Същност и обхват на науката

Погребала ли е науката Бога?

Статията е част от книгата „Погребала ли е науката Бога“ на Джон Ленокс, издадена на български през 2005 г. и е публикувана тук с любезното разрешение на издателство „Пенсофт“

Поне според популярната представа един от важните белези на науката е готовността да следва емпиричните до­казателства независимо накъде водят. Но точно тук е въз­можно да възникнат големи проблеми и напрежения, както показва Кун в прочутото си изследване „Структурата на научните революции“ 1. Какво се случва например, когато ем­пиричните данни сочат в посока, различна от допустимата според основната парадигма или светоглед? Един пример, който вече разгледахме, е конфронтацията на Галилей през XVII век с геоцентричния възглед за света на Птолемей и Арис­тотел, застъпван еднакво и от философи, и от кардинали. Друг пример е преследването на генетиците от марксизма през XX век, тъй като идеите на Мендел за унаследяването са били считани за несъвместими с марксистката философия. Едно е ясно от историята: парадигмата не се срива от само себе си веднага щом се открият някакви факти, които са несъвместими с нея. Както в случая с аристотелизма може да е необходимо много време, докато събирането на аргумен­ти в полза на нова парадигма доведе до заменяне на старата.

Значението на тези дискусии за същността на науката и за това дали природните науки говорят в полза на натурализма или на теизма, е следното: ако под „материя“ се разби­ра „всичко, което може да се изследва с методите на природ­ните науки“ 2, тогава не е трудно да се стигне до идеята, са­мата наука да се разглежда по същество като „приложен на­турализъм“ – както подсказва и названието „природни“ нау­ки – или дори като „приложен материализъм“. И наистина, философът натуралист Паул Куртц формулира това така: „Общото във философията на натурализма е нейното посве­щение на науката. Всъщност, натурализмът може да се дефи­нира в по-общия си смисъл като философски обобщения на ме­тодите и заключенията на науките.“ 3. Установяването на такава близка връзка между науката и натурализма би означа­вало, че всички данни или явления, които не се вместват лес­но в натуралистичното мислене, вероятно няма да бъдат разглеждани сериозно. Те дори може би няма да бъдат допуска­ни като аргументи, и така натуралистичната парадигма ни­кога няма да бъде изложена на каквато и да било опасност.

Кое е първо – науката или философията?

Дефиницията на Куртц за натурализма предполага, че нату­рализмът по същество е философия, която се поражда от природните науки. Това означава, че ученият първо изследва Вселената, формулира теориите си и след това развива натуралистична или материалистична философия, която да им подхожда. Но тази картина се нуждае от сериозна модифика­ция по простата причина, че в много случаи става точно об­ратното. Например генетикът от Харвардския универси­тет Ричард Левонтин напълно ясно заявява в своята рецен­зия на последната книга на Карл Сейгън „Преследван от демо­ни свят: науката като свещ в мрака“ (“The Demon Hounted World: Science as a Candle in the Dark”), че не само е материалист, но и приема своя материализъм априори. Тоест, мате­риализмът на Левонтин не само че не произхожда от научни­те му занимания, но и от самото начало определя това, кое­то той разбира под наука: „Нашата готовност да приемаме природонаучни твърдения, които противоречат на здравия разум, е ключът към разбирането на истинската борба между науката и свръхестественото. Ние заставаме на страната на науката, въпреки явната абсурдност на някои нейни мис­ловни постройки… въпреки толерантността на изследова­телската общност към необосновани басни, тъй като по на­чало сме се посветили на материализма. Не че методите и институциите на науката по някакъв начин ни принуждават да приемаме материално обяснение на феноменалния свят, напротив – тъй като ние априори държим на материалните причини, сме принудени да създадем изследователски апарат и понятия, които произвеждат материални обяснения, незави­симо колко това противоречи на интуицията на непосвете­ния и независимо колко загадъчно му изглежда.“ 4.

Ричард Левонтин
Ричард Ч. Левонтин

Левонтин говори за „борба между науката и свръхесте­ственото“, но изглежда веднага след това сам си противоре­чи, като признава, че науката сама по себе си не ни налага ма­териализма. Това подкрепя моята теза, че истинската бор­ба не е между науката и вярата в Бога, а между материалистичния (или в по-общ смисъл натуралистичен) и свръхнатуралистичния или теистичен мироглед. Това, че Левонтин се е посветил на материализма, не се дължи на неговите изслед­вания, а на нещо съвсем друго, както той обяснява по-на­татък: „Нещо повече, този материализъм е абсолютен, тъй като ние не можем да допуснем божествен крак да подпре вратата.“ Не съм сигурен дали Докинс би изкоренявал този вид сляпа вяра със същия ентусиазъм както вярата в Бога! Като светоглед, такъв материализъм може да функци­онира като религия, чийто бог е науката. „Науката е апоте­озът на интелекта“, пише Аткинс 5, а социобиологът Е. О. Уилсьн си представя време, в което самата религия ще бъде заместена от една „философия на научния материализъм“ 6.

