Същност и обхват на науката
Статията е част от книгата „Погребала ли е науката Бога“ на Джон Ленокс, издадена на български през 2005 г. и е публикувана тук с любезното разрешение на издателство „Пенсофт“
- Кое е първо – науката или философията?
- Същност и граници на научното обяснение
- Бог – една ненужна хипотеза?
- Прогонване на боговете от Вселената – първите учени
- Редукционизъм
Поне според популярната представа един от важните белези на науката е готовността да следва емпиричните доказателства независимо накъде водят. Но точно тук е възможно да възникнат големи проблеми и напрежения, както показва Кун в прочутото си изследване „Структурата на научните революции“ 1. Какво се случва например, когато емпиричните данни сочат в посока, различна от допустимата според основната парадигма или светоглед? Един пример, който вече разгледахме, е конфронтацията на Галилей през XVII век с геоцентричния възглед за света на Птолемей и Аристотел, застъпван еднакво и от философи, и от кардинали. Друг пример е преследването на генетиците от марксизма през XX век, тъй като идеите на Мендел за унаследяването са били считани за несъвместими с марксистката философия. Едно е ясно от историята: парадигмата не се срива от само себе си веднага щом се открият някакви факти, които са несъвместими с нея. Както в случая с аристотелизма може да е необходимо много време, докато събирането на аргументи в полза на нова парадигма доведе до заменяне на старата.
Значението на тези дискусии за същността на науката и за това дали природните науки говорят в полза на натурализма или на теизма, е следното: ако под „материя“ се разбира „всичко, което може да се изследва с методите на природните науки“ 2, тогава не е трудно да се стигне до идеята, самата наука да се разглежда по същество като „приложен натурализъм“ – както подсказва и названието „природни“ науки – или дори като „приложен материализъм“. И наистина, философът натуралист Паул Куртц формулира това така: „Общото във философията на натурализма е нейното посвещение на науката. Всъщност, натурализмът може да се дефинира в по-общия си смисъл като философски обобщения на методите и заключенията на науките.“ 3. Установяването на такава близка връзка между науката и натурализма би означавало, че всички данни или явления, които не се вместват лесно в натуралистичното мислене, вероятно няма да бъдат разглеждани сериозно. Те дори може би няма да бъдат допускани като аргументи, и така натуралистичната парадигма никога няма да бъде изложена на каквато и да било опасност.
Кое е първо – науката или философията?
Дефиницията на Куртц за натурализма предполага, че натурализмът по същество е философия, която се поражда от природните науки. Това означава, че ученият първо изследва Вселената, формулира теориите си и след това развива натуралистична или материалистична философия, която да им подхожда. Но тази картина се нуждае от сериозна модификация по простата причина, че в много случаи става точно обратното. Например генетикът от Харвардския университет Ричард Левонтин напълно ясно заявява в своята рецензия на последната книга на Карл Сейгън „Преследван от демони свят: науката като свещ в мрака“ (“The Demon Hounted World: Science as a Candle in the Dark”), че не само е материалист, но и приема своя материализъм априори. Тоест, материализмът на Левонтин не само че не произхожда от научните му занимания, но и от самото начало определя това, което той разбира под наука: „Нашата готовност да приемаме природонаучни твърдения, които противоречат на здравия разум, е ключът към разбирането на истинската борба между науката и свръхестественото. Ние заставаме на страната на науката, въпреки явната абсурдност на някои нейни мисловни постройки… въпреки толерантността на изследователската общност към необосновани басни, тъй като по начало сме се посветили на материализма. Не че методите и институциите на науката по някакъв начин ни принуждават да приемаме материално обяснение на феноменалния свят, напротив – тъй като ние априори държим на материалните причини, сме принудени да създадем изследователски апарат и понятия, които произвеждат материални обяснения, независимо колко това противоречи на интуицията на непосветения и независимо колко загадъчно му изглежда.“ 4.
Левонтин говори за „борба между науката и свръхестественото“, но изглежда веднага след това сам си противоречи, като признава, че науката сама по себе си не ни налага материализма. Това подкрепя моята теза, че истинската борба не е между науката и вярата в Бога, а между материалистичния (или в по-общ смисъл натуралистичен) и свръхнатуралистичния или теистичен мироглед. Това, че Левонтин се е посветил на материализма, не се дължи на неговите изследвания, а на нещо съвсем друго, както той обяснява по-нататък: „Нещо повече, този материализъм е абсолютен, тъй като ние не можем да допуснем божествен крак да подпре вратата.“ Не съм сигурен дали Докинс би изкоренявал този вид сляпа вяра със същия ентусиазъм както вярата в Бога! Като светоглед, такъв материализъм може да функционира като религия, чийто бог е науката. „Науката е апотеозът на интелекта“, пише Аткинс 5, а социобиологът Е. О. Уилсьн си представя време, в което самата религия ще бъде заместена от една „философия на научния материализъм“ 6.
