Загадките на евангелието

Въобще не е лесно да погледнем на Новия завет като на нов. Въобще не е лесно да осмислим Благата вест като току-що получена вест. За добро или зло, познатото ни изпълва с предположения и асоциации и никой представител на нашата цивилизация, каквото и да мисли за религията, не може да прочете Новия завет наистина така, сякаш никога преди не е чувал за него. Естествено, при всички случаи е крайно неисторично да се твърди, че Новият завет е паднал, спретнато подвързан, направо от небето. Той е един подбор, направен от авторитетите на Църквата измежду масата ранна християнска литература. Като оставим настрана подобни въпроси обаче, съществува и психологическата трудност да почувстваме Новия завет като нов. Трудно е психологически да се възприемат тези добре познати слова просто такива, каквито са, без да се преминава отвъд онова, което те собствено означават. А тази трудност сигурно ще да е много голяма, щом води до любопитния резултат, че повечето съвременни критици и по-голямата част от авторите даже на популярна критика правят коментари, които съвършено изопачават истината. И така коренно я преобръщат, че човек е склонен да заподозре, че те никога не са чели Новия завет.

Серията аргументи, които представляват гръбнакът на настоящите разсъждения, са от типа reductio ad ab-surdum (свеждане до абсурд [лат.]). При тях се предполага, че допускането на тезите на рационалистите води до резултати, по-ирационални, отколкото допускането на нашите собствени, но за да го докажем, трябва първо да допуснем техните. Така например ако допуснем, че човекът е обикновено животно, след серия разсъждения ще се окаже, че резултатът е по-абсурден, отколкото ако го разглеждаме като ангел. Точно както се налага да допуснем, че човекът е просто едно от животните, ще подходя и към Христос като към обикновен човек. Ще трябва да заглуша собствената си вяра, която е съвсем категорична, и да се съглася да го огранича в такива рамки дори само за да ги отстраня. Трябва да се опитам да си представя какво би изпитал някой, четейки историята на Христос като разказ за обикновен човек; и то – за когото никога преди това не е чувал. И искам да подчертая, че подобен безпристрастен прочит би довел, ако не директно до вярата, то поне до объркване, за което няма друг изход, освен във вярата. Затова в тази глава няма да включвам нищо в духа на собственото си кредо; ще изоставя присъщия си речник и дори стил на писане, които смятам, щяха да са по-подходящи, ако говорех от свое име. Ще говоря честно, от името на един въображаем езичник, който за първи път е затаил дъх пред Евангелието.

