Петдесетница: празник на раждането, единството и „протеста“ на Христовата църква

Денят на Петдесетница е един велик и радостен празник за всички християни. Седем седмици след възкресението Си Христос изпраща обещания на учениците Утешител, Светия Дух, и Неговата света църква започва своя победоносен път сред бурните води на световната история. Потвърждават се Христовите думи на Тайната вечеря: „Няма да ви оставя сираци – ще дойда при вас“ (Йоан 14:18), и пак, преди Възнесението: „Ето, Аз съм с вас през всички дни, до свършека на века“ (Мат. 28:20). Може да се каже, че за вярващите от Петдесетница насетне е започнал един вечен празник, осветен от Бога, Който е дошъл вече не само при нас, но и в нас и така освещава всеки ден от живота ни, както и местата, където се събираме да Му се покланяме. Ако оприличим световната история на старозаветната свещена седмица, то от Петдесетница насетне е започнала „съботата на света“. Защото делото на Изкуплението е завършено чрез смъртта и възкресението на Иисус и сега всички хора са поканени да влязат в съвършената Божия почивка (Евр. 4:9). Да изпразнят живота си от своите дела, които не могат да ги спасят от греха и безсмислието, и да се радват заедно с вярващите и чрез вяра. Което е и същинският духовен смисъл на думата празник: ден, изпразнен от фалшивото и нетрайното, за да бъде изпълнен с истинско и непреходно съдържание.

Но напоследък на нашия народ не му е никак до празници. И без това българските празници отдавна са станали едни празни дни. Няма нищо по-отегчително и празно от българските празници, често дори при християните. Излежаване до късно, застояване пред телевизора, готвене, евентуална разходка до близкия парк, понякога скучни гости и задължителното преяждане. Празникът не носи в себе си усещане за свещеното и тази дълбока лична промяна, за която жадуваме от сърце. Все повече помръква надеждата и за обществена промяна. И затова будните българи, които не са позволили да бъдат изпразнени от здрав смисъл, протестираха през лятото на 2013 година. Изглежда единствено нашите протести могат да изпълнят изпразненото от смисъл и морално съдържание българско битие. Изглежда единствено гневът срещу самозабравилото се беззаконие може да ни събуди от унинието и отчаянието поради неслучилите се промени през последния четвърт век – политически, обществени, но най-вече духовни. Но в гражданските протести имаше един положителен, градивен дух. Това е копнежът по раждането на нещо ново, желанието за единение между отговорните и просветени хора, решимостта да се заяви на висок глас пред властниците едно друго виждане за бъдещето на страната.

Ще се опитам да покажа, че празникът на Петдесетница изразява и въплъщава в себе си тъкмо тези неща: раждането на нещо ново и невиждано преди, единението между просветени хора и „протеста“ пред лицето на едно общество в дълбока криза. Защото съм убеден, че посланието на Петдесетница трябва винаги да бъде преосмисляно от християните и трябва да бъде чуто от целия наш народ днес. То сочи към чудото на Христовата църква: единствената сила, способна да обнови страната, и общността, която ще надживее света.

I. Петдесетница като „рожден ден на Църквата“

И така, 7 седмици след великото чудо на възкресението на Христос става още едно невероятно и неповторимо чудо: раждането на Неговата църква. Ако с помощта на книгата Деяния на апостолите се върнем мислено към тези събития, ще видим, че то все пак не е било неочаквано за верните Христови апостоли и ученици. Самият Господ им е заповядал да не напускат Ерусалим, докато „не се изпълнят със сила свише“; сила, която ще приемат, когато заедно бъдат кръстени със Светия Дух (Деян. 1:5). Христос им разкрива също, че това е част от един цялостен Божий план – предстои им вселенска мисия, която Той определя така: „да бъдат свидетели за Него до края на земята“ (Деян. 1:8) и „да правят ученици измежду всички народи“ (Мат. 28:19). Можем да си представим какъв трепет е изпълвал сърцата на тези хора, до вчера рибари, сетне обучавани да станат „ловци на човеци“, а сега призвани от възкръсналия Господ чак до края на света. В дни на неуморна молитва, те ожидат обещанието на Отца с чиста вяра и с особена радост – като дете, очакващо рождения си ден, на което ще получи най-чудни подаръци от своите родители. Добрият родител обаче винаги изненадва детето си. А Бог е безспорно най-добрият Родител. И на Петдесетница Той сподобява Своите чада с нещо непредставимо, с най-великия дар, обхващащ в себе си всевъзможни други дарове и всички Божии обещания: Светия Дух.

