Спасовден и култът към мъртвите
Названието на днешния празник, Спасовден, е достатъчно за малцина, запознати със своята вяра християни, за да осмислят значението му. Ако днес е денят на спасението, нормално е да се запитаме за какво спасение става дума? Спасение от какво, за кого и как? По един парадоксален начин, повод за отговора на този въпрос ни дават т.нар. народни поверия за Спасовден.
Ето какво казва гугъл-преданието за този празник (не цитирам първоизточник – търсене на произволно словосъчетание от текста по-долу в Гугъл може да даде задоволително обяснение защо):
„Спасовден, е свързан с култа към мъртвите. Според поверието на този ден се прибират душите на всички покойници, които са на свобода от Велики четвъртък. Според българските народни вярвания на 40-ия ден от Великден идват и самодиви. Те берат и се кичат с цъфналия в нощта срещу Спасовден росен. С него могат да се лекуват болните. Ето защо в навечерието на празника болни и недъгави хора отиват да преспят на росеновите ливади.“
Култът към мъртвите е вездесъщ у нас. С отварянето на европейските ни граници, все повече българи вече имат приятели в чужбина. И когато се случи тези наши приятели да ни дойдат на гости за да се запознаят с нашето истинско аз – поставени в средата, която ни е формирала като личности, много често редовният въпрос от тяхна страна е: „Защо в България има толкова много престъпници, обявени за издирване?“ Въпросът е логичен. Представете си, че сте човек, който не чете кирилица и това, което ви се набива на погледа е, че масово на стълбове, дървета, врати и стени са разлепени черно-бели листове хартия, на които в горната част пише нещо кратко с тежък и строг едър черен шрифт; по-надолу е поместена снимка, придружена с някакви данни; а накрая има отново недълъг текст, обикновено завършващ с удивителна.
Некролози на стена, източник: Уикипедия
Разбира се, няма нужда (а за нашите гости няма смисъл) от обяснения, че става дума за некролози. Скръбта от загубата на близък човек е естествена и е нормално тя да намери някакъв външен израз (макар че повечето искрено скърбящи хора биха изразили чувствата си само пред най-близките си хора, а не публично). Ужасът от внезапността, с която смъртта спохожда най-близкия ни кръг от познати и от нашето безсилие срещу нея са разбираеми (макар че ако се оказваме изненадани и неподготвени за нещо, което рано или късно се случва на всеки, може би това е повод да се замислим за това през какви очила гледаме живота си). Но почитта и култът към смъртта, израз на които са не само некролозите, но и многобройните народни предписания какво трябва и какво не трябва да се прави когато някой почине, според мен са много отблъскващи и противоестествени.
Но какво да прави езическото сърце когато осъзнава своята безпомощност срещу сили, които брутално и безцеремонно нахлуват в живота му? Какво друго освен да търси сделка с тях, да се опита да ги умилостиви като спазва всички известни му предписания (защото никога не е сигурно кое ще сработи), като се съгласи животът му да премине под техния патронаж и всичко, което върши в живота си да носи перспективата на тяхната неизменна власт? Нищо. Освен едно – да спре да бъде езическо.
Ето какво е спасението и надеждата, които имат вярващите в Исус Христос. Ето защо сам Исус говори толкова за живота и презира смъртта: „Аз съм хлябът на живота.“1; „Аз съм възкресението и живота.“2; „Аз съм пътят и истината, и живота.“3; „Оставете мъртвите да погребат своите мъртви!“4 и т.н. Ето какъв в крайна сметка е смисълът на неговото възкресение и защо ап. Павел възкликва по този повод: „О, смърт, къде ти е победата, о, смърт, къде ти е жилото!“5 Ето защо тези, които избират животът им да премине под патронажа на възкръсналия Исус Христос така че всичко, което вършат да носи перспективата на Неговата абсолютна власт, преминават от царството на смъртта в царството на живота.
Това спасение човек може да приеме когато повярва, че макар враждебността на света, в който живее да е толкова осезаема, има нещо по-голямо от нея – любовта на Твореца, който „толкова възлюби света, че даде Своя Единороден Син, за да не погине нито един, който вярва в Него, но да има вечен живот.“6 Крайната реалност не е един враждебен свят, от който трепери езическото сърце. Крайната реалност е един любящ Творец. Не е смърт, а живот за тези, които го избират. Божият Син, второто лице на Троицата, се роди като човек, живя като човек, умря като човек, възкръсна от мъртвите и 40 дена по-късно (събитието, което отбелязва днешния празник) се върна на своя божествен престол като един обновен човек, за да „приготви място“ на своите ученици и както им обещава: „пак ще дойда и ще ви взема при Себе Си, така че, където съм Аз, да бъдете и вие.“7
С Възнесение Господне приключва спасителното дело на Бога. Затова Възнесение Господне е Спасовден. И може би Спасовден наистина е свързан с култа към мъртвите, но връзката е в това, че го прави напълно несъстоятелен. Ако търсим някаква друга връзка, именно за нас се отнася въпросът на ангела при празния гроб на Исус: „Защо търсите живия между мъртвите?“
Нов коментар