Сблъсъкът с монофизитите и ролята на папите в Рим

Преди 1550 години, на 2 март 468 година, епископ на Рим става Симплиций. Към този момент навярно му се е струвало, че най-много тревоги ще му донесе разпадът на Западната Римска империя. Вече тринадесет години тя се управлява от марионетни императори, зависещи от могъщи варварски вождове. Вандали, вестготи и франки отхвърлят върховната власт на Рим и укрепват своята собствена. През 476 г. Одоакър, войник от тевтонски произход, ще бъде обявен за крал на Италия и вече само формално ще признава върховенството на императора в Константинопол. Но независимо от тези злополучни развития, големите главоболия за папа Симплиций ще дойдат от Изток.

Одоакър е бил арианин по изповедание, но се отнасял с уважение към Църквата. На Изток обаче събитията са далеч по-драматични. Макар и осъдено на IV Вселенски събор в Халкедон (451 г.), учението на монофизитите се разпространявало и имало мощно влияние. То се заражда като ортодоксален отговор на учението на Несторий. Последният разграничавал Божия Син от човека Исус; според него тези двама обитавали „храма Христос“, но имали свои отделни качества и действия. Затова Несторий отказвал да нарича Дева Мария „Божията майка“ – детето в утробата ѝ всъщност било само Човек, а Бог се бил вселил в него при кръщението му в Йордан. В противовес, монофизитството1 настоявало, че човешкото естество на Исус се било разтворило в божественото Му естество, както капката мед се разтваря в океана. Всяко от двете еретични течения се опитвало да абсолютизира част от истината за едната Личност (ипостас) на Христос. В крайна сметка Църквата стига до балансирано богословско становище. Определението на Халкедонския събор гласи, че Христос е едновременно истински Бог и истински Човек: „познаван в две естества неслитно, неизменно, неразделно и неразлъчно“.

Но вместо да разреши спора, съборното определение се превърнало в причина за по-нататъшни противоречия. Монофизитите виждали в него умело прикрито несторианство и отказвали да се примирят. Особено ожесточен бил сблъсъкът с тях в Александрия, Египет, където мнозинството от населението било на тяхна страна. Богословските разпри се изродили в насилие и убийства и се стигнало до ръба на гражданска война. Патриархът бил убит по време на богослужение на връх Велики четвъртък от разбеснели се тълпи, а после тялото му било влачено по улиците, опозорявано и накрая изгорено.

През 475 г. един узурпатор сваля от престола в Константинопол император Зенон. За да си осигури подкрепата на монофизитите, той назначава мнозина от тях на ключови властови позиции. Издаден е декрет за изгаряне на протоколите от Халкедонския събор и 500 епископи дават своето съгласие. От Рим Симплиций надига глас в защита на цариградския патриарх Акакий, упорито противопоставящ се на монофизитската заблуда.

Скоро император Зенон успява да си върне престола и да отстрани еретичните епископи. Но той си е бил взел поука от силата на монофизитите. В стремежа си да осигури единство в държавата, през 482 г. Зенон издава указа „Енотикон“2. Документът е компромисен и се позовава на решенията на първите три Вселенски събора, без да се споменава нито едно, нито две естества на Христос. Избрани са достатъчно общи формулировки, та хем да се избегне обвинението в ерес, хем монофизитите да продължават необезпокоявани да изповядват своите възгледи.

Но от богословска гледна точка, компромис не бил възможен, защото става дума за нашето спасение. Ако Христос не е истински Бог, Той не може да ни изкупи. Същевременно, ако не е истински Човек, Той не може да се пожертва за нас и да се застъпва за нас. Папа Симплиций защитавал твърдо този принцип, заложен в основата на халкедонската вероизповед. Това осигурило запазването на ортодоксалното учение за Христос (христология) на Запад. Латинската църква започва да отбелязва паметта на Симплиций на 10 март, деня на неговата смърт през 483 г. Той остава в историята и като първият папа, превърнал обществени сгради в Рим в църкви.

Неговият наследник Феликс III заема твърда позиция спрямо „Енотикона“. Той изпраща легати в Константинопол с писма до императора и до патриарх Акакий. Но след първоначалното арестуване и оказан натиск върху легатите, папата свиква събор в Рим и обявява низвергване на цариградския патриарх. Така се стига до 35-годишна схизма между Запада и Изтока, доста векове преди окончателното разделяне на Църквата през 1054 г.

Яростните доктринални диспути в епохата на Вселенските събори могат да ни се сторят далечни. Но в основата им стоели въпроси, които са критично важни за християните от всички времена. Монофизитските спорове имат далеч отиващи последствия. Те увреждат трайно отношенията между църквите на Изток. Някои църкви и до днес не са признали определението на Халкедонския събор: Арменската, Коптската, Сирийската и Етиопската. В крайна сметка установилото се недоверие и вражда се отразява и на обществено-политическата атмосфера и косвено спомага за арабското завоевание на Египет и Източното Средиземноморие през VII век.

• 1. От гръцки, учение за „едно естество“ на Христос.
• 2. Гр. „единение“.