Разбира се, аз не отричам, че учени, изхождащи от материалистични или натуралистични предпоставки, могат да правят превъзходна наука. Всъщност – и това е много важно наблюдение – в огромната си част науката, която се прави при атеистични предпоставки, ще бъде по същество същата като науката, която се прави при теистични предпоставки. Защото, ако искате например да разберете как функционира един организъм, не би имало особена разлика дали ще предположите, че той е действително или само привидно планиран. Ще мислите повече за начина му на функциониране отколкото за произхода му. Тук „методологичният натурализъм“ (понякога наричан „методологичен атеизъм“) и „методологичният теизъм“ ще доведат по същество до едни и същи резултати. Това е така по простата причина, че ние се отнасяме към организма, като че ли е бил планиран, обаче не обсъждаме как е бил планиран, а само какво представлява и как действа. Оставяме организма да говори и да ни диктува какво представлява и какво поведение има.
Но, както ще видим по-нататък, лесно могат да се появят разлики, когато изследваме не как функционират нещата, а как изобщо се е стигнало дотам, че те да съществуват. Тук философските обвързаности могат незабележимо да се намесят. Опасността от понятия като „методологичен атеизъм“ се крие в това, че те могат привидно да подкрепят напълно необосновано един атеистичен светоглед и да създават погрешното впечатление, че атеизмът има нещо общо с успеха в науката. Същата критика би важала, ако се използваше терминът „методологичен теизъм“ (което обаче е доста невероятно). И двете понятия не са полезни.
Но изглежда Левонтин отива още по-далеч. Той иска да моделира самата наука така, че да избегне божествения крак (или по-скоро нещо друго, което би могло да следва след него). Разбира се, той е напълно свободен да го направи, но трябва да съзнава, че ако науката сама по себе си е така ограничена от априорното отхвърляне на божествения крак, то тогава тя със сигурност е напълно безпомощна да ни каже дали такъв крак изобщо съществува. Ако аз съзнателно конструирам машина, която е в състояние да регистрира лъчение само във видимия спектър, тогава, колкото и да е полезна машината ми, би било абсурд да се опитвам да я използвам, за да опровергая съществуването на рентгеновите лъчи, които тя поради устройството си не може да регистрира.
Тази мисъл се илюстрира от една версия на прочутата притча, разказана от физика Артър Едингтън. Един рибар ловял риба с мрежа с 10-сантиметрови дупки. Един минувач го попитал какво може да каже за рибите. „Всички риби имат минимален диаметър 10 см и имат перки“, отговорил той. Тогава минувачът казал, че мисли, че е виждал и риби с диаметър 5 см, на което получил абсурдния отговор: „Всичко, което моята мрежа не лови, не е риба.“ Всяка научна мрежа си има размер на дупките – и никоя наука не лови всичко.
Същност и граници на научното обяснение
Науката обяснява. За много хора в това се крие нейната сила и очарование. Природните науки ни дават възможност да разберем това, което преди не сме разбирали; а като ни дават разбиране, те ни дават и власт над природата. Но какво имаме предвид, когато казваме, че „науката обяснява“? На обикновен език ние считаме едно обяснение за успешно, когато човекът разбере ясно нещо, което преди не е разбирал. Но трябва да се опитаме да прецизираме какво разбираме под „процес на обяснение“, защото той има различни аспекти, които често се объркват.
Първо, едно от ключовите вярвания на научния материализъм е, че науката може да обясни всичко, философът и математик Бертран Ръсел формулира това така: „Всяко знание, което може да се постигне, трябва да се придобие чрез научни методи; а това, което науката не може да открие, човечеството не може да знае.“ 7 Този възглед се нарича сциентизъм.
Учените, които застъпват този възглед, разглеждат всякакви приказки за Бог, религия и религиозни опитности като намиращи се извън обсега на науката и следователно като не обективно истинни. Разбира се, те признават, че много хора имат представи за Бога; виждат също, че мисленето за Бога може да има емоционални и дори физически ефекти, някои от които да са полезни. Но те считат, че мисленето за Бога е като мисленето за самодиви и таласъми – от това, че мислите за тях и им се радвате или се страхувате от тях, не следва, че те съществуват. Затова учените, за които говорим тук, (понякога, но, както видяхме, не винаги) спокойно оставят хората да си мислят, ако искат, за Бог и религия, стига да не претендират, че Бог има някакво обективно съществуване или че религиозната вяра е познание. Науката и религията могат да съществуват мирно заедно, стига религията да не навлиза в областта на господство на науката. Само природните науки могат да ни кажат кое е обективно истинно; само природните науки могат да дават познание.