Разбира се, аз не отричам, че учени, изхождащи от материалистични или натуралистични предпоставки, могат да правят превъзходна наука. Всъщност – и това е много важно наблюдение – в огромната си част науката, която се прави при атеистични предпоставки, ще бъде по същество същата като науката, която се прави при теистични пред­поставки. Защото, ако искате например да разберете как функционира един организъм, не би имало особена разлика да­ли ще предположите, че той е действително или само при­видно планиран. Ще мислите повече за начина му на функци­ониране отколкото за произхода му. Тук „методологичният натурализъм“ (понякога наричан „методологичен атеизъм“) и „методологичният теизъм“ ще доведат по същество до ед­ни и същи резултати. Това е така по простата причина, че ние се отнасяме към организма, като че ли е бил планиран, обаче не обсъждаме как е бил планиран, а само какво представ­лява и как действа. Оставяме организма да говори и да ни диктува какво представлява и какво поведение има.

Но, както ще видим по-нататък, лесно могат да се по­явят разлики, когато изследваме не как функционират неща­та, а как изобщо се е стигнало дотам, че те да съществуват. Тук философските обвързаности могат незабележимо да се на­месят. Опасността от понятия като „методологичен ате­изъм“ се крие в това, че те могат привидно да подкрепят напълно необосновано един атеистичен светоглед и да създа­ват погрешното впечатление, че атеизмът има нещо общо с успеха в науката. Същата критика би важала, ако се използ­ваше терминът „методологичен теизъм“ (което обаче е дос­та невероятно). И двете понятия не са полезни.

Но изглежда Левонтин отива още по-далеч. Той иска да моделира самата наука така, че да избегне божествения крак (или по-скоро нещо друго, което би могло да следва след него). Разбира се, той е напълно свободен да го направи, но трябва да съзнава, че ако науката сама по себе си е така ограничена от априорното отхвърляне на божествения крак, то тога­ва тя със сигурност е напълно безпомощна да ни каже дали такъв крак изобщо съществува. Ако аз съзнателно констру­ирам машина, която е в състояние да регистрира лъчение са­мо във видимия спектър, тогава, колкото и да е полезна ма­шината ми, би било абсурд да се опитвам да я използвам, за да опровергая съществуването на рентгеновите лъчи, които тя поради устройството си не може да регистрира.

Тази мисъл се илюстрира от една версия на прочутата притча, разказана от физика Артър Едингтън. Един рибар ловял риба с мрежа с 10-сантиметрови дупки. Един минувач го попитал какво може да каже за рибите. „Всички риби имат минимален диаметър 10 см и имат перки“, отговорил той. Тогава минувачът казал, че мисли, че е виждал и риби с диаметър 5 см, на което получил абсурдния отговор: „Всич­ко, което моята мрежа не лови, не е риба.“ Всяка научна мре­жа си има размер на дупките – и никоя наука не лови всичко.

Същност и граници на научното обяснение

Науката обяснява. За много хора в това се крие нейната си­ла и очарование. Природните науки ни дават възможност да разберем това, което преди не сме разбирали; а като ни да­ват разбиране, те ни дават и власт над природата. Но какво имаме предвид, когато казваме, че „науката обяснява“? На обикновен език ние считаме едно обяснение за успешно, кога­то човекът разбере ясно нещо, което преди не е разбирал. Но трябва да се опитаме да прецизираме какво разбираме под „процес на обяснение“, защото той има различни аспекти, които често се объркват.

Първо, едно от ключовите вярвания на научния мате­риализъм е, че науката може да обясни всичко, философът и математик Бертран Ръсел формулира това така: „Всяко зна­ние, което може да се постигне, трябва да се придобие чрез научни методи; а това, което науката не може да открие, човечеството не може да знае.“ 7 Този възглед се нарича сциентизъм.

Учените, които застъпват този възглед, разглеждат всякакви приказки за Бог, религия и религиозни опитности като намиращи се извън обсега на науката и следователно ка­то не обективно истинни. Разбира се, те признават, че много хора имат представи за Бога; виждат също, че мисленето за Бога може да има емоционални и дори физически ефекти, ня­кои от които да са полезни. Но те считат, че мисленето за Бога е като мисленето за самодиви и таласъми – от това, че мислите за тях и им се радвате или се страхувате от тях, не следва, че те съществуват. Затова учените, за които го­ворим тук, (понякога, но, както видяхме, не винаги) спокойно оставят хората да си мислят, ако искат, за Бог и религия, стига да не претендират, че Бог има някакво обективно съ­ществуване или че религиозната вяра е познание. Науката и религията могат да съществуват мирно заедно, стига рели­гията да не навлиза в областта на господство на науката. Само природните науки могат да ни кажат кое е обективно истинно; само природните науки могат да дават познание.

