От Големия взрив към големите въпроси (част 3)

Що е светогледен въпрос?

За да се спрем на някои светогледни въпроси, които повдига Стандартният космологичен модел, нека уточним какво следва да се разбира под „светогледен въпрос“. Живеем в епоха на размиване на утвърдени граници в човешкото мислене. На практика изчезва границата между сериозно и несериозно – тук съвременните медии изиграха голяма роля, с насмешливия („шоу“) дух, с който се подхожда към почти всички теми. Все по-неясна става границата между науката и шарлатанството, между отговорната журналистика и произвеждането на сензации – достатъчно е да споменем „плоската Земя“ и ежедневните фалшиви новини. Не е чудно, че ни става все по-трудно да различим злободневен от светогледен въпрос: това, което днес ни вълнува, а утре сме го забравили, от онова, което тревожи хората от всички епохи.

Светогледните въпроси засягат дълбоките проблеми на човешкото съществуване и съдба. Кои сме ние, човеците, и какво представлява човешката личност? Какъв е нашият произход? Има ли смисъл нашият живот? Съществува ли изобщо цел на съществуването ни и посока на историята? Стои ли разумен замисъл зад сложно устроения свят и необятната Вселена? Възможно ли е да бъде победена смъртта? Това са въпросите, връщащи се към нас отново и отново, колкото и да се опитваме да избягаме от тях. Отговорите, които възприемем, ще определят как гледаме на себе си и на света. Например, въпросите за възрастта на Земята и на Вселената или за природните механизми на появата и развитието на един животински вид не са светогледни въпроси. Конкретният им отговор няма да отговори на насъщните ми нужди като човешко същество, нито ще положи (или развали) основата, на която градя живота си. Напротив, отговорите, които давам на светогледните въпроси, решително определят ценностите, стремежите и идеалите ми.

Куп от едни от най-старите галактики във Вселената, заснет от Hubble Space Telescope.

Като цялостна научна теория за самото начало и развитие на Вселената, Стандартният космологичен модел безспорно повдига светогледни въпроси. Ето може би най-важните три от тях.

Вечна или сътворена е Вселената?

Всъщност това е един от първите въпроси, които мислителите от всички векове са си задавали. Ако приемем, че Вселената е вечна, нейното съществуване не се нуждае от обяснение, докато една Вселена, която има начало, ни насочва да търсим нейна Първопричина. В опита си да избегнат Първопричината, материалистичните философски системи определят природата като затворена система, в която всяко явление има своя природна причина достатъчно назад във времето, докато самата Вселена – не. С други думи, те приемат една безкрайна верига от причини и следствия, с която може да се обясни всичко съществуващо, но не и съществуването на света.

Дали обаче съществуването на света не се нуждае от обяснение? Още Тома Аквински (XIII в.) разглежда причината по-скоро като основа за съществуването, а не като обяснение защо нещо е възникнало. Оттук той развива тезата, че само крайни, променящи се и ограничени неща се нуждаят от причина за съществуването си. (Затова Бог не се нуждае от такава причина.) Средновековният богослов настоява също, че трябва по-скоро да мислим света не като причинно-следствена верига от възниквания, а като редица от съществувания. Всяка причинност на едно настоящо съществуване трябва да бъде настояща. Причината за едно възникване може да изчезне преди своето следствие, но Причината за съществуването (в продължително време) трябва да е налице едновременно със следствието си. Прибавянето на нови и нови следствия по веригата назад не може да произведе причина от такъв характер.

Светът като цяло също не може да бъде такава причина. Съвременната космология ни казва с голяма степен на сигурност, че Вселената, в която живеем, не е вечна в двете посоки – тя има онтологично1 начало, заедно с пространството, времето и познатите ни физически закони (т.нар. „Голям взрив“). Засега изследванията показват, че тя вероятно ще продължи да се разширява вечно. Това пък изключва сценария за „пулсираща Вселена“, която в далечното бъдеще отново може да се свие до точка и после вероятно да „избухне“ отново. Но дори ако нови данни ни доведат до ревизия на Стандартния модел, няма физическа гаранция за вечно пулсиране (и съществуване) на Вселената. И така, като цяло тя може да се приеме за едно „крайно, обусловено и променящо се нещо“ (по Тома Аквински) и не може да бъде причина сама за себе си. Тя трябва да дължи съществуването си на Причина, която трябва да бъде неопределено огромна в качествен смисъл, като основа на съществуването на пространство-времето, на неживата и живата материя, както и на законите, които я описват.