Някои елементи от тези предположения и претенции са толкова странни, че предизвикват към непосредствен коментар. Например претенцията, че единствено науката може да установява истина. Ако това твърдение беше вярно, то щеше да означава края на много дисциплини, изучавани в училищата и университетите. Преценката за литература, изкуство, музика, а и самият предмет на така наречените социални науки са изцяло извън обсега на природните науки, които понякога се наричат просто „науката“. Природните науки не могат да ни кажат дали едно стихотворение е лошо, или е творба на гений. Как биха могли да ни кажат дали една картина е шедьовър, или цветна цапаница? Едва ли чрез анализ на боите. Етиката също е извън обсега на природните науки. Те могат да ви кажат, че ако сложите стрихнин в чая на един човек, той ще умре от това. Но природните науки не могат да ви кажат дали от морална гледна точка е правилно или погрешно да сложите стрихнин в чая на баба си, за да наследите имотите ѝ малко по-рано.
Може би една проста илюстрация ще ни помогне да схванем същността. Нека си представим, че моята леля Матилда е изпекла прекрасен сладкиш, който предоставя за анализ на група водещи учени. Аз, като церемониалмайстор, ги моля да дадат обяснение на сладкиша и те се заемат за работа. Специалистите по хранене ще ни кажат точните калории и хранителната стойност на сладкиша. Биохимиците ще ни информират за структурата на протеините, мазнините и пр. Химиците ще установят качествения и количествения химически състав, физиците може би ще анализират сладкиша за елементарните частици, от които е съставен. А математиците несъмнено ще ни представят набор от елегантни уравнения, описващи поведението на тези частици. И така, когато всички тези експерти ни дадат изчерпателни описания на сладкиша, всеки от гледна точка на своята научна дисциплина, ще можем ли да кажем, че сладкишът е напълно обяснен? Разбира се, ще имаме описание как е направен и каква е връзката между различните му съставки. Но нека предположим, че задам на групата експерти един последен въпрос: „Защо е направен този сладкиш?“ Закачливата усмивка на лицето на леля Матилда показва, че тя знае отговора, защото тя е направила сладкиша, и то с определена цел. Но всички експерти по хранене, биохимия, физика и математика няма да могат да отговорят на този въпрос. Техните науки, които превъзходно се справят с природата и структурата на сладкиша, отговарят на въпроса „как“, но не могат да отговорят на въпроса „защо“. Всъщност, единственият начин някога да получим отговора е, ако леля Матилда ни го разкрие. Но ако тя не ни го разкрие, никакви научни анализи няма да ни просветят.
Да се твърди, че понеже природните науки не могат да ни кажат защо леля Матилда е изпекла сладкиша, ние не можем никога да знаем отговора, е явен абсурд. Всъщност, твърдението, че науката е единственият път към истината, е недостойно за самата наука, както отбелязва лауреатът на Нобелова награда сър Питър Медавар: „Няма по-бърз начин, по който един учен може да дискредитира себе си и професията си, от този, да заяви направо – особено когато не се изисква никакво заявление – че науката има или скоро ще има отговор на всички въпроси, които си струва да бъдат задавани, и че въпросите, които не допускат научен отговор, в някакъв смисъл изобщо не са въпроси или са „псевдовъпроси“, които само глупаци биха задавали и на които само наивници биха твърдели, че могат да отговорят.“ Медавар продължава: „Съществуването на ограничение за науката обаче става ясно от нейната неспособност да отговори на детински прости въпроси, свързани с първите и последнитe неща, като например: „Как е започнало Всичко?“, „Защо Всички ние сме тук?“, „Какъв е смисълът на живота?“ Той добавя, че за отговорите на такива въпроси трябва да се обърнем към художествената литература и религията. 8
В светлината на всичко това някои изказвания на Питър Аткинс звучат съвсем неадекватно: „Няма нищо, което не може да бъде разбрано.“ 9 „Няма причина да предполагаме, че науката не може да се справи с всеки аспект на съществуванието.“ 10 И не е учудващо, че за тази универсална компетентност трябва да се плати огромна цена: „Науката не се нуждае от цел и смисъл… цялото изключително, прекрасно богатство на света може да се изрази като растеж от бунището на безцелното, взаимосвързано разлагане.“ 11 Интересно какво би казала леля Матилда за това окончателно обяснение на факта, че тя е направила сладкиша за рождения ден на своя племенник Джими. Едно е да се твърди (с право), че науката не може да отговаря на въпроси за смисъла и целта на нещата. Съвсем друго е да се отхвърли самата цел като илюзия. Но всъщност Аткинс просто довежда своя материализъм до неговото логично заключение.