Някои елементи от тези предположения и претенции са толкова странни, че предизвикват към непосредствен ко­ментар. Например претенцията, че единствено науката мо­же да установява истина. Ако това твърдение беше вярно, то щеше да означава края на много дисциплини, изучавани в училищата и университетите. Преценката за литература, изкуство, музика, а и самият предмет на така наречените социални науки са изцяло извън обсега на природните науки, ко­ито понякога се наричат просто „науката“. Природните на­уки не могат да ни кажат дали едно стихотворение е лошо, или е творба на гений. Как биха могли да ни кажат дали една картина е шедьовър, или цветна цапаница? Едва ли чрез ана­лиз на боите. Етиката също е извън обсега на природните науки. Те могат да ви кажат, че ако сложите стрихнин в чая на един човек, той ще умре от това. Но природните науки не могат да ви кажат дали от морална гледна точка е правил­но или погрешно да сложите стрихнин в чая на баба си, за да наследите имотите ѝ малко по-рано.

Може би една проста илюстрация ще ни помогне да схванем същността. Нека си представим, че моята леля Матилда е изпекла прекрасен сладкиш, който предоставя за ана­лиз на група водещи учени. Аз, като церемониалмайстор, ги моля да дадат обяснение на сладкиша и те се заемат за рабо­та. Специалистите по хранене ще ни кажат точните кало­рии и хранителната стойност на сладкиша. Биохимиците ще ни информират за структурата на протеините, мазни­ните и пр. Химиците ще установят качествения и количе­ствения химически състав, физиците може би ще анализи­рат сладкиша за елементарните частици, от които е съста­вен. А математиците несъмнено ще ни представят набор от елегантни уравнения, описващи поведението на тези час­тици. И така, когато всички тези експерти ни дадат изчер­пателни описания на сладкиша, всеки от гледна точка на сво­ята научна дисциплина, ще можем ли да кажем, че сладкишът е напълно обяснен? Разбира се, ще имаме описание как е напра­вен и каква е връзката между различните му съставки. Но не­ка предположим, че задам на групата експерти един последен въпрос: „Защо е направен този сладкиш?“ Закачливата усмив­ка на лицето на леля Матилда показва, че тя знае отговора, защото тя е направила сладкиша, и то с определена цел. Но всички експерти по хранене, биохимия, физика и математика няма да могат да отговорят на този въпрос. Техните науки, които превъзходно се справят с природата и структурата на сладкиша, отговарят на въпроса „как“, но не могат да от­говорят на въпроса „защо“. Всъщност, единственият начин някога да получим отговора е, ако леля Матилда ни го разк­рие. Но ако тя не ни го разкрие, никакви научни анализи няма да ни просветят.

Да се твърди, че понеже природните науки не могат да ни кажат защо леля Матилда е изпекла сладкиша, ние не мо­жем никога да знаем отговора, е явен абсурд. Всъщност, твърдението, че науката е единственият път към истина­та, е недостойно за самата наука, както отбелязва лауре­атът на Нобелова награда сър Питър Медавар: „Няма по-бърз начин, по който един учен може да дискредитира себе си и професията си, от този, да заяви направо – особено кога­то не се изисква никакво заявление – че науката има или ско­ро ще има отговор на всички въпроси, които си струва да бъдат задавани, и че въпросите, които не допускат научен отговор, в някакъв смисъл изобщо не са въпроси или са „псевдовъпроси“, които само глупаци биха задавали и на които са­мо наивници биха твърдели, че могат да отговорят.“ Меда­вар продължава: „Съществуването на ограничение за наука­та обаче става ясно от нейната неспособност да отговори на детински прости въпроси, свързани с първите и последнитe неща, като например: „Как е започнало Всичко?“, „Защо Всички ние сме тук?“, „Какъв е смисълът на живота?“ Той до­бавя, че за отговорите на такива въпроси трябва да се обър­нем към художествената литература и религията. 8

В светлината на всичко това някои изказвания на Питър Аткинс звучат съвсем неадекватно: „Няма нищо, ко­ето не може да бъде разбрано.“ 9 „Няма причина да предпола­гаме, че науката не може да се справи с всеки аспект на съще­ствуванието.“ 10 И не е учудващо, че за тази универсална ком­петентност трябва да се плати огромна цена: „Науката не се нуждае от цел и смисъл… цялото изключително, прекрас­но богатство на света може да се изрази като растеж от бунището на безцелното, взаимосвързано разлагане.“ 11 Инте­ресно какво би казала леля Матилда за това окончателно обяснение на факта, че тя е направила сладкиша за рождения ден на своя племенник Джими. Едно е да се твърди (с право), че науката не може да отговаря на въпроси за смисъла и цел­та на нещата. Съвсем друго е да се отхвърли самата цел ка­то илюзия. Но всъщност Аткинс просто довежда своя ма­териализъм до неговото логично заключение.

И накрая, твърдението, че единствено науката може да води към истината, само по себе си не е резултат от нау­ката. Как тогава би могло да е истина? Така то противоре­чи само на себе си и е безсмислено. Но твърдението, че наука­та е ограничена, не оскърбява науката. Напротив. Точно те­зи учени, които правят пресилени твърдения за науката, я излагат на присмех и я компрометират. Те неволно и може би несъзнателно са се отклонили от науката и са навлезли в областта на митологията.

