Със страхопочитание към живота
Годишнина от смъртта на Алберт Швайцер
Наскоро беше присъдена поредната Нобелова награда за мир. Бегъл преглед на списъка с нейните лауреати назад във времето показва, че те почти винаги са политически дейци или обществени фигури, положили големи усилия в постигането на мир, в отстояването на човешките права или в утвърждаването на равноправието в обществото. Но има и изключения: хора, открояващи се с посвещението си да служат на немощните и болните, издигайки човешкия живот като върховна ценност. Такава личност е Алберт Швайцер: лекар, християнски мисионер, философ и музикант. Нобеловият комитет му присъжда наградата за мир за 1952 г. „за неговия алтруизъм, страхопочитание към живота и неуморна хуманитарна дейност, спомогнала да се вдъхне живот на идеята за братството между хората и народите“. Шестте десетилетия, изминали от смъртта му, са добър повод да си припомним неговите приноси.
Семейна среда и ранни години
Лудвиг Филип Алберт Швайцер се ражда на 14 януари 1875 г. в малкото градче Кайзерсберг в Елзас, няколко години след като тази област става отново германска провинция1. Родният му език е елзаският немски диалект, но той говори свободно също литературен немски и френски и „плува в свои води“ и в двете култури. Баща му е лутерански пастир в средновековната енорийска църква в Гунсбах. Тази сграда приютява под един покрив местните протестантска и католическа общност – компромис, който се явява наследство от Тридесетгодишната война. Малкият Алберт израства в тази среда на изключителна религиозна толерантност, която изгражда у него убеждението, че истинското християнство винаги се стреми към единство във вярата и в целите.
В юношеските си години Швайцер не изглежда особено обещаващ ученик. „Бях може би прекалено голям мечтател“, ще каже той по-късно за себе си. Но някои от учителите му, които общуват непосредствено с момчето, съзират големия му и разнороден талант. Швайцер се интересува както от история, така и от природни науки. Живее с отворени очи към света и започва да си задава най-важния и труден въпрос: „Защо?“ По собствените му думи: „Между 14 и 16-годишна възраст имах неустоимата страст да обсъждам всичко; радостта от търсенето на истината и предназначението на нещата се превърна за мен в натрапчива идея.“
Първата голяма любов на Швайцер е музиката. Първоначално той учи орган при органиста на катедралата в Мюлхаус2, който го запалва за творчеството на Вагнер. По-късно френският органист Шарл-Мари Видор оценява таланта му изключително високо и предлага да му дава безплатни частни уроци. Между двамата възниква трайно приятелство, което спомага за израстването на Алберт Швайцер като музиковед и органист. Младият мъж се отличава с интерпретацията на църковната музика на Й. С. Бах, като обяснява фигурите и мотивите в хоралните прелюдии на великия композитор като илюстрации на теми, застъпени в лутеранските химни, на които са основани. Така се ражда студията Й. С. Бах: музикантът-поет, която Швайцер публикува на френски през 1905 г. Тя се отличава и с богословски проникновения, което не бива да ни учудва – успоредно с музикалните си занимания, многостранно надареният елзасец успява да завърши богословие и да защити дисертация върху Кантовата религиозна философия (в Страсбург, през 1899 г.).
В ранната младост на Алберт Швайцер качествата му, проявени като юноша, изпъкват още по-силно. Две от тях ще характеризират целия му живот: дълбоко съчувствие към всяко човешко същество и убеждението, че онези, които се радват на щастие, имат моралния дълг да помагат на несретниците. Той изпитва силна съпричастност към нещастните изоставени хора и това още повече го тласка да изследва смисъла и целта на съществуването. Постепенно тези му мисли „изпълват цялото небе“ и го довеждат до решението да се посвети първоначално на музиката, академичните занимания и църковното служение, а след навършване на 30 години да започне да помага на човеците по един по-непосредствен начин.
В годината, когато става доктор по богословие, Швайцер е ръкоположен за дякон, а няколко месеца по-късно и за курат към лутеранската църква „Св. Николай“ в Страсбург3. От 1903 г. ръководи богословския колеж „Св. Тома“ в същия град.
Лекарско поприще, мисионерство и обществена дейност
Тъкмо в началото на своето четвърто десетилетие, според предварителния си план да служи на хората, Швайцер откликва на призива на Обществото на евангелските мисии на Париж, което търси лекар. Комитетът обаче не е склонен да удовлетвори молбата му, понеже намира лутеранските му възгледи за „неправилни“. Обаче нито този отказ, нито опитът на приятели и колеги да го разубедят, не са в състояние да го спрат. Швайцер се оттегля от поста си в „Св. Тома“ и през следващите 8 години е студент по медицина. Следването му го въвежда в нов свят и му носи голямо удовлетворение. През 1913 г. той се дипломира като лекар и се отправя на мисия в Ламбарене, градче в Габон: по онова време френска колония в Екваториална Африка. Там, заедно със съпругата си, основава болница в близост до съществуваща мисионерска станция.
Изтощен от тежката работа и физическа немощ, Швайцер се връща за няколко години в родния Страсбург, където след края на Първата световна война съчетава длъжностите на асистент по медицина и помощник-пастир. Междувременно издава епохалните си творби Упадък и възстановяване на цивилизацията и Цивилизация и етика.