Разбира се, идването на Утешителя, за което говори Христос (Йоан 14:16), не означава, че до този исторически момент Божият Дух не е действал на земята. Той и преди е вдъхвал живот на всяко човешко същество; Той е разпалвал вярата на патриарсите; с Неговата сила Мойсей и съдиите след него са извършили велики дела; Той е вдъхновявал старозаветните пророци и е изявявал чрез тях истинския Бог. Но слизането на Светия Дух върху учениците на Петдесетница е единствено по рода си събитие: връчване на един дар на Църквата, който повече никога няма да ѝ бъде отнет. Бог „се заселва“ в Своята Църква, за да остане завинаги с нея, до свършека на века и във вечността, и да разкрие чрез нея Своята слава. Ап. Петър обяснява това на събралите се свидетели на чудото: „Той, след като биде възнесен с Божията десница и прие от Отца обещанието на Светия Дух, изля това, що вие сега виждате и чувате.“ (Деян. 2:33). А ап. Павел пише по-късно до ефеските християни, че предназначението на Църквата е да изяви Божията слава не само на света, но дори и на ангелите, на всички същества от всички чинове в това творение (Ефес. 3:9,10). Да, дори и тези, които постоянно гледат Бога лице в лице; тези, които постоянно Го славят пред трона Му с думите „Свят, свят, свят е Господ на силите“, не са виждали това, което Бог показва чрез Църквата! Безкрайната Му любов, която преодолява различията; съвършената Му сила, движеща немощни и слаби човеци; премъдростта Му, надделяваща над човешките измишления и философии; многостранността на Неговия характер и замисли, разкрита чрез многоликото множество на вярващи от всички векове и страни. Изобилие от чудеса, невиждани, непознати в този свят и затова винаги нови!

Но Църквата не само представя невиждани неща – самата ѝ същност е нещо тайнствено, което не може да се види. Ако коренният духовен обрат, настъпващ у човека когато „се роди от вода и Дух“ (Йоан 3:5), е велико чудо, то съчетаването на всички вярващи в хармонично цяло е също толкова велико чудо. За мен винаги е било и остава загадка как е възможно да бъдеш едно в Духа с хора със съвсем различен бит, образование, житейска нагласа; с хора, с които, на пръв поглед, нямаш нищо общо. Но за Бога всичко е възможно и Той предопределил всички вярващи да бъдат не просто една общност, а тайнствен организъм, тяло Христово. Пред очите на смаяния Израил след Петдесетница ще израстне нов Божий храм: неръкотворен, неразрушим, изграден не от камъни, а от новородени човеци, както обрязани, така и необрязани. „Върху този храм и вие се съзиждате в жилище Божие чрез Духа“ (Ефес. 2:22). Тези думи на апостола означават, че Бог обитава сред вярващите по два начина: в сърцето на отделния християнин и в общението на Църквата като цяло. С присъединяването си към Църквата, ние не влизаме в една организация, а по Божия воля ставаме част от тайнство, което ще ни преобрази и чрез нас ще преобразява другите. Не съм сигурен дали винаги осъзнаваме какво значи да сме членове на Христовата църква. Нерядко възприемаме своята местна църква като организация с идеална цел, в която е важно да си плащаш членския внос и да присъстваш на редовните събрания. Прекрачваме прага на храма, сякаш влизаме в квартален клуб – оглеждаме се с любопитство за евентуални нови лица и бързо ги преценяваме. Делим се на партии, според това какво четем и какви опитности имаме, дали сме родени в християнско семейство или не, дали сме млади или стари. Дали радостта, с която участваме в службите – ако изобщо я има – идва от съучастието ни в тайнството на Христовото тяло?