Бог – една ненужна хипотеза?

Науката безспорно е имала успех в обяснението на механизми­те, по които функционира Вселената. Тя е довела до унищо­жаването на множество ужасни болести и е послужила за ос­вобождението на много хора от суеверни страхове. Напри­мер, хората вече не са принудени да мислят, че затъмнението на луната се предизвиква от някакъв ужасяващ демон, когото трябва да умилостивяват. За всичко това и за още хиляди други неща ние можем и трябва да бъдем много благодарни.

Но понякога точно успехът на науката поражда идеята, че тъй като ние можем да разберем механизмите на Вселената, без да намесваме Бога, можем и спокойно да заключим, че няма Бог, който е планирал и сътворил Вселената. Това е неправил­но заключение, както можем да видим от следната аналогия.

Вземете една кола марка Форд. Разбираемо е, ако някой примитивен човек на другия край на света, който няма поня­тие от съвременна техника, си представи, че вътре в колата има някакъв бог (г‑н Форд), който я движи. Той също може да си мисли, че ако колата върви добре, то е понеже г‑н Форд е благо­разположен към него, а ако не иска да върви, то е понеже г‑н Форд не го харесва. Разбира се, ако учи техника и разглоби двига­теля на части, той ще открие, че в него няма никакъв г‑н Форд и че не е било необходимо да въвежда г‑н Форд като обяснение за работата му. Неговото знание за неличностните принципи на двигателите с вътрешно горене би било напълно достатъч­но, за да се обясни как върви колата. Дотук добре. Но ако тога­ва той реши, че разбирането му за начина на работа на двига­теля прави невъзможна вярата му в съществуването на г‑н Форд, който първоначално е конструирал колата, това би би­ло явно погрешно. Ако не беше съществувал г‑н Форд, който да планира механизмите, нямаше да има и какво да се разбира.

Също такова объркване на категориите е да се предпо­ложи, че нашето разбиране на неличностните принципи, според които функционира Вселената, прави или ненужна, или невъзможна вярата в съществуването на един личнос­тен Творец, който е планирал, създал и поддържа Вселената. С други думи, ние не бива да объркваме механизмите, по кои­то Вселената функционира, нито с нейната първопричина, нито с този, който поддържа нейното съществуване.

Майкъл Пул формулира това по следния начин в своя публикуван дебат с Ричард Докинс: „Няма логическо проти­воречие между обясненията, засягащи механизмите, и обясне­нията, засягащи плановете и целите на една действаща (чо­вешка или божествена) личност. Това е въпрос на логика, а не на това дали човек вярва, или не вярва в Бога.“ 12

Пиер-Симон Лаплас
Пиер-Симон Лаплас (1749–1827)

Пренебрегвайки тази очевидна логическа връзка, мно­го хора постоянно използват едно изказване на френския математик Лаплас в подкрепа на атеизма. На въпроса на Наполеон къде е мястото на Бога в неговите математи­чески трудове, Лаплас основателно отговорил: „Господи­не, аз не се нуждая от тази хипотеза.“ Разбира се, че Бог не се появява в математическите описания на Лаплас, също както г‑н Форд няма да се появи в едно научно описание на принципите на двигателя с вътрешно горене. Но какво до­казва това? Такъв аргумент не е по-подходящ за доказване на несъществуването на Бога отколкото за доказване на несъществуването на Хенри Форд.

Важно е да разберем добре това, тъй като това е от­говор на често повтаряния упрек, че интелектуално лениви­те хора използват Бога за запълване на празнините в позна­нието. По-късно ще кажем нещо повече за това, но засега е достатъчно да подчертаем, че г‑н Форд не служи за компен­сиране на нашето незнание за двигателите с вътрешно горене. Той не се появява в никакво обяснение, засягащо механизмите. Той е личността, която въобще е отговорна за съществува­нето на механизма, така че целият механизъм носи белезите на неговото творчество – и това, което разбираме, и това, което не разбираме от него.

В своята книга „Има пи Бог?“ оксфордският философ Ричард Суинбърн твърди нещо подобно на по-абстрактно ни­во на способността на науката да обяснява: „Забележете, че аз не постулирам Бога като компенсатор на незнанието – бог, който просто трябва да обясни нещата, които наука­та още не е обяснила. Аз постулирам Бог, който обяснява за­що науката обяснява. Не отричам, че науката обяснява, но постулирам, че Бог обяснява защо науката обяснява. Самият успех на науката, който ни показва колко дълбоко подреден е светът на природата, дава силни основания да вярваме, че има още по-дълбока причина за този ред.“ 13 Идеята тук е, че понеже Бог не е алтернатива на науката като обяснение, той не може да бъде използван за запълване на празнотите в позна­нието ни. По-скоро той е основата за всички обяснения – в смисъл, че съществуването на Бога изобщо прави възможни обясненията, били те научни или други.

