Завръщането на Исус

Скептиците казват: „Огледайте се наоколо“. „Aко смятате, че Исус е вече седнал на престола като Цар на този свят, защо в него все още цари такава бъркотия?“ Добър въпрос. Но всъщност историята до момента – дори историята за самото Възнесение – не е разказана така, че подобно възражение да би представлявало нерешим проблем. Дори разказите за възкресението на Исус и за Неговото възнасяне на „небето“ са само началото на нещо ново; нещо, което ще бъде завършено един ден, и което никой от ранните християни не е смятал за завършено към онзи момент.

Все пак, ранните християни са били малобройна общност, прогласяваща едно дръзко и налудничаво твърдение за Исус от позицията на слабите и уязвимите. Те са били възприемани, с известно основание при това, като заплаха за установения ред, навличайки си неодобрение, заплахи, наказания и дори смърт. Но тяхната заплаха за установения ред не е била от обичаен порядък. Те не са били типичните революционери, които посягат към оръжие, за да свалят съществуващия политически режим и да установят своя. Почитайки Исус като законния Цар на света – както виждаме от посланията на ап. Павел – те са отправяли предизвикателство към цезаря и другите земни „царе“. Това е било предизвикателство от различен характер. Те са прогласявали Исус не само като истинския Цар, макар все още невъзцарен, но и като истинския прототип на цар. Исус, обръщайки се към амбициозния тандем Яков и Йоан (Зеведеевите синове), казва: „Князете на народите… властват над тях… Но между вас няма да бъде така“ (Мат. 20:25,26). Той казва още на Пилат, че царствата на „този свят“ съществуват чрез насилие, ала не и Неговото (Йоан 18:36). Всички сме наясно с иронията на империите, които предлагат на хората мир, благоденствие, свобода и справедливост, като в същото време избиват десетки хиляди. Царството на Исус не е такова. При Него иронията действа в обратна посока. Смъртта на Исус и страданието на Неговите последователи са средствата, чрез които мирът, свободата и справедливостта се настаняват на „земята“, както и на „небето“.

Следователно, царството на Исус трябва да дойде със средства, съответстващи на посланието. Любовта и мирът се лишават от смисъл, ако са постигнати със средствата на война и насилие. Както ще видим, това е разковничето на историята за Исус на „настоящето“. А каква е историята за Исус на „бъдещето“ и Исус на „вечността“? Какво е идният век?

Първите последователи на Исус са били категорични: Исус ще се завърне. Той ще дойде отново. Ще се появи повторно в сила и слава, триумфирайки над силите на смъртта, тлението, разрухата, включително над властите, които са използвали тези зли сили, за да поробят и опустошат човешкия живот. Сегашният етап на историята не е краят. Учени обсъждат какъв е произходът на израза: „Не е настъпил краят, докато дебелата дама още пее“ (най-добрата догадка е за метафора от оперното изкуство, макар че намира приложение в спорта и дори в църковните служби). В християнската история, краят не е настъпил, докато не се завърне Господарят.

Както при Възнесението, и тук трябва да кажем няколко неща за това твърде необикновено твърдение. (Вече трябва да сме свикнали със твърде необикновени твърдения, не защото си имаме работа с фантастични или свръхестествени спекулации, а защото самият Исус отваря врата към един свят, ако и да е реален и осезаем, който е много различен от света, както го възприемат повечето хора). На първо място: не вярвайте на всичко, което четете за Грабването.

Впрочем, не вярвайте на повечето неща, които четете за Грабването. Много християни, особено в Северна Америка, са поучавани в продължение на век и половина, че когато Исус се завърне, Той ще слезе от „небето“ и Неговият верен народ (т.е. християните) ще полетят нагоре, за да Го срещнат и бъдат заедно с Него завинаги в рая. Проповеди, книги, филми, дори радио- и телевизионни предавания са подхранвали това схващане, поне в определени църковни традиции. Всъщност за някои Грабването, в по-малка или по-голяма степен, е средоточието на тяхната вяра.

Това е напълно погрешно схващане. Основава се на неправилен прочит на стихове от Първото послание на Павел към солунците, 4 глава, 14–17 стихове. Само четири стиха, върху които се изгражда една теория за всичко, като думата „грабване“ е употребена само в един от тях:

Защото, ето, ако вярваме, че Исус умря и възкръсна, така, чрез Исус, Бог ще приведе заедно с Него и починалите.