През 1924 г. Швайцер отново пътува за Африка и за няколко години успява да възстанови и разшири тежко занемарената си болница. С помощта на своя екип разработва нови лекарства. С известни прекъсвания за пътувания в Европа и набиране на дарения, той ще работи в Ламбарене чак до смъртта си. С финансовите средства (33 000 долара), присъдени му с Нобеловата награда през 1952 г., той основава приют за прокажени в града.
През следващите години се застъпва активно за спиране на ядрените опити и за унищожаване на ядрените оръжия, заедно с Алберт Айнщайн, Ото Хан и Бъртранд Ръсел.
Богословски и философски възгледи
Най-известните богословски произведения на Швайцер са Търсенето на историческия Христос (The Quest of the Historical Jesus, 1910) и Мистиката на ап. Павел (Mystik des Apostels Paulus, 1931). Те му носят световна известност. Търсенето на историческия Христос представлява критика на възгледите на изследователи, повлияни от протестантския либерализъм и от романтизма, пледиращи за разкриването на „историческия“ Исус, уж „очистен“ от митологични представи. От друга страна, Швайцер остава при либералното схващане, че учението за двете естества на Христос замъглява истинската Му личност. Той настоява, че животът на Галилееца трябва да се разбира в светлината на собствените Му убеждения и на есхатологичните очаквания на съвременниците Му относно наближаващия край на света. Заключението на книгата ще влезе в историята на богословието от XX век:
Той (Исус) идва при нас като Непознат, като човек без име, от древността; Той идва при онези мъже край езерото, които не са Го познавали. Той ни казва същото слово, както и на тях: „Следвай Ме!“ И ни въвежда в задачата, която Той трябва да изпълни в нашето време. Той заповядва. И на онези, които Му се покоряват, били те мъдри или прости хора, Той ще разкрие Себе Си в трудностите, в конфликтите, в страданията, през които трябва да преминат в общение с Него, и като една непостижима тайна, те ще научат от собствения им опит Кой е Той.
В Мистиката на ап. Павел Швайцер разграничава два типа мистика: примитивна и развита. Примитивната мистика „още не е достигнала до концепцията за универсалното и все още е ограничена в наивните възгледи за земното и отвъдното, временното и вечното“. Такова схващане за „единение с божественото, до което се постига чрез някакви техники и церемонии, може да се открие дори в съвсем първобитните религии“. За развита форма на мистиката говорим, когато „е изградена концепция за универсалното и човекът размишлява за своето отношение към пълнотата на битието и към Битието-в-себе-си“. Според Швайцер този тип мистика е по-интелектуален и може да се срещне „при брамините и при Буда, в платонизма и стоицизма, у Спиноза, Шопенхауер и Хегел“.
Личността на ап. Павел е поставена между двете крайности: на примитивната мистика и на развитата мистика. Той се извисява над първото със своите проникновени и интелектуални Писания, но никога не говори за единение с Бога или за пребъдване в Бога. Вместо това, Павел схваща осиновлението на вярващия от Бога като „опосредствано и осъществявано посредством мистичното единение с Христа“. Така Павловата мистика може да се обобщи като „пребъдване в Христа“, за разлика от „пребъдване в Бога“.
Един от главните доводи, приведени в Мистиката на ап. Павел, е че мистичното „да бъдеш в Христа“ ни дава ключ към разбирането на цялото богословие на апостола. Тук Швайцер се отклонява от реформаторската традиция. Докато Мартин Лутер е изтъквал оправданието чрез вяра като водеща тема на Павловата мисъл и на тази основа развива аргументите си, Алберт Швайцер откроява като „червена нишка“ в Павловите послания мистичното съединяване с Бога чрез пребъдване в Христа.
В личната философия на Швайцер от ключово значение е идеята за страхопочитание към живота (Ehrfurcht vor dem Leben). Той смята, че западната цивилизация е в упадък, защото е изоставила утвърждаването на живота като върховна ценност, като свое етично основание. По думите му: „Истинската философия трябва да започне от най-непосредствения и всеобхватен факт на съзнанието, който може да се формулира така: „Аз съм живот, който иска да живее, и съществувам сред живот, който иска да живее“.“
Тази воля за живот е както естествена необходимост, така и духовен феномен. В природата различните форми на живот се конкурират или дори са хищници спрямо други форми. Човешката съвест обаче осъзнава волята за живот на другите същества и ѝ симпатизира. Затова етичният човек се стреми по всички начини да надмогне пагубните противоречия; воден от уважението към живота, той преодолява грубите си импулси или идеологическите си рамки, за да служи на другия. Това придава целенасоченост на живота му.
Хуманистичните възгледи на Швайцер са повлияни, според собствените му признания, повече от източната философия, отколкото от Евангелието. В тази светлина можем да си обясним и увличането му в краен пацифизъм и пълно отричане на насилието през по-късните му години. При все това, не може да се отрече, че той се опитва да прилага последователно своята философия в живота си. Обича да казва: „Личният пример не е най-важното, за да повлияеш на другите; той е единственото.“
Алберт Швайцер умира на 4 септември 1965 г., в любимата си болница в Ламбарене. На гроба му е поставен кръст, изработен ръчно от самия него.
Нов коментар