Прогонване на боговете от Вселената – първите учени

Мъгла

Ние обаче трябва да се занимаем малко по-подробно с този въпрос, тъй като много учени все пак считат атеизма за не­обходима предпоставка за правенето на истинска наука. За­щото, казват те, ако въведем Бог като обяснение за Вселена­та, това ще е краят на науката. Например, ако при буря каз­ваме, че някакъв бог е отговорен за гръмотевиците, тогава би било невъзможно да изследваме механизмите, които предизвикват звука. Ние сме свободни да изследваме механизми­те на природата по действително научен начин единствено при предпоставката, че няма богове. Ако вкарате някъде в играта богове – край на всякаква наука.

Втората част на тази аргументация, разбира се, е ко­ректна. Ние наистина трябва да отхвърлим обожествяването на природните сили, за да можем да изучаваме природата – революционна крачка в мисленето, направена преди повече от 2500 години от ранните гръцки натурфилософи Талес, Анаксимандър и Анаксимен от Милет. Нека за момент ги разгледаме поради значението им за настоящия дебат.

Те не се задоволявали с митологичните обяснения като например записаните от Омир и Хезиод ок. 700 г. пр. Хр. Тър­сели природонаучни обяснения и при това постигнали някои забележителни научни успехи. На Талес се приписва определя­нето на дължината на годината на 365 дни, коректното предсказване на едно слънчево затъмнение през 585 г. пр. Хр., използването на геометрични методи за изчисляване на висо­чината на пирамидите въз основа на техните сенки и дори приблизителна преценка на големината на Земята и Луната. Анаксимандър е изобретил слънчев и независим от метеоро­логичните условия часовник и е съставил първите географс­ки и звездни карти, философите от Милетската школа са били първите учени.

Друг от тези ранни мислители, Ксенофан (ок. 570 – 478 пр. Хр.) от Колофон (близо до Измир в днешна Турция) е из­вестен с опитите си да разбере значението на вкаменелостите на морски животни, открити в Малта. Още по-известен е обаче със своята язвителна критика на митологичния све­тоглед. Той показва, че на боговете се приписва поведение, което сред хората би се счело за крайно позорно – боговете били разбойници, крадци и прелюбодейци. Всъщност, твърди той, тези богове съвсем явно са били създадени по образа на народите, които вярвали в тях: етиопците имали богове с тъмна кожа и плоски носове, тракийците ги правели синео­ки и червенокоси. Той добавя присмехулно: „Но ако кравите или конете, или лъвовете имаха ръце и можеха да рисуват, тогава конете биха рисували боговете с образ на коне, крави­те – с образ на крави, правейки телата им подобни по фор­ма на собствените си.“ За Ксенофан тези богове не са нищо друго освен очевидни детински фикции на въображението на онези, които вярвали в тях.

Такова логическо отричане на боговете, заедно с реши­мостта за изследване на природните процеси, разбирани до­тогава единствено като дейност на тези богове, неизбежно довежда до залеза на митологичните обяснения на Вселената. Това слага край на обожествяването на Вселената. Изпълва­нето на света с безбройни божества е било, и все още е действителна пречка за науката.

Но Ксенофан не е единственият древен мислител, кой­то критикува политеистичния светоглед. Нито пък е пър­вият. Вероятно той не е знаел това, но още столетия пре­ди него Мойсей предупреждава хората да не „служат на дру­ги богове, и им се покланят, или на слънцето, или на луната, или на което и да било от небесното войнство“ 14. Еврейски­ят пророк Еремия, писал ок. 600 пр. Хр. по подобен начин изобличава абсурдността на обожествяването на природа­та и поклонението на слънцето, луната и звездите. 15

В този момент обаче ние лесно можем да направим се­риозната грешка да прескочим към заключението, че да се ос­вободим от боговете е същото като да се освободим от Бо­га. Нищо подобно. За Мойсей и пророците е било абсурдно хората да се покланят на различни части на Вселената като слънцето, луната и звездите. Но за тях е било също така абсурдно хората да не вярват и да не се покланят на Твореца Бог, създал и Вселената, и тях.

Трябва да се отбележи, че Мойсей и пророците не са Въ­вели някаква нова идея. Тяхната Вселена не е трябвало да бъде „прочиствана“ от богове по простата причина, че те никога не са вярвали в боговете. И това, което ги е спасявало от такова суеверие, е била тяхната вяра в Единия Истинен Бог, Твореца на небето и земята. Това означава, че идолопоклонническата и политеистична Вселена, описана от Омир и Хезиод, не е била първоначалният светоглед на човечеството. Точно обратното – политеизмът е представлявал извраще­ние на първоначалната вяра в един Бог-Творец. Това извраще­ние е трябвало да бъде коригирано, като се възстанови, а не премахне вярата в Твореца.