И накрая, твърдението, че единствено науката може да води към истината, само по себе си не е резултат от науката. Как тогава би могло да е истина? Така то противоречи само на себе си и е безсмислено. Но твърдението, че науката е ограничена, не оскърбява науката. Напротив. Точно тези учени, които правят пресилени твърдения за науката, я излагат на присмех и я компрометират. Те неволно и може би несъзнателно са се отклонили от науката и са навлезли в областта на митологията.
Бог – една ненужна хипотеза?
Науката безспорно е имала успех в обяснението на механизмите, по които функционира Вселената. Тя е довела до унищожаването на множество ужасни болести и е послужила за освобождението на много хора от суеверни страхове. Например, хората вече не са принудени да мислят, че затъмнението на луната се предизвиква от някакъв ужасяващ демон, когото трябва да умилостивяват. За всичко това и за още хиляди други неща ние можем и трябва да бъдем много благодарни.
Но понякога точно успехът на науката поражда идеята, че тъй като ние можем да разберем механизмите на Вселената, без да намесваме Бога, можем и спокойно да заключим, че няма Бог, който е планирал и сътворил Вселената. Това е неправилно заключение, както можем да видим от следната аналогия.
Вземете една кола марка Форд. Разбираемо е, ако някой примитивен човек на другия край на света, който няма понятие от съвременна техника, си представи, че вътре в колата има някакъв бог (г‑н Форд), който я движи. Той също може да си мисли, че ако колата върви добре, то е понеже г‑н Форд е благоразположен към него, а ако не иска да върви, то е понеже г‑н Форд не го харесва. Разбира се, ако учи техника и разглоби двигателя на части, той ще открие, че в него няма никакъв г‑н Форд и че не е било необходимо да въвежда г‑н Форд като обяснение за работата му. Неговото знание за неличностните принципи на двигателите с вътрешно горене би било напълно достатъчно, за да се обясни как върви колата. Дотук добре. Но ако тогава той реши, че разбирането му за начина на работа на двигателя прави невъзможна вярата му в съществуването на г‑н Форд, който първоначално е конструирал колата, това би било явно погрешно. Ако не беше съществувал г‑н Форд, който да планира механизмите, нямаше да има и какво да се разбира.
Също такова объркване на категориите е да се предположи, че нашето разбиране на неличностните принципи, според които функционира Вселената, прави или ненужна, или невъзможна вярата в съществуването на един личностен Творец, който е планирал, създал и поддържа Вселената. С други думи, ние не бива да объркваме механизмите, по които Вселената функционира, нито с нейната първопричина, нито с този, който поддържа нейното съществуване.
Майкъл Пул формулира това по следния начин в своя публикуван дебат с Ричард Докинс: „Няма логическо противоречие между обясненията, засягащи механизмите, и обясненията, засягащи плановете и целите на една действаща (човешка или божествена) личност. Това е въпрос на логика, а не на това дали човек вярва, или не вярва в Бога.“ 12
Пренебрегвайки тази очевидна логическа връзка, много хора постоянно използват едно изказване на френския математик Лаплас в подкрепа на атеизма. На въпроса на Наполеон къде е мястото на Бога в неговите математически трудове, Лаплас основателно отговорил: „Господине, аз не се нуждая от тази хипотеза.“ Разбира се, че Бог не се появява в математическите описания на Лаплас, също както г‑н Форд няма да се появи в едно научно описание на принципите на двигателя с вътрешно горене. Но какво доказва това? Такъв аргумент не е по-подходящ за доказване на несъществуването на Бога отколкото за доказване на несъществуването на Хенри Форд.
Важно е да разберем добре това, тъй като това е отговор на често повтаряния упрек, че интелектуално ленивите хора използват Бога за запълване на празнините в познанието. По-късно ще кажем нещо повече за това, но засега е достатъчно да подчертаем, че г‑н Форд не служи за компенсиране на нашето незнание за двигателите с вътрешно горене. Той не се появява в никакво обяснение, засягащо механизмите. Той е личността, която въобще е отговорна за съществуването на механизма, така че целият механизъм носи белезите на неговото творчество – и това, което разбираме, и това, което не разбираме от него.
В своята книга „Има пи Бог?“ оксфордският философ Ричард Суинбърн твърди нещо подобно на по-абстрактно ниво на способността на науката да обяснява: „Забележете, че аз не постулирам Бога като компенсатор на незнанието – бог, който просто трябва да обясни нещата, които науката още не е обяснила. Аз постулирам Бог, който обяснява защо науката обяснява. Не отричам, че науката обяснява, но постулирам, че Бог обяснява защо науката обяснява. Самият успех на науката, който ни показва колко дълбоко подреден е светът на природата, дава силни основания да вярваме, че има още по-дълбока причина за този ред.“ 13 Идеята тук е, че понеже Бог не е алтернатива на науката като обяснение, той не може да бъде използван за запълване на празнотите в познанието ни. По-скоро той е основата за всички обяснения – в смисъл, че съществуването на Бога изобщо прави възможни обясненията, били те научни или други.