Всички сме чували да се повтаря неуморно, стотици пъти, че всъщност новозаветният Исус е един много милосърден и човеколюбив Исус, но Църквата скрила този човечен характер зад отблъскващи догми и той закоравявал в ужасите на църковния терор, докато не придобил нечовешки характер. Това, осмелявам се да повторя, много ми прилича на коренно изопачаване на истината. А истината всъщност е, че именно в църквите ликът на Христос почти винаги е благ и милостив, докато в Евангелията образът му съдържа заедно с това и доста други неща. Личността от Евангелията изразява със затрогващо красиви думи своята жал към нашите отчаяни души. Но това далеч не са единствените думи, които Той произнася. Почти единствените са обаче, които Църквата в своята популярна версия на образа Му представя като излезли от Него. Тази популярна версия е вдъхновена от един съвършено безпогрешен усет към народа. Огромната маса бедняци са съкрушени, а огромната маса от народа са бедняци – следователно най-важно е огромната част от човечеството да бъде убедена в невероятното състрадание на Господа. Но за нито един мислещ човек не може да има съмнение, че Църквата със своите механизми се стреми да поддържа сред народа именно идеята за състраданието. Популярните образи сериозно допринасят за преувеличаването на усещането за един „кротък Исус, мек и благ“. Това е първото нещо, което външният човек долавя и критикува в една Pieta 1 или в един олтар на Светото сърце 2. И както вече казах, макар този образ да не е художествено достоверен, сигурен съм, че се основава на здрав инстинкт. Защото при всички случаи има нещо отблъскващо, нещо, което смразява кръвта, когато си представяме статуята на един гневен Христос. Непоносимо е дори да си представим как свиваме зад ъгъла на улицата или изтичваме до пазара и се сблъскваме с вкаменяващото каменно изражение, с което Той се е обръщал към „рожбите ехидни“ 3 или е гледал лицемера в лицето. Следователно Църквата напълно основателно обръща към хората най-милостивия Му лик или страна и страната, на която тя акцентира, е безспорно най-милостивата. Искам да кажа, че Христос на Църквата е преднамерено и подчертано хиляди пъти по-милостив от всяко впеча­тление, което би могъл да си създаде човек, просто изчитайки Новия завет за пръв път. Възприемайки думите от библейския разказ такива, каквито са, човек би видял доста по-различен образ – загадъчен и може би вътрешно противоречив, но в никакъв случай не и просто благ. Този образ би бил твърде интересен отчасти и защото в много отношения оставя място за предположения и догадки. Той е пълен с неочаквани жестове, които очевидно имат някакъв смисъл, с тази разлика, че ние почти не знаем какъв е смисълът на всички тези загадъчни недомлъвки и иронични отговори. Изблиците на гняв, подобно на бури в небето, изглежда се разразяват не точно там, където ги очакваме, а следват някаква своя, по-висша синоптична карта. Петър, както ни го представя познатото църковно учение, е оня, когото Христос опрощава с думите: „Паси моите овци“ 4, а не оня, когото напада, като че ли е самият дявол, с вик на необясним гняв: „Махни се от мен, Сатана!“ 5. С любов и жалост Христос оплаква Йерусалим, който ще Го погуби 6. Но не знаем каква странна духовна атмосфера или духовно прозрение го карат да запрати Витсаида по-ниско в ада, отколкото Содом 7. За момент оставям настрана всички въпроси, свързани с излагането и смисъла на догмата, били те ортодоксални 8 или някакви други. Просто си представям ефекта върху съзнанието на някой човек, ако той наистина направи онова, което критиците непрекъснато твърдят, че правят: да прочете Новия завет, без да се съобразява с ортодоксията или изобщо с догмата. Той би открил редица неща, които прилягат далеч по-лесно на съвременната неортодоксия, отколкото на съвременната ортодоксия. Би открил например, че ако изобщо има описания, които заслужават да се нарекат реалистични, то това са именно описанията на свръхестественото. Ако има и един аспект на новозаветния Исус, който Го представя изключително като практична личност, то това е аспектът му на заклинател и гонител на зли духове. В гласа Му няма нищо меко и благо, няма дори и капка мистицизъм, в общоприетия смисъл на думата, когато казва: „Излез ти, дух нечисти, от човека“ 9. Той много повече напомня властния тон на укротител на лъвове или на хладнокръвен лекар, който си има работа с маниакален убиец. Тук приведох само страничен пример за илюстрация на казаното и нямам намерение да изтъквам тези противоречия, а се поставям в положението на въображаемия човек, паднал от луната, за когото Новият завет е нов.

И така, на първо място трябва да се отбележи, че ако приемем Новия завет просто за една човешка история, в някои отношения това е доста странна история. Нямам предвид нейната трагична и страшна кулминация, нито това как, накрая трагедията се пре­връща в триумф. Нямам предвид и онова, което обикновено наричат елемент на чудото, понеже по тази точка философиите се разминават, а съвременните философии определено се колебаят. И наистина може да се каже, че днешният образован англичанин е изоставил стария си навик да вярва в чудеса, само защото са древни и е придобил нов – да не вярва в никакви чудеса ако не са съвременни. Някога е смятал, че чудесните изцеления са се свършили с времето на първите християни, а сега е склонен да подозира, че са започнали с първите представители на „Християнска наука“ 10. Тук се насочвам по-специално към някои не чудесни, незабелязани и даже невзрачни моменти от библейския разказ. Има много неща, които никой не би си дал труда да открива, защото никой никога не е имал особена полза от тях – неща, които, ако изобщо бъдат забелязани, в повечето случаи остават загадъчни. Ето например този дълъг период мълчание в живота на Христос до тридесетгодишната Му възраст. От всичко премълчано именно той най-властно се налага и поразява въображението. Но това не е от моментите, към които някой ще се насочи, за да доказва нещо и никой, доколкото на мен ми е известно, никога не се е опитвал да докаже нещо тъкмо чрез него. Този факт е впечатляващ, но само като факт, а не като притча. Героичният култ и митът, в характерен за тях стил, вероятно биха разказали нещата по точно обратния начин. По всяка вероятност биха ни казали (и ако не се лъжа, в някои апокрифи се твърди така), че Исус проявил божествена преждевременна зрялост и започнал Своята мисия в чудодейно ранна възраст. И наистина, има нещо странно в това, че от цялото човечество именно Той, Който най-малко се нуждаел от подготовка, изглежда е получил най-голяма. Дали е било някаква форма на божествено смирение или някаква истина, чиято сянка виждаме в това, че по-висшите хора имат по-дълго детство? Тук не се наемам да го обсъждам, а само го давам като пример за онези неща, които дават повод за разсъждения, твърде различни от общоприетите религиозни схващания. Целият библейски разказ е изпълнен с тях. Това в никакъв случай не е история, която лесно можеш да разнищиш докрай, както самонадеяно се твърди в публикациите. Това е всичко друго, но не и просто едно Евангелие, както го наричат подобни автори. Ако трябва да ги сравняваме, именно Евангелието е мистично, а Църквата – рационална. Бих казал, че Евангелието е загадката, а Църквата – отговорът. Но какъвто и да е отговорът, Евангелието – такова, каквото стои пред нас – е до голяма степен книга-загадка.