Нещо повече, поразителен е фактът, че самият Ксенофан, независимо от политеистичната среда, от която про­изхожда, не е направил грешката да обърка Бога с боговете и да го отхвърли заедно с тях. Той пише: „Има един Бог… кой­то не е подобен на смъртните нито по външен вид, нито по форма… отдалеч и без усилие той управлява всичко съще­ствуващо.“ 16

Идеята, че вярата в Бога ще доведе до края на науката, е погрешна. Вярата, че двигателят е конструиран от г‑н Форд, не би попречила на никого да изследва научно как рабо­ти конструкцията – даже би била насърчение за това. Но ако човек суеверно вярва, че г‑н Форд е двигателят, това би парализирало всякакво научно изследване. Главното е, че има голяма разлика между Бога и боговете, както добре е знаел Джеймс Клерк-Максуел, когато е изписал над вратата на про­чутата физическа лаборатория Кавендиш в Кеймбридж ду­мите: „Велики са делата на Господа, изследвани от всички, които се наслаждават в тях.“ 17

Magna opera Domini exquisita in omnes voluntates ejus

Надписът на вратите на старата Кавендишка лабораторията в Кембридж: “Magna opera Domini exquisita in omnes voluntates ejus”, цитат от Псалм 111:2 според латинския превод на Библията

Като погледнем назад към историята на науката, има­ме основание да сме благодарни на блестящите мислители, предприели смелата стъпка да поставят под въпрос мито­логичния светоглед, приписващ на различни части от приро­дата божествени сили, каквито те не притежават. Видях­ме, че някои от тях са правили това не само без да отхвър­лят идеята за Творец, а точно в името на Твореца. А може би и днес някои учени и философи са изложени на подмолната опасност, в желанието си да елиминират идеята за Творец отново да „обожествяват“ Вселената, като приписват на материята и енергията митологични творчески сили, какви­то те не притежават?

Сега трябва да разгледаме една друга много важна идея, свързана с природата на научното обяснение.

Редукционизъм

За да изследват нещо, особено ако то е сложно, учените чес­то го разделят на отделни части или аспекти и така го „ре­дуцират“ до по-прости компоненти, всеки от които е по-лесен за изследване. Този вид редукционизъм, често наричан „методологичен“ или „структурен“ редукционизъм, е част от нормалния научен процес и е доказал изключителната си ефективност. Много е важно обаче да имаме предвид, че е напълно възможно цялата система да представлява нещо по­вече от това, което получаваме, като просто съберем поз­нанията си за отделните ѝ части (и най-често е така). Изу­чаването на частите на един часовник не непременно ще ни даде представата как работи часовникът като цялостен механизъм.

Освен методологичния редукционизъм има два други важни типа редукционизъм: „епистемологичен“ (познавате­лен) и „онтологичен“. Епистемологичният редукционизъм е възгледът, че явленията на по-висше ниво могат да се обяс­нят с процеси на пo-низше ниво. Тезата на епистемологичния редукционизъм е, че такива обяснения „отдолу нагоре“ винаги могат да се постигнат без остатък. Това означава, че химията може в крайна сметка да се обясни от физиката; би­ологията – от биохимията; психологията – от биологията; социологията – от изследването на човешкия мозък; а тео­логията – от социологията. Както казва Франсис Крик: „Крайната цел на съвременното развитие на биологията всъщност е да обясни цялата биология на езика на физиката и химията.“ 18

Ричард Докинс споделя този възглед. „Моята задача е да обясня слоновете и света на сложните неща чрез прости­те неща, които физиците разбират или върху които рабо­тят.“ 19 Крайната цел на този вид редукционизъм е да сведе цялото човешко поведение, нашите вкусове и предпочита­ния, целия ни душевен свят до физически процеси. Този възглед често се нарича „физикализъм“ и представлява особе­но силна форма на материализма. Но той не намира всеобща подкрепа, и напълно основателно. Както посочва сър Карл Попър: „Дори и при най-успешните опити за редукция поч­ти винаги остава необяснен остатък.“ 20

Ученият и философ Майкъл Полани 21 ни помага да ви­дим защо поради самата същност на епистемологичния ре­дукционизъм е невъзможно да очакваме той да е ефективен при всякакви обстоятелства. Представете си например раз­личните нива на процеса на строеж на тухлена сграда. Първо е процесът на извличане на суровините, от които трябва да се произведат тухлите. След това има последващи по-висши нива: производството на тухлите – те не стават от само себе си; зидането им – те не се съчетават от само себе си; планирането на сградата – тя не се конструира сама; и градоустройството, в което сградата получава мястото си – то не се самоорганизира. Всяко ниво си има собствени правила. Обработката на суровините е подчинена на закони­те на физиката и химията; начинът на производството им се определя от технологията; строежът на сградата се пред­писва от архитектурата, а архитектурата се съобразява с правилата на градоустройството. Всяко ниво се контроли­ра от по-висшето. Обратното обаче не е вярно. Законите, действащи на по-висшето ниво, не могат да се изведат от законите на пo-низшето ниво – въпреки че, разбира се, това, което може да се постигне на по-висшето ниво, зависи от пo-низшите нива. Например, ако тухлите нямат достатъч­на якост, това ще е ограничение за възможната безопасна ви­сочина на сградата.

