Апологетика

Апо­ло­ге­ти­ка­та (ос­нов­но бо­го­сло­вие) е дял от бо­го­сло­ви­е­то, кой­то има за цел да до­ве­де до зна­ни­е­то на об­ще­ст­во­то, да об­яс­ни на раз­би­ра­ем език и да за­щи­ти с разум­ни до­во­ди фун­да­мен­тал­ни­те твър­де­ния на хри­с­ти­ян­ст­во­то. Хри­с­ти­ян­ст­во­то твър­ди, че из­я­вя­ва Ис­ти­на­та: ис­ти­на­та за Бо­га и чо­ве­ка, за жи­во­та и смърт­та, за сми­съ­ла. За­то­ва с ос­но­ва­ние пред­из­вик­ва въп­ро­си, тъл­ку­ва­ния, кри­ти­ки и не­съ­гла­сия. Апо­ло­ге­ти­ка­та е не­го­ви­ят от­го­вор и разум­на за­щи­та.

Понятието апологетика произлиза от древногръцката дума апология, която е означавала защитна реч на обвиняемия в съда, с която той отговарял на обвинението (т. нар. категория) и се опитвал да го обори.

Християнската апологетика се заражда още през първите два века на Църквата, когато Благовестието излиза от първоначалната си юдейска среда и се разпространява в гръко-римския свят. Раннохристиянската проповед се сблъсква с постиженията на елинистичната култура и философия и е посрещната с неразбиране, насмешка или остро противопоставяне от страна на образованите кръгове. Налага се Истината да бъде формулирана на друг език, без позоваване на авторитета на Писанията и с насоченост към критичния разум. Един от първите примери за християнска апологетика е речта на ап. Павел на атинския Ареопаг (Деян. 17 глава), където той не цитира нито веднъж Стария Завет, но на два пъти – гръцки автори, и не употребява изобщо юдейски религиозни термини. Напрегнатата творческа мисъл на ранните апологети изковава нови религиозни термини (като любовта-„агапе“) или влага напълно нов смисъл в понятия, заимствани от класическата гръцка литература (като „логос“ и „ипостас“). Християнското учение зазвучава разбираемо и вече не е чуждо на социалната среда. В резултат, към началото на III век сл. Хр. християнството е проникнало и има значимо влияние във всички обществени слоеве: от народните низини до върховете на имперската администрация и военната йерархия.

Апологетиката е преди всичко културно обусловена. Тя не е универсално и систематично изложение на християнската вяра, а се съсредоточава върху точките на напрежение между християнския светоглед и културната традиция на обществото, в което се разпространява Благовестието. Основната цел на апологетиката – да намери адекватен език в контекста на настоящата култура, на който да бъде изказано християнското послание – стъпва на вярата, че това послание в същността си откликва на основните човешки търсения, независимо от произход, история и култура.

Културният облик на съвременното българско общество е резултат от разностранни фактори, между които 45 години институционално наложен атеистичен светоглед, специфични форми на глобалния постмодерен скептицизъм от края на миналия и началото на настоящия век, както и нарастващата липса на доверие към всички институции, характерна за последните 20 години. В резултат на това съвременната българска култура е фрагментирана, с неясен облик и език, и все по-чужда на своето забравено християнско наследство. Това прави реална нуждата от нова християнска апологетика в нашето общество.