Прогонване на боговете от Вселената – първите учени
Ние обаче трябва да се занимаем малко по-подробно с този въпрос, тъй като много учени все пак считат атеизма за необходима предпоставка за правенето на истинска наука. Защото, казват те, ако въведем Бог като обяснение за Вселената, това ще е краят на науката. Например, ако при буря казваме, че някакъв бог е отговорен за гръмотевиците, тогава би било невъзможно да изследваме механизмите, които предизвикват звука. Ние сме свободни да изследваме механизмите на природата по действително научен начин единствено при предпоставката, че няма богове. Ако вкарате някъде в играта богове – край на всякаква наука.
Втората част на тази аргументация, разбира се, е коректна. Ние наистина трябва да отхвърлим обожествяването на природните сили, за да можем да изучаваме природата – революционна крачка в мисленето, направена преди повече от 2500 години от ранните гръцки натурфилософи Талес, Анаксимандър и Анаксимен от Милет. Нека за момент ги разгледаме поради значението им за настоящия дебат.
Те не се задоволявали с митологичните обяснения като например записаните от Омир и Хезиод ок. 700 г. пр. Хр. Търсели природонаучни обяснения и при това постигнали някои забележителни научни успехи. На Талес се приписва определянето на дължината на годината на 365 дни, коректното предсказване на едно слънчево затъмнение през 585 г. пр. Хр., използването на геометрични методи за изчисляване на височината на пирамидите въз основа на техните сенки и дори приблизителна преценка на големината на Земята и Луната. Анаксимандър е изобретил слънчев и независим от метеорологичните условия часовник и е съставил първите географски и звездни карти, философите от Милетската школа са били първите учени.
Друг от тези ранни мислители, Ксенофан (ок. 570 – 478 пр. Хр.) от Колофон (близо до Измир в днешна Турция) е известен с опитите си да разбере значението на вкаменелостите на морски животни, открити в Малта. Още по-известен е обаче със своята язвителна критика на митологичния светоглед. Той показва, че на боговете се приписва поведение, което сред хората би се счело за крайно позорно – боговете били разбойници, крадци и прелюбодейци. Всъщност, твърди той, тези богове съвсем явно са били създадени по образа на народите, които вярвали в тях: етиопците имали богове с тъмна кожа и плоски носове, тракийците ги правели синеоки и червенокоси. Той добавя присмехулно: „Но ако кравите или конете, или лъвовете имаха ръце и можеха да рисуват, тогава конете биха рисували боговете с образ на коне, кравите – с образ на крави, правейки телата им подобни по форма на собствените си.“ За Ксенофан тези богове не са нищо друго освен очевидни детински фикции на въображението на онези, които вярвали в тях.
Такова логическо отричане на боговете, заедно с решимостта за изследване на природните процеси, разбирани дотогава единствено като дейност на тези богове, неизбежно довежда до залеза на митологичните обяснения на Вселената. Това слага край на обожествяването на Вселената. Изпълването на света с безбройни божества е било, и все още е действителна пречка за науката.
Но Ксенофан не е единственият древен мислител, който критикува политеистичния светоглед. Нито пък е първият. Вероятно той не е знаел това, но още столетия преди него Мойсей предупреждава хората да не „служат на други богове, и им се покланят, или на слънцето, или на луната, или на което и да било от небесното войнство“ 14. Еврейският пророк Еремия, писал ок. 600 пр. Хр. по подобен начин изобличава абсурдността на обожествяването на природата и поклонението на слънцето, луната и звездите. 15
В този момент обаче ние лесно можем да направим сериозната грешка да прескочим към заключението, че да се освободим от боговете е същото като да се освободим от Бога. Нищо подобно. За Мойсей и пророците е било абсурдно хората да се покланят на различни части на Вселената като слънцето, луната и звездите. Но за тях е било също така абсурдно хората да не вярват и да не се покланят на Твореца Бог, създал и Вселената, и тях.
Трябва да се отбележи, че Мойсей и пророците не са Въвели някаква нова идея. Тяхната Вселена не е трябвало да бъде „прочиствана“ от богове по простата причина, че те никога не са вярвали в боговете. И това, което ги е спасявало от такова суеверие, е била тяхната вяра в Единия Истинен Бог, Твореца на небето и земята. Това означава, че идолопоклонническата и политеистична Вселена, описана от Омир и Хезиод, не е била първоначалният светоглед на човечеството. Точно обратното – политеизмът е представлявал извращение на първоначалната вяра в един Бог-Творец. Това извращение е трябвало да бъде коригирано, като се възстанови, а не премахне вярата в Твореца.