Помислете за страницата, която в момента четете. Тя е съставена от хартия и отпечатано върху нея мастило. Очевидно е, че законите на физиката и химията, обясняващи структурата на хартията и мастилото, никога (дори прин­ципно) няма да могат да ви кажат нищо за значението на формите на буквите на тази страница. И причината за то­ва изобщо не е, че физиката и химията още не са достатъч­но напреднали, за да дадат нужното обяснение. Дори и след още 1000 години развитие на науката положението няма да се промени, тъй като формите на буквите изискват напъл­но ново и по-висше ниво на обяснение, което физиката и хи­мията не могат да дадат. Всъщност, пълното обяснение мо­же да се даде единствено чрез понятията език и авторство – предаването на послание от една личност на друга. Масти­лото и хартията са носители на това послание, но самото послание не се появява автоматично като тяхно следствие.

Нещо повече, ако разглеждаме самия език, там отново има поредица от нива. Не можете да изведете лексиката като следствие от фонетиката, граматиката – като следствие от лексиката и т.н.

ДНК

Както е добре известно, генетичният материал (ДНК) носи информация. Можем да си представим ДНК като дълга лента, на която е записана поредица от букви от един 4-буквен химичен език. Последователността на букви­те кодира инструкции (информация), които клетките изпо­лзват, за да произвеждат белтъци. Артър Пийкок пише: „По никакъв начин концепцията за „информация“ – концепцията за предаване на послание – не може да се изрази чрез поняти­ята на физиката и химията, въпреки че физиката и химията могат да обяснят как молекулната машина (ДНК, РНК и белтъци) функционира, за да пренася информацията…“ 22

Във всяка от гореописаните ситуации имаме поредица от нива, всяко от които е по-висше от предишното. Това, което става на по-висшето ниво, не може напълно да се из­веде от това, което става на пo-низшето ниво. В тази си­туация често се казва, че по-висшето ниво е „емерджент“ от пo-низшето. За нещастие думата „емерджент“ често се разбира погрешно в смисъл че свойствата на по-висшето ни­во автоматично се определят от свойствата на по-низшето. Това очевидно не е вярно, както видяхме по-рано от примерите за строежа на сградата и буквите, отпечатани на хартията. Но въпреки факта, че и писмото върху хартия, и ДНК носят кодирано „послание“, учените, привърженици на материалистичната философия, държат на възгледа, че свойствата на ДНК да кодира информация трябва да са въз­никнали автоматично от безличностната материя. Защо­то, ако е истина, както твърди материализмът, че матери­ята и енергията са всичко, което съществува, то от това логично следва, че те трябва да притежават потенциала да се самоорганизират по начин, който впоследствие ще произ­веде всички необходими за живота молекули, включително ДНК.

Има и трети вид редукционизъм, тясно свързан с епистемологичния, наречен „онтологичен“ редукционизъм, кой­то се илюстрира от твърдения като например: Вселената не е нищо повече от сбор от движещи се атоми, като чо­вешките същества са просто „машини за размножаване на ДНК, а размножаването на ДНК е самоподдържащ се процес. Това е единствената цел на съществуванието.“ 23

Думите „нищо повече от“, „единствено“, „просто“, „само“ представляват характерния почерк на онтологичния редукционизъм. Ако махнем тези думи, обикновено остават твърдения, на които не може да се възрази. Разбира се, че Все­лената е сбор от атоми; разбира се, че човешките същества размножават ДНК. И двете твърдения са научни. Но веднага щом добавим думите „нищо повече от“, твърденията надхвърлят границите на науката и стават изявления на материалистичната или на натуралистичната вяра. Въпросът е дали тези твърдения продължават да са верни, след като до­бавим тези характерни изрази. Ще кажем ли заедно с Франсис Крик: „Вие, вашите радости и скърби, вашите спомени и ам­биции, чувството ви за самоличност и свободна воля, всъщ­ност не са нищо повече от поведението на един голям сбор от нервни клетки и свързаните с тях молекули“ 24?

Какво да мислим тогава за любовта или страха на чо­века, или за идеи като красота и истина? Те безсмислени ли са? Според хипотезата на Крик са безсмислени – а пък в то­зи случай човек би се запитал как бихме могли да разберем това. Но, както посочва Фрейзър Уотс, 25 трябва да се отбеле­жи, че дори Крик изглежда съзнава, че има нещо повече от то­ва, тъй като той радикално модифицира „изумителната“ си хипотеза, като я отслабва до почти безобидното твърде­ние, че „Вие сте до голяма степен поведението на една голяма популация от неврони“ 26 (курсивът добавен). Но една такава хипотеза вече не е изумителна.