II. Петдесетница като празник на единството

Това Тяло е едно и главният враг на неговото единство е нашият егоизъм, нашата неспособност да бъдем част от общност. Това е толкова човешко и толкова българско! Немският богослов Паул Тилих дори говори за мъжеството да бъдеш част от общност. (В книгата си „Мъжеството да бъдеш“.) Ако обърна думите му, ние нямаме мъжеството, нямаме смелостта да бъдем реални, действени участници в единната Църква. Далеч по-лесно е да седнем някъде отстрани, без да се ангажираме в нищо и да критикуваме братя и сестри в техните дружни усилия. Да се самоуспокояваме, че Църквата има много недостатъци, но те не са присъщи за нас. И едва ли не да благодарим, подобно на онзи фарисей от Евангелието, че не сме като „онзи митар“ (Лука 18:9–14). Но има и една по-скрита съблазън против единството, в която често изпадат посветени на Божието дело хора: усещането, че всички около теб отстъпват или отслабват във вярата и ти оставаш сам в борбата. Понеже някои от нас са склонни да изпаднат в тази съблазън и специално искам да наблегна на Петдесетница като празник на единението.

В живота на старозаветния пророк Илия има един критичен и неочаквано кризисен момент. Изправил се смело срещу цар Ахаав и нечестивата царица Иезавел, той отправя предизвикателство към цялата дружина пророци на Ваал. Печели впечатляваща победа с Божията сила и призовава народа към вярност на истинския Бог. Като че ли правдата и истината са възтържествували. Вместо това, царицата повдига гонение срещу пророка и изглежда няма никой, който да го подкрепи. И тук, неочаквано за читателите на Библията, непоколебимият пророк се разклаща. На път е да се спъне, да изпадне в съблазънта „всички отстъпиха, само аз останах верен“. Запътва се чак към Хорив, планината на Завета, сякаш очаквайки Бог да потвърди там Завета с него, „последния мохикан“ на вярата. Господ го оставя да извърви този път на съмнението; дори изпраща ангел да го подкрепи. След 40 дена път в пост, Илия е на върха на Заветната планина. И тук Господ го среща, както някога е срещнал Своя слуга Мойсей. Не му явява обаче сияйната Си слава – картината е по-скоро мрачна, мистична, съчетаваща знаци на всемогъщество, на святост и на строг съд и, същевременно, на интимна близост, на непонятна благост: „И ето голям и силен вятър, който цепи планини и събаря скали пред Господа; но не във вятъра е Господ; след вятъра – земетръс, но не в земетръса е Господ; след земетръса – огън, но не в огъня е Господ; след огъня – лъх от тих вятър“ (III Цар. 19:11,12). Как можеш да упорстваш в самомнението си на единствен светия, изправен пред тази страшна тайна на заветната любов? Все пак пр. Илия се опитва да защити пред Господа своето разбиране за ситуацията: „Израилевите синове оставиха Твоя завет, разрушиха Твоите жертвеници и с меч убиха Твоите пророци; само аз останах…“. Божественият отговор е потресаващ и същевременно утешителен: „Чака те мисия дори извън Израил, а за Моя заветен народ не се грижи“ – „все пак оставих между израилтяните седем хиляди; коленете на всички тия не са се прегъвали пред Ваала“. И пророкът се връща на попрището си, преодолял една велика съблазън. Просветеният свише човек няма право на оттегляне в кулата на някаква своя собствена праведност. Той трябва да служи на „избраните 7000 души“. И заедно с избраните 7000 души. Просветените свише нямат друг път освен единението.

