Разноликият Франсис Шефър

Докато тази седмица четях чудесната биография на Франсис Шефър от Бари Ханкинс1 си припомних много неща, които мислех за напълно забравени. Видях себе си отново как преди 20 години, като новоповярвал християнин, с въодушевление чета знаменитата трилогия: „Богът, който е“, „Бягство от разума“ и „Той е там и не мълчи“ – с благодарност към издателство „Нов човек“ и с чувство за дълг, който едва ли някога ще мога да изплатя. Ясно си спомням и един разговор с мой познат, който каза, че ако му се случи да говори за християнството с човек, интересуващ се от изкуство, смята за най-удачно да му даде да чете Шефър. По-късно (1997 г.) на български език се появи и „Истинската духовност“, която смятам за една от най-добрите му книги2. Съпругата ми е разказвала, че няколко пъти, докато е пътувала във влака и е четяла тази книга, са я заговаряли непознати хора, случайно мярнали заглавието. След което им е подарявала своето копие от книгата и си е купувала ново. По онова време ми се струваше, че Шефър убедително и безусловно доказва валидността на християнския светоглед и вяра. Впечатлението, което това остави върху мен, беше много силно и макар че цялостното влияние на Шефър не беше чак толкова голямо, той със сигурност беше едно вдъхновение в началото на християнския ми живот.

Днес си давам сметка, че оценката на Шефър трябва да е доста по-сложна. Той започва своя път като краен фундаменталист3. Когато в разгара на битката между фундаменталисти и модернисти една войнствена група, водена от Грешъм Мейчън, се отделя от „стария“ Принстън4, за да създаде Уестминстърската богословска семинария, тя повлича със себе си някои от най-значимите бъдещи евангелски водачи. Шефър обаче отива по-далеч. За него дори Уестминстър не е достатъчно чисто място. Затова след смъртта на Мейчън той се присъединява към групата на Карл МакИнтайър, която се отделя от Уестминстър и създава новата семинария Фейт. (По ирония на историята, последната само след няколко години се разцепва на свой ред, за да даде началото на семинарията Ковенант). Битката в този лагер се води не само срещу либералното богословие, но също (дори още по-ожесточено) и срещу други християни, които според тях допускат прекалено големи компромиси с вярата – напр. Били Греъм и новата организация Национална асоциация на евангелистите (National Association of Evangelicals – NAE) инициирана от Харолд Окенга5. Когато заминава за Европа, Шефър е изпратен от мисионерския борд именно на тази фундаменталистична фракция, за да се опита да създаде подобна мрежа на стария континент.

Там обаче той бързо открива, че стилът и методите, използвани в САЩ, не са удачни и – на фона на влошаващите му се отношения с МакИнтайър – опитва нова тактика. Именно през тези десетилетия Шефър се ангажира сериозно с културата и историята, опитвайки се да достигне млади и добре образовани европейски студенти с един последователен християнски светоглед. По онова време това е нещо почти непознато за консервативното евангелско движение и той се превръща не само в новатор, но на практика и в пророк, сочещ нов път.

Днес, няколко десетилетия по-късно, оценката на работата му трябва да бъде доста по-критична. Шефър никога не е бил истински учен и почти сигурно никога не е чел трудовете на хората, с които задочно дебатира. Ето защо, макар че в очертаната от него обща картина на историята на идеите има немалко верни щрихи, доста от детайлите и анализите са дълбоко погрешни. Това може и да не е видно за обикновения читател. Но днес например трудно ще намерим сериозен изследовател, който да смята, че Ренесансът е хуманистична противоположност на Реформацията или че Тома Аквински е фигура, довела до раздяла между вярата и разума6.