Нека обясня (това, което ви говоря е словото на Господа). Ние, които сме живи и останем живи докато Господ се яви, няма да се окажем по-напред от починалите. Сам Господ ще слезе от небето с повелителен вик, с глас на архангел и със звук на Божия тръба. Първо мъртвите на Месията ще възкръснат; после ние, които сме живи, които сме останали, ще бъдем грабнати заедно с тях сред облаците, за да срещнем Господа във въздуха. И така винаги ще бъдем с Господа.1

Не за първи път Павел примесва собствените си метафори. Основният смисъл, даден като утеха и надежда на скърбящите, е че Господ „ще слезе от небето“. Павел го описва с изразни средства, които биха напомнили на библейски образованите слушатели сцената със слизането на Моисей от планината. Това е значението на гласа на архангела и тръбата. И след това Божиите чада ще бъдат прославени, подобно на „един като човешкия Син“ от Данаил 7:13, така че след собственото им страдание и смърт да бъдат с техния Господ завинаги. Изводът е, че Исус ще има Свое „царствено шествие“, подобно на цезаря, който се завръща в Рим след обиколка на провинциите. Неговият радостен и верен народ ще „излезе да го посрещне“, не за да остане с него в покрайнините, далеч от града, но за да го съпроводи в триумфа и великолепието му до столицата.

Разбира се, тези метафори, събрани накуп, не се съгласуват. Не се предполага, че по тях можете да нарисувате сцената в скицник. Вземете книгата Откровение, където в 5:6 намираме лъв, Който е и Агнец, „Който стоеше като заклан“ (закланите агнета обичайно не могат да стоят), със седем рога (това не е трудно да си представим) и седем очи (това е по-трудно да си представим). Тоест, тези изразни средства не трябва да се разбират буквално. Те са комбинация от шифър, метафора и политическа карикатура.

Фактът, че тази конкретна картина е „нарисувана“ с разнообразни словесни похвати, не означава, че нищо няма да се случи. Някои смятат, че „метафорично“ означава „изцяло в нашия ум“, без съответстващи събития в действителния свят. Напротив. Павел дава на читателите си очила, с които да гледат, но събитието, което ще видят, е конкретно, ясно и пълнокръвно. Изгубите ли тези очила, губите всичко. Ако „Второто пришествие“ не се разглежда в правилна библейска светлина, следването на Исус се свежда до „начин да бъдем религиозни“, една вътрешна духовност със смътна и несигурна лична надежда, но без перспективата за свят, дълбоко преобразен от Исус като негов законен Цар. Впрочем, някои са доволни от тази „религиозност“, разглеждайки християнската вяра като „помощна“ духовност, без препратка към старозаветния поглед на Псалтира и Исаия за един свят, който бива напълно изцелен, съден, прероден и преобразен под суверенната власт на Месията на Израил. Тази „религиозност“ идеално се вписва в постмодерната реакция срещу един предишен и високомерен християнски триумфализъм, но тя е далеч по-малко еврейска и далеч по-малко християнска, и няма много общо със същинския Исус.

Вярата във Второто пришествие е всичко друго, но не и високомерна. Неговият смисъл е да се заяви в лицето не само на преобладаващо езическия свят, но и на всяка самоизмама и самодоволство в Църквата, че Исус остава суверенът, Който ще се завърне, за да сложи нещата по местата им. Слагането на нещата по местата им (библейската дума е „справедливост“) е въздишката на облекчение, за което целият свят, в своя зенит и в много други периоди, жадува най-съкровено. В света нищо не е на мястото си, нито в едър план, нито в подробностите; Творецът Бог ще поправи това. Нищо не се случва по правилния начин, поради което се опорочава съществуването на човека, на природата, на планетата; Творецът Бог ще поправи това. Нищо не е напълно наред с нас, последователите на Исус; Исус, когато се завърне, ще поправи това. Точно от това се нуждаем, макар да не е приятно. Вярата в един преобразен от Исус свят е част от християнското смирение. Очакването му е част от християнското дълготърпение:

„Когато се яви Царят (а Той, помнете, е вашият живот), тогава и вие ще се явите с Него в слава.“ (Послание към колосяни 3:4)

„Възлюбени, ние сега вече сме Божии чеда; още не е станало явно, какво ще бъдем. Знаем, че когато Той се яви, ще бъдем подобни на Него, защото ще Го видим какъвто е.“ (Първо послание на Йоан 3:2)