Да се върнем на Петдесетница и да видим как мистичната опитност на пр. Илия се възпроизвежда и даже умножава спрямо новите пророци: Христовите апостоли. Господ отново се явява – този път не на Светата планина, а в Светия град. И не на един пророк, а на мнозина, на които „разпределя“ от Духа Си. Единият Божий Дух обединява Божиите хора. В сравнение с преживяването на Илия прави впечатление липсата на два елемента: „на лъха на тихия вятър“ (в други преводи: „тих и тънък глас“) и на „земетръса“. Всъщност, те пак се проявяват, но по качествено нов начин. Гласът вече не е тих, а висок и излиза от много уста: „слушаме ги да говорят на наши езици за великите Божии дела“. А малко по-късно, когато водачите на ранната Църква се събират за молитва, „потресе се мястото, дето бяха събрани“ (Деян. 4:31). Суверенният Бог изявява Себе Си чрез Божията църква. Чрез единението на вярващите Неговият глас става по-силен, по-убедителен и достига до всякакви хора и всякакви народи. Чрез единението на вярващите в молитва Неговата сила разтърсва земята. Чрез единението на вярващите на Петдесетница Христос – в един преносен смисъл – се въплъщава отново и получава едно ново тяло, Църквата.

III. Петдесетница като празник на „протеста“ (свидетелството)

В Църквата пребъдва Светият Дух, но отделният вярващ се нуждае и е подканен от апостола всекидневно да се изпълва с Духа и да обновява своя ум (Ефес. 4:22–24, 5:18). Нещо по-трудно, но и по-вълнуващо от моментното мистично преживяване. Да се изпълваш с Духа ще рече да допускаш Духа в сърцето си и да се оставяш да те движи – като се отказваш от егоизма си и от търсенето на човешко удовлетворение. Да обновяваш ума си означава Духът да те учи да мислиш по подобие на Христос; така Неговата воля ще стане действително твоя воля. Това изпълване с Духа става, когато имаме смирението и дръзновението на ранните християни, приели кръста си да бъдат свидетели за Иисуса. И Петдесетница е истински празник на свидетелството, чрез което за един ден Църквата нараства от няколкостотин до 3000 души. Бих казал, че Петдесетница е и „празник на протеста“, защото неголямата апостолска група не се страхува да застане пред цялото общество, да го изобличи за греховете му, да го призове към покаяние и да посочи единствения спасителен път.

Апостолите на Иисус заявяват, че са просто свидетели на казаното и извършеното от Него и най-вече на Неговото възкресение. Те не занимават слушателите си с интересни истории, дочути от някой проповедник, нито ги заливат с цитати от Писанието или Преданието – те говорят за това, което са видели и чули, за великите Божии дела в живота им. Това и само това означава думата „свидетелство“: засвидетелстване на нашия собствен духовен опит с Христос. То е и покана към другите да изпитат, да проверят неговата истинност. Това пък е първоначалният смисъл на думата „про-тест“ (pro – за, test – проверка): „Моля, заповядайте да вкусите, да се убедите дали ви говоря истината! И разбира се, ако се убедите, че ви говоря самата истина, не се колебайте да изоставите своите заблуди и да потърсите Христа.“ Така протестът съдържа в себе си и призив към покаяние. Във взаимодействието на християнина с околните, протестът и призивът към покаяние са неделими.