Иронично, Шефър сам се оказва до голяма степен продукт на Просвещението, което толкова сериозно критикува. Това личи ясно от ударението, което поставя върху рационализма и разума в установяване на верността на християнския светоглед. В някои свои лекции и книги Шефър усеща настъпването на постмодернизма, но не успява да спре погледа си върху него, тъй като никога не излиза извън рамките на един пропозиционно-рационалистичен подход към Библията и нейното тълкуване7. Вероятно това е причината, поради която днес неговите произведения са доста по-неефективни за достигане на новото поколение, което вижда света и мисли по много различен начин8. Най-сетне, Шефър никога не успява да приеме критиката, отправена към него, дори когато е изказана с уважение и с най-добри намерения. Към края на живота си той влиза в конфликт с няколко млади християнски учени като Марк Нол, Уилям Едгар и Джордж Марсдън, които се опитват да коригират някои неточности в разсъжденията му – най-вече по отношение на твърденията за християнската основа на американската конституция. Според Шефър, щом не са съгласни с него, те са либерали…

Със сигурност Шефър не е нито интелектуален гений, успешно оборващ съвременните философски идеи в сравнение с християнския светоглед, нито е дори достатъчно задълбочен анализатор. От разстоянието на времето недостатъците му се виждат още по-ясно. Въпреки това Шефър със сигурност е нещо друго – в едно време, когато голяма част от консервативното западно християнство е изгубило своята интелектуална сила (това, което Марк Нол нарича „скандалът на евангелския ум“9), той призовава вярващите да се ангажират сериозно със заобикалящия ги свят и култура и нагледно показва как това може да бъде направено. Така Шефър вдъхновява голям брой млади умове, които ще поемат в тази посока. Съвременни изследователи като Уилям Едгар, Джордж Марсдън, Нанси Пиърси и Ос Гинес са повлияни от него. Вероятно никога няма да разберем пълния им брой. Към тях трябва да прибавим и далеч повече обикновени вярващи християни, които са научили от Шефър, че заобикалящият ни свят е там и очаква нашето адекватно и интелигентно ангажиране с него.

Шефър не е единственият, който върви по този път и го сочи. Но той със сигурност е един от пионерите в новата християнска история. И за това ние трябва да му бъдем завинаги благодарни.

• 1. Barry Hankins. Francis Schaeffer and the Shaping of Evangelical America. Grand Rapids: Eerdmens, 2008.
• 2. Не съм чел също преведената у нас „25 основни библейски изучавания“. София: Нов човек, 1992. Допълнително на английски съм чел „A Christian Manifesto“, Crossway, 2005 и „The Mark of the Christian“, IVP, 2013.
• 3. Фундаментализмът е богословско идейно движение в САЩ от началото на XX век, реакция на навлизащото от Европа по това време либерално богословие. Получава името си от петте фундаментални християнски учения, които според инициаторите на движението не подлежат на спор. За повече информация виж статията в Апологетичен речник. – Б.р.
• 4. Богословската семинария Принстън е презвитерианско висше духовно училище в САЩ, средище на противопоставянето между фундаменталисти и модернисти в началото на XX век. То оказва огромно влияние за развитието на новия евангелизъм в САЩ по-късно. Обикновено „Старият Принстън“ е препратка към семинарията от времето, преди модернистичното крило в нея да вземе превес през 20-те години на XX век. – Б.р.
• 5. Няколко десетилетия по-късно Шефър по подобен начин ще нападне новата неоевангелска семинария Фулър в „Битката за непогрешимостта на Библията“. Той ги представя като либерали – нещо, което със сигурност не е вярно. (Виж също: Р. Марчев, „Отвъд непогрешимостта (част II)“, Битката за Библията.)
• 6. Виж: Т. Велчев, „Проблемът „вяра–разум“ в историята на християнската цивилизация“, Задълбочаване на проблема при схоластиците. – Б.р.
• 7. Шефър разглежда Библията като съставена най-вече от богословски твърдения, докато подходът му в анализа на Писанието или на културата е силно рационалистичен.
• 8. Мисля, че е вярно заключението, което Бари Ханкинс прави, като сравнява Франсис Шефър с К.С. Луис – последният съвсем не е толкова крайно логичен колкото Шефър и именно затова запазва своята привлекателност и убедителност като християнски апологет.
• 9. Виж Mark Noll. The Scandal of the Evangelical Mind. Grand Rapids: Eerdmens, 2010.