Онтологичният редукционизъм, доведен до логичното си заключение, би искал от нас да повярваме, че една картина на Рембранд не е нищо повече от пръснати върху платното молекули боя. Джон Полкингхорн коментира безнадеждната неадекватност на този възглед: „Светът е повече, отколко­то физиката някога ще бъде способна да изрази. Едно от ос­новните преживявания на научния живот е изумлението от прекрасното устройство на света. Това е възнаграждението за всички усилни часове труд, които изискват научните изс­ледвания. Но къде би намерило това чудо своето място в све­та, описван от природните науки? Или нашето усещане за красота? За морална отговорност? За присъствието на Бога? Тези неща ми изглеждат толкова основни, колкото и всичко, което бихме могли да измерим в лабораторията. Един светог­лед, който не отчита тези неща, е окаяно непълен.“ 27

Но най-унищожителната критика на онтологичния редукционизъм е, че той е саморазрушителен. Джон Полкинг­хорн описва неговата програма като „…в крайна сметка самоубийствена. Ако тезата на Крик е вярна, ние никога не бихме могли да знаем това. Защото тя не само свежда наше­то усещане за красота, морален дълг и познаване на Бога до остатъчен продукт на природните процеси, но и напълно унищожава рационалността. Мисленето се замества с електрохимични нервни процеси. Два такива процеса не мо­гат да се конкурират на рационална основа. Те не са сами по себе си нито правилни, нито неправилни. Те просто проти­чат… Самите твърдения на редукциониста са само присветвания на невронната мрежа на мозъка му. Светът на рацио­налното разсъждение се разтваря в абсурдни искри между синапсите. Искрено казано, това не може да бъде вярно и никой от нас не вярва, че това е така.“ 28

Точно така е. Във всички опити да се изведе рационал­ност от ирационалността – колкото и сериозни да изглеж­дат – има едно очевидно вътрешно противоречие. Разголе­ни до своите същностни предпоставки, всички те изглеждат точно като опитите човек да се вдигне за собствената си яка или да се конструира вечен двигател. В крайна сметка, употребата на човешкия разум е довела хората до това, да приемат онтологичния редукционизъм – но неговото логи­ческо следствие е, че няма причина да се доверяваме на разума си, когато той ни казва нещо – а най-малко пък, когато ни казва, че редукционизмът е истина!

  • 1. Kuhn, The Structure of Scientific Revolutions, 2nd Ed. University of Chicago Press, 1970
  • 2. Смята се, че това е естественото място за покой на мъртвите, но не и за наказанието им (Йов 3:11–19).
  • 3. Paul Kurtz, Philosophicl Essays in Pragmatic Naturalism, Prometheus Books, Buffalo, New York, 1990, p. 12
  • 4. Richard Lewontin, New York Review of Books, January 9, 1997
  • 5. Natures Imagination, The Frontiers of Scientific Vision, John Cornwell (Ed.), Oxford University Press, 1995, p. 125
  • 6. E. O. Wilson, On Human Nature, Harvard University Press, Cambridge MA, 1978
  • 7. Bertrand Russel, Religion and Science, Oxford University Press, 1970, p. 243
  • 8. Advice to a Young Scientist, Harper and Row, 1979, p. 31; за подобни коментари на Медабар 6ж. и книгата му The Limits of Science, Oxford University Press, 1984, p. 66
  • 9. Creation Revisited, Penguin, Harmondsworth, 1994, p. 1
  • 10. Natures Imagination: the Frontiers of Scientific Vision, ed. John Cornwell, Oxford University Press, 1995, p. 125
  • 11. горния цитат, стр. 127–128
  • 12. Michael Pool, Science and Religion, Paternoster Periodicals, Carlisle, 1996
  • 13. Richard Swinburne, Is there a God?, Oxford University Press, 1996, p. 68
  • 14. Библия, Второзаконие 17:3, изд. Верен, 2001
  • 15. Библия, Книгата на пророк Еремия 8:2
  • 16. Цитирано 6 Anthony Kenny, A Brief History of Western Philosophy, Blackwell, Oxford, 1998
  • 17. Библия, Псалм 111:2, изд. Верен, 2001
  • 18. Of Molecules and Man, University of Washington Press, Washington, 1966, p. 10
  • 19. Richard Dawkins, The Blind Watchmaker, Longman, London, 1986, p. 15
  • 20. Scientific Reduction and the Essential Incompleteness of All Science, in Studies in the Philosophy of Biology, Reduction and Related Problems, ed. F. J. Ayala and T. Dobzhansky, MacMillan, London, 1974
  • 21. Michael Polanyi, The Tacit Dimension, Doubledy, New York, 1966
  • 22. Arthur Peacocke, The Experiment of Life, University of Toronto Press, 1083, p. 54
  • 23. Richard Dawkins' BBC Christmas Lextures Study Guide, BBC London, 1991
  • 24. Francis Crick, The Astonishing Hypothesis — The Scientific Search for the Soul, Simon and Schuster, 1994, p. 3
  • 25. Fraser Watts, You're Nothing but a Pack of Neurons, J. of Conciousness Studies, 1, No. 2, 1994, pp. 275–9
  • 26. горния цитат, стр. 93
  • 27. John Polkinghorne, One World, SPCK, London, 1986, p. 92
  • 28. пак там

Нов коментар