Напомням тази банална истина, защото живеем във време, когато убедителността и дори духовността се измерват с най-вече с количеството и красотата на говоренето. Сочим за пример хора, които умеят да говорят добре, и си мислим, че не можем да изразяваме вярата си, защото нямаме дар слово като тях. Съблазняваме се да мислим, че някой друг – най-често, свещенослужителят – трябва да свидетелства за Христа вместо нас. Но не можем да избягаме от дълга си на свидетели – защото Бог не е излял във вярващите Духа Си напразно: „В последните дни, казва Бог“, напомня ап. Петър древното предсказание на Йоил, „ще излея от Моя Дух върху всяка плът; синовете ви и дъщерите ви ще пророчествуват“ (Деян. 2:17, срв. Йоил 2:28). В старозаветни времена, в отделни моменти, Светият Дух изпълвал Божиите служители, за да пророкуват с божествена сила. Сега Духът пребъдва в Църквата постоянно, та всеки от нас да свидетелства винаги с пророческа мощ. „Свидетелството Иисусово е духът на пророчеството“ (Откр. 19:10). Да, нуждаем се от силата и безстрашието на древните пророци, за да бъдем свидетели. Но ако Иисус ни е дал най-великия дар на Духа Си, нима няма да прибави към него сила и дръзновение? В това свидетелство няма страх да бъдеш отхвърлен или да не засегнеш другия. Напротив, понеже Светият Дух стои зад него, то няма как да не засегне дълбоко слушателите: „Като чуха, те, ужилени в сърцата си, рекоха на Петра и на другите апостоли: Какво да сторим, братя?“ (Деян. 2:37; Славейков превод). „Ужилени в сърцата си“. Стряскаш се и се питаш: „Нима това е ролята на християнина: да жили хората? Не правят ли същото и присмивачите, и човеконенавистниците?“ Не всички жилещи твари обаче са врагове на човека. Пчелите, например, дават вкусен мед, а в малки дози ужилването им може да е дори полезно за здравето. Така и християните са призвани да носят на света сладкото спасително Евангелие. (Библейските автори дори често сравняват Божието слово с мед.) Но за да бъде приет този „мед“, сърцето трябва да бъде „ужилено“ с нашето свидетелство. Свидетелството на християнина носи със себе си изобличаване на света, даже да не си даваме сметка за това. По тази причина вярващите по-често ще бъдат отхвърляни, ще търпят присмех и гонение. Неслучайно новозаветната гръцка дума за свидетел (martyros) в западните езици постепенно е приела смисъла на „мъченик“. Свидетелството със сила, в духа на случилото се на Петдесетница, води към мъченичество в този свят. Но жертвата си струва!

Вероятно на апостолите веднага станало ясно, че мисията им тепърва започва. Поръчението на Господа да Му бъдат свидетели „до края на земята“ (Деян. 1:8) вече звучало съвсем конкретно. Да, мечтаният от тях скорошен пир в Божието царство, отдясно и отляво на Христа, се отложил за неопределено време. Но им била дадена насладата от вкусването на първите плодове за Царството, по трънливия и нерядко мъченически път към небесното Отечество! Тази наслада може да споделя всеки християнин. Например, като помага с молитва, думи, милосърдно дело и личен пример и други да достигнат познаването на Бога. И може би поредната Петдесетница в живота ни е добър повод да благодарим на Господа за тези хора, които са се обърнали към вярата или са се върнали при своя Спасител чрез нашето свидетелство.

* * *

Способна ли е днешната българска Църква на такова вдъхновено и убедително свидетелство, което да доведе мнозина до покаяние? Да бъде будната съвест на България, зовяща към нетърпимост спрямо злото и беззаконието? Способна ли е да стане духовен двигател на гражданския протест, на заявения стремеж на будните хора към морал в обществото? За мен отговорът е положителен, защото Светият Дух не се е изменил, нито Бог е престанал да желае „да се спасят всички човеци и да достигнат до познание на истината“ (I Тим. 2:4). Но има две „ако“, които трябва да се сбъднат! И те са свързани със собственото ни духовно състояние, с преосмислянето на собствената ни вяра и смисъл в живота:

• Църквата трябва действително да бъде нещо ново и невиждано: реална алтернатива на затъналото в бездуховност, поквара и отчаяние общество.

• Църквата, в лицето на своите водачи и дейни членове, трябва да се стреми към единомислие и едно виждане за своята спасителна мисия.