Смисълът и съдържанието на иконата се разкриват в учението, което Църквата е формулирала в отговор на иконоборството. Догматическото основание за иконопочитанието и смисълът на иконата най-пълно се разкриват в богослужението на два празника: на Неръкотворния образ и на Неделя православна, празникът на победата на иконата и окончателното тържество на догмата за Боговъплъщението. Основа за изследването ни ще бъде кондакът на празника неделя Православна, който е истинска словесна икона на празника. Този текст се отличава с извънредно богатство и дълбочина и изразява цялото църковно учение за образа. Предполага се, че текстът е не по-късен от Х век, но е възможно да е от времето на канона на празника; ако е така, можем да го датираме към IХ век, сиреч от самото време на Тържество на Православието.

Думата „икона” идва от гръцката дума εικών, което означава образ или портрет. В периода на формиране на християнското изкуство, във Византия този термин е бил използван за всеки образ на Христос, св. Богородица, светец, ангел или на събитие от свещената история, независимо дали е бил рисуван или изваян, подвижен или монументален и независимо от използваната техника. Днес този термин се употребява главно за рисувани, скулптурни, стенописни, мозаечни и други подобни творби. В Църквата съществува разлика между икона и стенопис. Стенописът, бил той отделна фреска или мозайка, не е сам по себе си отделен предмет, а е по-скоро част от архитектурата, докато иконата, нарисувана на дъска, е предмет сама по себе си. Но по същество тяхното значение е едно и също.

Във визуалния шум на ежедневието, съвременният човек все повече и повече е принуден да приема, предава и препредава нови образи и ре-образи. Той е уморен и пренаситен, препълнен с образност, залят и изхабен. Превърнат в устройство за изпълняване на задачи, в администратор и сървър. Ние, хората на днешния ден, все по-трудно може да се отблъснем, да се оттласкаме от потока на визуалната принуда; да се отделим от себе си и да се дистанцираме от тази ежесекундна атака; да свалим дрехата на многообразния визуален шум. Визуално притискани от рекламата по улиците, по спирките и в превозните средства; от телевизионните мозъкоизтисквачки; от тихата, но засмукваща рекламна настъпателност, оплела всички печатни медийни канали, ние постепенно избледняваме, загубваме своя собствен лик/образ. Съвременният човек механично излиза и влиза, става и сяда, яде и спи, обича и напуска, пуска и гаси, пътува и стои. Кой е той? Кое е неговото Аз? Какъв е неговият истински образ? Чий е образът, с който се среща насаме сутрин в банята? Какъв е образът на Бога, ако въобще си задава този въпрос?

Втората свещ на Адвента се нарича Витлеемска свещ. Тя представя идването на тази земя на Исус, Синът Божий, роден от Дева Мария, и символизира приготовлението за раждането на Младенеца Христос. На втората неделя на очакването се чете текстът от Евангелието от Марк, 1 глава: „Началото на благовестието на Исус Христос, Божия Син; както е писано в Книгата на пророк Исая...“

За първи път за мен Олимпийските игри дойдоха с усещането за празник. Навярно заразена от еуфорията на англичаните. Тук в Англия всеки говори за игрите – от малък до голям. Нямаше нужда да гледам българските представяния, макар че ги гледах, разбира се. Моите приятели ги следяха и идваха да ме информират и коментират – винаги с уважение и искрено съжаление, когато спортистите ни не успяваха да се справят много добре.