За хората и политиците или как управляваните отказаха да бъдат мишки

Утрото на 41-вия ден от протестите срещу правителството на Орешарски беше по-различно от всички изминали четиридесет утрини. За мен, не с ескалиралото напрежение в нощта на 23-ти срещу 24-ти юли пред българския парламент, когато протестиращите отказаха да пуснат белия автобус със закъснели от заседание на парламентарните комисии депутати. Дори не със стълкновенията между полиция и граждани, завършили с няколко ранени протестиращи и полицаи. Още по-малко с жалките и провалени опити мирният характер на демонстрациите да бъде окалян и принизен до безпросветната агресия, дирижирания хаос и безмислените крясъци на многолика тълпа.

Утрото на този ден е преломно, защото бележи началото на апогея на неизбежния сблъсък, който управляващите и гравитиращите около тях „неуправляващи“ олигарси отказват да посрещнат с доблест вече 23 години.

Сблъсъкът между Истината и Лъжата; между цинизма, лицемерието, все по-закоравяващата се арогантност и неморалност на политическата класа и достойнството на едно пробуждащо се гражданско общество. Исконните принципи на морала в управлението, на духовните и нравствени закономерности, изцяло валидни и за обществено-политическия живот, са цената, която тази самоосъзнаваща се общност от граждани трябва и е готова да плати, за да съществува и да отвоюва истинската си свобода. За тази общност правото да продължим напред като народ неизменно преминава през смелото разпознаване на истината за самите нас: за принципите, хората и интересите, от които е била ръководена най-новата ни политическа история. То се утвърждава чрез назоваването на явленията от заобикалящата ни действителност с истинските им имена. Невъзможно е да продължим напред без болезненото, но изцелително признаване на неморалността и скъсването с нея, без отхвърлянето на заблудата, насаждана десетилетия, че „политиката е необходимо зло“, с което трябва да се примирим в името на социалната стабилност и държавността, и че управлението на държавните дела по дефиниция е „мръсна работа“, защото изисква компромиси и решения в името на по-висши национални интереси, надхвърлящи ограничените човешки разбирания за добро и зло.

В живота на отделния човек трънливият път на това болезнено духовно преобръщане се нарича покаяние. То винаги е занимание самотно, изискващо целия ум, сърце и воля на нашето същество. Продължава цял живот, а цената му – трудна и горчива, ни дава правото да вкусим от силата на мъжеството; от сдържаното превъзходство на достойнството; от безстрашието на духа. Само тогава можем да се примирим със себе си, с околните, с греховете си и с грешките от миналото. Само тогава можем да бъдем простени и да простим – истински и докрай. За да продължим напред – заедно.

Снимка: fakti.bg

В четиридесетата нощ, зад затъмнените стъкла на опитващия се да избяга автобус, под щитовете на ескортиращите полицаи, депутатите от Четиридесет и второто народно събрание и всички управляващи заедно с тях политици за пореден път отказаха да платят тази цена. Пред лицето на изпепеляващия призив към покаяние и поемане на отговорност, предпочетоха илюзорната сигурност на властта; пред мъжеството да бъдат – сладникавата пошлост на едно жалко съществуване; пред свободата на истината – страхливостта на лъжата. Затова в тази съдбовна четиридесета нощ сградата на парламента осъмна, покрита с тъмнина, а между гражданите и управляващите ги политици зейнаха пропасти от непреодолими барикади.