А как ще се случи? Често, Второто пришествие или „завръщането“ на Исус повдига същия тип въпроси както Възнесението. Хората, които все още считат, че „небето“ е високо и далече и че там се е възнесъл Исус, си представят Второто пришествие като връщане на космическа совалка от отдалечената ѝ орбита. Не точно. „Небето“ е Божият космос; Божието измерение на действителността. В този смисъл, „завръщането“ на Исус означава, че понастоящем Той е невидим, но един ден ще Го видим, както твърдят Павел и Йоан в горецитираните стихове. Разбира се, че Той ще се завърне в един свят, който към момента не познаваме. Неговото завръщане – повторно идване – ще бъде централен момент от едно по-велико събитие, обещано в Новия Завет и основано на самото Исусово възкресение: ново небе и нова земя. Това ново творение е заключителното дело на Бога. Всъщност то вече е завършено в личността на Исус; Бог е примирил „небето“ и „земята“ в Исус, Който е платил прескъпа цена и е донесъл огромна радост на човечеството. Павел поставя това дело в центъра на една от силните си визионерски молитви:

„Планът Му е да събере целия космос в Царя, да, всичко на небето и земята – в Него.“ (Послание към ефесяни 1:10)

Това означава, че Второто пришествие има измеренията от Израилските писания, а именно, цялото творение ликува, когато Бог иде да „съди“ света (Псалми 96; 98). Това е „съдът на Господа“ в смисъла на възмездие, което получава бедна вдовица, чието дело е разгледано, утеснителите ѝ получават силно порицание, а тя е компенсирана. „Съдът на Господа“ в смисъла на възмездие, когато някой, комуто са ограбили дом, достойнство и поминък, е възстановен в имуществен, човешки и житейски план. „Съдът на Господа“ в смисъла на възмездие, когато една гора, съсипана от безогледна сеч, от една страна, и киселинен дъжд, от друга, е изобилно залесена, а източникът на замърсяване е установен и премахнат. Светът е дерайлирал, а „Съдът на Господа“ ще извърши велик акт на ново творение, посредством което светът ще бъде възстановен съгласно първоначалното Божие намерение.

Ето защо Второто пришествие се асоциира с Божия нов свят; свят, разкрит в Откровение (гл. 21–22) и в Посланието към римляни (гл. 8), със свое средоточие в Исус, Който управлява с Божията справедлива, мъдра и изцелителна власт. Исус е същинският Човек, Който в крайна сметка ще поеме типично човешката роля (както в Битие) да е „образ и подобие“ на Божия мъдър и плодоносен ред в цялото творение. Ето какво означават „Второто пришествие“ и „Денят на съда“. Бог ще направи за целия свят това, което направи за Исус по Великден; помнете, че възкресеният Исус е прототипът на новото творение. Бог ще постигне това чрез Исус; помнете, че възнеслият се Исус е владетелят всред новото творение, което помита старото. И Бог ще го направи чрез присъствието на възкресения и възнесен Исус, когато Той дойде да изцели, спаси и съди света.

Ето защо не е проява на високомерие да се вярва във Второто пришествие. Има високомерни начини да мислим или говорим за него, разбира се; сякаш, когато Исус се върне, ние – Неговият народ – ще можем да вирнем нос и да гледаме отвисоко на останалите. Ако поразмислите за миг, ще установите колко глупаво би било. Припомнете си последните 24 часа или седмица. Представете си, че Исус е бил физически край вас, през цялото време. Щяхте ли да сте радостни от това, което Той вижда, че направихте? Чува, че казахте? Знае, че мислихте? Когато Той дойде, както твърди Новият Завет, ще осветли нашите тъмни кътчета и ще извади на светло скришните мисли и намерения на сърцето. Той идва, разбира се, като Един, Който е умрял за нас; не трябва да се съмняваме в Неговата любов. А любовта Му е любов, която иска най-доброто за нас и от нас; не захаросаната любов, която не иска да вдига шум и отказва да се изправи срещу проблемите. Исус обича, както обича лекар или хирург, желаейки най-доброто, спасявайки живота, борейки се смело и неотстъпчиво с рака или със запушената артерия. Християнският начин на възприемане на Второто пришествие е, както вече казах, със смирение и дълготърпение.

Освен това, с вяра, надежда и любов. „Защото ще Го видим какъвто е“ (I Йоан. 3:2). Ето нашата надежда, нашият копнеж, нашата радост. И все пак, ние се молим с предпоследния стих от Библията: „Господи Исусе, ела!“

• 1. В цитираните новозаветни пасажи тук и по-долу е използван собствен превод на автора, разработен с цел да контекстуализира текста за поредицата му от коментари “New Testament for everyone”. – Б.р.