Можем да се съгласим с тези атеисти, които от самото начало са видели в теорията за Големия взрив, заплаха за убежденията им. Християнското учение за всемогъщия Бог, Който създава всичко от нищо (Бит. 1:1) и „повиква в действително съществуване онова, което не съществува“ (Рим. 4:17) определено е съвместимо със Стандартния космологичен модел. Само Този, Който Е, може да бъде винаги настоящата Причина на толкова настоящи съществувания, в една Вселена, с която самото пространство и време са взаимно обусловени.

Кой е заложил законите на Вселената?

Закономерността на процесите в природата винаги е поразявала нейните изследователи. Природните закони управляват не само отделните явления и процеси, но и се намират в сложна взаимовръзка помежду си. Колкото повече разширяваме обхвата на едно научно изследване, на толкова повече закони се натъкваме. Например, движението на телата в една планетна система може да се обясни като цяло само със законите на гравитацията. Ако обаче се опитаме да изградим теория за нейното възникване, ще установим колко важна и сложна роля играят химичният състав и температурата на първоначалното вещество, едромащабните движения в него, магнитните полета и т.н. Взаимовръзката между тези многобройни физически закономерности определят дали и кога ще възникне планетна система и как ще се развие във времето. Още по-комплексна е картината, когато разглеждаме Вселената като цяло. Стандартният космологичен модел се изгражда на практика чрез всички фундаментални физични теории, включващи огромно многообразие на природни закони – от управляващите безкрайно малкото (елементарните частици) до управляващите безкрайно голямото (куповете от галактики). И тези закони са съгласувани така, че да се появи и еволюира именно такава Вселена, каквато познаваме. Дори малко по-различни стойности на техните фундаментални константи биха довели до съвсем друг резултат!

Много трудно е да се повярва, че тези закони и взаимната им „настройка“ са възникнали случайно – това би било акт на сляпа вяра или, по-скоро, на сляпа предубеденост. Тези закони са във висша степен логични и затова могат да се формулират на езика на математиката. Но те не са просто конструкции, а неминуемо се спазват; в тях е заложена и „сила“ за изпълнението им. Християнският светоглед дава удовлетворителен отговор на въпроса за произхода и налагането на природните закони. Законите предполагат Законодател. Тяхната логичност и съгласуваност говорят, че този Законодател е разумен и има Свой замисъл за Вселената. Универсалната им приложимост – и на безкрайно малки, и на безкрайно големи мащаби – свидетелстват, че Законодателят е и всемогъщ; Той може да наложи спазването им. Зад „Големия взрив“, разгръщащ не само съществуването на Вселената, но и сборника от закони, на които е подчинена, стои личността на Бог според библейското Откровение.

Как да си обясним появата на разумен живот, с потенциал да изучава Вселената?

Този въпрос е свързан донякъде с предишния; по-точно, с „настройката“ на фундаменталните физични константи, която обуславя Вселената да има познатите ни свойства и в нея да бъде възможно възникването на живот. Оттук започва десетилетният дебат по т.нар. „Антропен принцип“, на който сега няма да се спираме. Но феноменът на разумния живот (човечеството) е не по-малко удивителен от възникването и еволюцията на Вселената и надхвърля тясната рамка на космологичните модели. Напълно бихме могли да си представим и вселена, в която никога не възниква разумен живот. Не знаем какъв смисъл би имала тя, защото смисълът е нещо, което засяга само нас, като мислещи същества. Обаче е безспорно, че в реалната, огромна Вселена, развила се под действието на могъщи сили, се е появило едно нищожно по пространствените си и времеви мащаби същество, способно да я изучава, моделира и да стигне в познанията си до най-ранните етапи на съществуването ѝ, които дори не може да наблюдава. Контрастът между Вселената и нас, нейните изследователи, е зашеметяващ. Ние, тленните и слаби създания, които не можем да контролираме дори собствения си живот, имаме потенциала да вникнем в началото на цялата Вселена! Нелепа случайност ли е това?

Отново християнският светоглед предлага добър отговор. Едно създание, което носи в себе си някакво тайнствено подобие на своя Творец, може да опознава и овладява неговото творение (Бит. 1:27,28). Ограничеността на това създание, наречено „човек“, не е непреодолима пречка, доколкото то е качествено различно от останалата природа. И развитието на науката, включително и на Стандартния космологичен модел, е само едно от свидетелствата за уникалността на човека.

• 1. Онтология: във философията, учение за (основата на) съществуващото – Б.а.