. Прочетете разказите за Великден, особено по-дългите от тях: в Лука 24 глава и в Йоан 20–21 глави. Исус се среща със Своите последователи. Те са наскърбени, засрамени и угрижени. Той ги вика по име. Казва им да не се страхуват. Обяснява им какво се случва. Занимава се лично с всеки един от тях. Срещата с двамата по пътя за Емаус (Лука 24 глава) е един от най-нежните и въздействащи разкази, писани някога. Краткият разговор между Исус и Петър в Йоан 21 глава е измежду най-трогателните срещи, описвани някога. Налице е любов – дълбока, затрогваща топлота, която извира от Исус. Но тази любов е силна, мощна, живото-променяща, живото-насочваща. Сложено е началото на новото творение и неговата движеща сила е любовта.

Ето защо в Евангелието според Лука възкръсналият Исус казва на своите последователи да прогласят на света, че вече е възможен един нов начин на живот: живот на „покаяние“ и „прошка“ (Лука 24:47). За нас, западните хора, това звучи малко мрачно, като че ли става дума за едно непрекъснато разкайване, изваждане на показ на греховете ни, за да чуем, че някой ги обявява за простени (до следващия път!). Но то е много, много повече от това. Старото творение живее чрез гордост и възмездие: аз съм сам за себе си и ако някой ми се изпречи на пътя, ще се опитам да си разчистим сметките. Но вече е налице напълно различен начин на живот – живот на любов и помирение, на изцеление, на надежда. Това е един начин на живот, който до онзи момент никой не е опитал, живот, който е немислим за много хора и общности, също толкова, колкото всъщност е немислимо и самото Възкресение. Именно. За това говорим. Добре дошли в новия свят на Исус.

Следователно, това е Великденското послание – или поне неговото начало. Възкресението на Исус не означава: „Всичко е наред. Вече ще отидем на небето.“ Не, небесният живот е роден тук, на тази земя. То не означава: „Значи има живот след смъртта.“ Е, да, има, но Великден казва много, много повече от това. Той говори за живот, който не е нито призрачен, нито нереален, а плътен и определен, и практичен. Великденските разкази откриваме в края на четирите Евангелия, но те не говорят за „край“. Те се отнасят за начало: началото на Божия нов свят; началото на Царството. Бог вече управлява на земята, както на небето. И това Божие „управление“ е съсредоточено в самия Исус, който е Цар и Господ. Надписът на кръста в края на краищата се оказва верен5. Възкресението доказва това.

• 1. The Resurrection of the Son of God (London: SPCK; Minneapolis: Augsburg Fortress, 2003); Surprised by Hope (London: SPCK, 2007; San Francisco: HarperOne, 2008). – Б.а.; Виж „Странната Великденска история“ – Б.пр.
• 2. Имат се предвид предходни глави в книгата. – Б.пр.
• 3. Препратка на автора към Господнята молитва (Мат. 6:10) „… да дойде Твоето царство… както на небето, така и на земята“. – Б.пр.
• 4. Специална година веднъж на всеки 50 години, в която според Мойсеевия закон трябва да се освобождават робите, да се опрощават дълговете и земята да се връща на предишните ѝ собственици. – Б.пр.
• 5. Пилат Понтийски нарежда на кръста на разпнатия Исус да бъде изписано на три различни езика: „Юдейският цар“. – Б.пр.