Нещо повече, поразителен е фактът, че самият Ксенофан, независимо от политеистичната среда, от която произхожда, не е направил грешката да обърка Бога с боговете и да го отхвърли заедно с тях. Той пише: „Има един Бог… който не е подобен на смъртните нито по външен вид, нито по форма… отдалеч и без усилие той управлява всичко съществуващо.“ 16
Идеята, че вярата в Бога ще доведе до края на науката, е погрешна. Вярата, че двигателят е конструиран от г‑н Форд, не би попречила на никого да изследва научно как работи конструкцията – даже би била насърчение за това. Но ако човек суеверно вярва, че г‑н Форд е двигателят, това би парализирало всякакво научно изследване. Главното е, че има голяма разлика между Бога и боговете, както добре е знаел Джеймс Клерк-Максуел, когато е изписал над вратата на прочутата физическа лаборатория Кавендиш в Кеймбридж думите: „Велики са делата на Господа, изследвани от всички, които се наслаждават в тях.“ 17
Като погледнем назад към историята на науката, имаме основание да сме благодарни на блестящите мислители, предприели смелата стъпка да поставят под въпрос митологичния светоглед, приписващ на различни части от природата божествени сили, каквито те не притежават. Видяхме, че някои от тях са правили това не само без да отхвърлят идеята за Творец, а точно в името на Твореца. А може би и днес някои учени и философи са изложени на подмолната опасност, в желанието си да елиминират идеята за Творец отново да „обожествяват“ Вселената, като приписват на материята и енергията митологични творчески сили, каквито те не притежават?
Сега трябва да разгледаме една друга много важна идея, свързана с природата на научното обяснение.
Редукционизъм
За да изследват нещо, особено ако то е сложно, учените често го разделят на отделни части или аспекти и така го „редуцират“ до по-прости компоненти, всеки от които е по-лесен за изследване. Този вид редукционизъм, често наричан „методологичен“ или „структурен“ редукционизъм, е част от нормалния научен процес и е доказал изключителната си ефективност. Много е важно обаче да имаме предвид, че е напълно възможно цялата система да представлява нещо повече от това, което получаваме, като просто съберем познанията си за отделните ѝ части (и най-често е така). Изучаването на частите на един часовник не непременно ще ни даде представата как работи часовникът като цялостен механизъм.
Освен методологичния редукционизъм има два други важни типа редукционизъм: „епистемологичен“ (познавателен) и „онтологичен“. Епистемологичният редукционизъм е възгледът, че явленията на по-висше ниво могат да се обяснят с процеси на пo-низше ниво. Тезата на епистемологичния редукционизъм е, че такива обяснения „отдолу нагоре“ винаги могат да се постигнат без остатък. Това означава, че химията може в крайна сметка да се обясни от физиката; биологията – от биохимията; психологията – от биологията; социологията – от изследването на човешкия мозък; а теологията – от социологията. Както казва Франсис Крик: „Крайната цел на съвременното развитие на биологията всъщност е да обясни цялата биология на езика на физиката и химията.“ 18
Ричард Докинс споделя този възглед. „Моята задача е да обясня слоновете и света на сложните неща чрез простите неща, които физиците разбират или върху които работят.“ 19 Крайната цел на този вид редукционизъм е да сведе цялото човешко поведение, нашите вкусове и предпочитания, целия ни душевен свят до физически процеси. Този възглед често се нарича „физикализъм“ и представлява особено силна форма на материализма. Но той не намира всеобща подкрепа, и напълно основателно. Както посочва сър Карл Попър: „Дори и при най-успешните опити за редукция почти винаги остава необяснен остатък.“ 20
Ученият и философ Майкъл Полани 21 ни помага да видим защо поради самата същност на епистемологичния редукционизъм е невъзможно да очакваме той да е ефективен при всякакви обстоятелства. Представете си например различните нива на процеса на строеж на тухлена сграда. Първо е процесът на извличане на суровините, от които трябва да се произведат тухлите. След това има последващи по-висши нива: производството на тухлите – те не стават от само себе си; зидането им – те не се съчетават от само себе си; планирането на сградата – тя не се конструира сама; и градоустройството, в което сградата получава мястото си – то не се самоорганизира. Всяко ниво си има собствени правила. Обработката на суровините е подчинена на законите на физиката и химията; начинът на производството им се определя от технологията; строежът на сградата се предписва от архитектурата, а архитектурата се съобразява с правилата на градоустройството. Всяко ниво се контролира от по-висшето. Обратното обаче не е вярно. Законите, действащи на по-висшето ниво, не могат да се изведат от законите на пo-низшето ниво – въпреки че, разбира се, това, което може да се постигне на по-висшето ниво, зависи от пo-низшите нива. Например, ако тухлите нямат достатъчна якост, това ще е ограничение за възможната безопасна височина на сградата.
Помислете за страницата, която в момента четете. Тя е съставена от хартия и отпечатано върху нея мастило. Очевидно е, че законите на физиката и химията, обясняващи структурата на хартията и мастилото, никога (дори принципно) няма да могат да ви кажат нищо за значението на формите на буквите на тази страница. И причината за това изобщо не е, че физиката и химията още не са достатъчно напреднали, за да дадат нужното обяснение. Дори и след още 1000 години развитие на науката положението няма да се промени, тъй като формите на буквите изискват напълно ново и по-висше ниво на обяснение, което физиката и химията не могат да дадат. Всъщност, пълното обяснение може да се даде единствено чрез понятията език и авторство – предаването на послание от една личност на друга. Мастилото и хартията са носители на това послание, но самото послание не се появява автоматично като тяхно следствие.
Нещо повече, ако разглеждаме самия език, там отново има поредица от нива. Не можете да изведете лексиката като следствие от фонетиката, граматиката – като следствие от лексиката и т.н.
Както е добре известно, генетичният материал (ДНК) носи информация. Можем да си представим ДНК като дълга лента, на която е записана поредица от букви от един 4-буквен химичен език. Последователността на буквите кодира инструкции (информация), които клетките използват, за да произвеждат белтъци. Артър Пийкок пише: „По никакъв начин концепцията за „информация“ – концепцията за предаване на послание – не може да се изрази чрез понятията на физиката и химията, въпреки че физиката и химията могат да обяснят как молекулната машина (ДНК, РНК и белтъци) функционира, за да пренася информацията…“ 22
Във всяка от гореописаните ситуации имаме поредица от нива, всяко от които е по-висше от предишното. Това, което става на по-висшето ниво, не може напълно да се изведе от това, което става на пo-низшето ниво. В тази ситуация често се казва, че по-висшето ниво е „емерджент“ от пo-низшето. За нещастие думата „емерджент“ често се разбира погрешно в смисъл че свойствата на по-висшето ниво автоматично се определят от свойствата на по-низшето. Това очевидно не е вярно, както видяхме по-рано от примерите за строежа на сградата и буквите, отпечатани на хартията. Но въпреки факта, че и писмото върху хартия, и ДНК носят кодирано „послание“, учените, привърженици на материалистичната философия, държат на възгледа, че свойствата на ДНК да кодира информация трябва да са възникнали автоматично от безличностната материя. Защото, ако е истина, както твърди материализмът, че материята и енергията са всичко, което съществува, то от това логично следва, че те трябва да притежават потенциала да се самоорганизират по начин, който впоследствие ще произведе всички необходими за живота молекули, включително ДНК.
Има и трети вид редукционизъм, тясно свързан с епистемологичния, наречен „онтологичен“ редукционизъм, който се илюстрира от твърдения като например: Вселената не е нищо повече от сбор от движещи се атоми, като човешките същества са просто „машини за размножаване на ДНК, а размножаването на ДНК е самоподдържащ се процес. Това е единствената цел на съществуванието.“ 23
Думите „нищо повече от“, „единствено“, „просто“, „само“ представляват характерния почерк на онтологичния редукционизъм. Ако махнем тези думи, обикновено остават твърдения, на които не може да се възрази. Разбира се, че Вселената е сбор от атоми; разбира се, че човешките същества размножават ДНК. И двете твърдения са научни. Но веднага щом добавим думите „нищо повече от“, твърденията надхвърлят границите на науката и стават изявления на материалистичната или на натуралистичната вяра. Въпросът е дали тези твърдения продължават да са верни, след като добавим тези характерни изрази. Ще кажем ли заедно с Франсис Крик: „Вие, вашите радости и скърби, вашите спомени и амбиции, чувството ви за самоличност и свободна воля, всъщност не са нищо повече от поведението на един голям сбор от нервни клетки и свързаните с тях молекули“ 24?
Какво да мислим тогава за любовта или страха на човека, или за идеи като красота и истина? Те безсмислени ли са? Според хипотезата на Крик са безсмислени – а пък в този случай човек би се запитал как бихме могли да разберем това. Но, както посочва Фрейзър Уотс, 25 трябва да се отбележи, че дори Крик изглежда съзнава, че има нещо повече от това, тъй като той радикално модифицира „изумителната“ си хипотеза, като я отслабва до почти безобидното твърдение, че „Вие сте до голяма степен поведението на една голяма популация от неврони“ 26 (курсивът добавен). Но една такава хипотеза вече не е изумителна.
Онтологичният редукционизъм, доведен до логичното си заключение, би искал от нас да повярваме, че една картина на Рембранд не е нищо повече от пръснати върху платното молекули боя. Джон Полкингхорн коментира безнадеждната неадекватност на този възглед: „Светът е повече, отколкото физиката някога ще бъде способна да изрази. Едно от основните преживявания на научния живот е изумлението от прекрасното устройство на света. Това е възнаграждението за всички усилни часове труд, които изискват научните изследвания. Но къде би намерило това чудо своето място в света, описван от природните науки? Или нашето усещане за красота? За морална отговорност? За присъствието на Бога? Тези неща ми изглеждат толкова основни, колкото и всичко, което бихме могли да измерим в лабораторията. Един светоглед, който не отчита тези неща, е окаяно непълен.“ 27
Но най-унищожителната критика на онтологичния редукционизъм е, че той е саморазрушителен. Джон Полкингхорн описва неговата програма като „…в крайна сметка самоубийствена. Ако тезата на Крик е вярна, ние никога не бихме могли да знаем това. Защото тя не само свежда нашето усещане за красота, морален дълг и познаване на Бога до остатъчен продукт на природните процеси, но и напълно унищожава рационалността. Мисленето се замества с електрохимични нервни процеси. Два такива процеса не могат да се конкурират на рационална основа. Те не са сами по себе си нито правилни, нито неправилни. Те просто протичат… Самите твърдения на редукциониста са само присветвания на невронната мрежа на мозъка му. Светът на рационалното разсъждение се разтваря в абсурдни искри между синапсите. Искрено казано, това не може да бъде вярно и никой от нас не вярва, че това е така.“ 28
Точно така е. Във всички опити да се изведе рационалност от ирационалността – колкото и сериозни да изглеждат – има едно очевидно вътрешно противоречие. Разголени до своите същностни предпоставки, всички те изглеждат точно като опитите човек да се вдигне за собствената си яка или да се конструира вечен двигател. В крайна сметка, употребата на човешкия разум е довела хората до това, да приемат онтологичния редукционизъм – но неговото логическо следствие е, че няма причина да се доверяваме на разума си, когато той ни казва нещо – а най-малко пък, когато ни казва, че редукционизмът е истина!
- 1. Kuhn, The Structure of Scientific Revolutions, 2nd Ed. University of Chicago Press, 1970
- 2. Смята се, че това е естественото място за покой на мъртвите, но не и за наказанието им (Йов 3:11–19).
- 3. Paul Kurtz, Philosophicl Essays in Pragmatic Naturalism, Prometheus Books, Buffalo, New York, 1990, p. 12
- 4. Richard Lewontin, New York Review of Books, January 9, 1997
- 5. Natures Imagination, The Frontiers of Scientific Vision, John Cornwell (Ed.), Oxford University Press, 1995, p. 125
- 6. E. O. Wilson, On Human Nature, Harvard University Press, Cambridge MA, 1978
- 7. Bertrand Russel, Religion and Science, Oxford University Press, 1970, p. 243
- 8. Advice to a Young Scientist, Harper and Row, 1979, p. 31; за подобни коментари на Медабар 6ж. и книгата му The Limits of Science, Oxford University Press, 1984, p. 66
- 9. Creation Revisited, Penguin, Harmondsworth, 1994, p. 1
- 10. Natures Imagination: the Frontiers of Scientific Vision, ed. John Cornwell, Oxford University Press, 1995, p. 125
- 11. горния цитат, стр. 127–128
- 12. Michael Pool, Science and Religion, Paternoster Periodicals, Carlisle, 1996
- 13. Richard Swinburne, Is there a God?, Oxford University Press, 1996, p. 68
- 14. Библия, Второзаконие 17:3, изд. Верен, 2001
- 15. Библия, Книгата на пророк Еремия 8:2
- 16. Цитирано 6 Anthony Kenny, A Brief History of Western Philosophy, Blackwell, Oxford, 1998
- 17. Библия, Псалм 111:2, изд. Верен, 2001
- 18. Of Molecules and Man, University of Washington Press, Washington, 1966, p. 10
- 19. Richard Dawkins, The Blind Watchmaker, Longman, London, 1986, p. 15
- 20. Scientific Reduction and the Essential Incompleteness of All Science, in Studies in the Philosophy of Biology, Reduction and Related Problems, ed. F. J. Ayala and T. Dobzhansky, MacMillan, London, 1974
- 21. Michael Polanyi, The Tacit Dimension, Doubledy, New York, 1966
- 22. Arthur Peacocke, The Experiment of Life, University of Toronto Press, 1083, p. 54
- 23. Richard Dawkins' BBC Christmas Lextures Study Guide, BBC London, 1991
- 24. Francis Crick, The Astonishing Hypothesis — The Scientific Search for the Soul, Simon and Schuster, 1994, p. 3
- 25. Fraser Watts, You're Nothing but a Pack of Neurons, J. of Conciousness Studies, 1, No. 2, 1994, pp. 275–9
- 26. горния цитат, стр. 93
- 27. John Polkinghorne, One World, SPCK, London, 1986, p. 92
- 28. пак там
Нов коментар