На първо място, човек няма да срещне баналности в евангелските притчи. Ако е чел, дори и с най-голямо уважение, повечето древни философи и съвременни моралисти, ще оцени уникалната стойност на факта, че тук няма баналности. Подобно нещо не може да се твърди дори за Платон. Не може да се каже нито за Епиктет 11, нито за Сенека 12, нито за Марк Аврелий или за Аполоний Тиански 13. Да не говорим, че не може и да става сравнение с повечето моралисти-агностици и с проповедниците на етичните общества с техните богослужебни песни и религия на братството. Поученията на повечето древни и съвременни моралисти са един плътен, лакиран порой от общоизвестни истини, който никога не секва. Нашият въображаем независим страничен наблюдател със сигурност ще остане с различно впечатление, когато изучава Новия завет. Той ще усети, че тук не става въпрос за същия катадневен и нескончаем порой. Ще се натъкне на голям брой необичайни твърдения, които могат да му прозвучат като твърдението, че е брат, да речем, на слънцето или на луната; множество направо потресаващи съвети; шокиращи укори и истории със странна прелест. Ще срещне няколко гигантизми за невъзможността камила да мине през иглено ухо или за възможността да хвърлиш планина в морето 14. Ще забележи, че на много места житейските трудности са доста дръзко опростени, като например в съвета да светиш без разлика на всички така, както прави слънцето, или да не се тревожиш за утрешния ден по примера на птичките 15. От друга страна, ще се натъкне на някои, поне за него, непроницаемо тъмни места: като например поуката от притчата за несправедливия пристойник 16. Нещо може да го порази с въображението си, друго – с истината си, но нищо – с баналността си. Няма например да открие из­търканите аргументи в полза на мира. Ще открие няколко парадокса в полза на мира. На няколко места ще срещне един идеал за несъпротива, който, взет сам по себе си, е прекалено пацифистки дори за пацифиста. В един пасаж ще му се каже не само да оказва пасивна съпротива на крадеца, а дори ентусиа­зирано да го насърчава – буквално, като отрупваш с дарове човека, който е откраднал вещите ти. Но няма да срещне и дума от цялата тази открита реторика против войната, която изпълва безброй книги, оди и тържествени речи; нито дума за злото на войната, за нейната опустошителност, за ужасните мащаби на клането и всичките ѝ останали подобни безумия; всъщност – нито дума за войната изобщо. Нищо не хвърля светлина по-специално върху отношението на Христос към организираната война, като се изключи, че, изглежда доста, е харесвал римските войници. Всъщност, изхождайки от все същата гледна точка на външен наблюдател, стигаме до още една смущаваща загадка – по всичко личи, че Христос се е разбирал много по-добре с римляните, отколкото с евреите. Но целта тук е да усетим една определена атмосфера, като просто четем съответния текст; и можем да я докажем с колкото щете примери.

Твърдението, че „кротките ще наследят земята“ 17, съвсем не е кротко твърдение. Искам да кажа – не е кротко в обичайния смисъл на „меко“, „умерено“ и „безобидно“. За да видим колко е основателно, ще се наложи да се потопим много дълбоко в историята и да изпреварим събития, които дори тогава не били и сънувани и които и сега мнозина не осъзнават – като например начина, по който монасите-мистици възвърнали земите, които фактическите им владетели, кралете, били изгубили. Ако това е истина, то е, защото било пророчество, а не защото е баналност. Благословията над смирените може да се схване и като много агресивно твърдение, в смисъл, че представлява насилие над разума и правдоподобността. И с това стигаме до друга важна част от нашето разсъждение. Като пророчество, то наистина се изпълнило, но се изпълнило много по-късно. Манастирите се превърнали в най-уредените и процъфтяващи имоти, в най-успешния опит за възстановяване след варварските нашествия – смирените наистина наследили земята 18. Но никой не би могъл да предвиди нещо подобно по онова време – освен един, който го знаел. Същото се отнася и за сцената с Марта и Мария 19, която е разтълкувана ретроспективно и интуитивно от мистиците на християнската съзерцателна традиция. Но това изобщо не е очевидната гледна точка, а можем да бъдем сигурни, че повечето моралисти, древни и съвременни, щяха да се втурнат към очевидното. Какви талази от спонтанно красноречие щяха да излеят те, за да изтъкнат и най-слабото превъзходство на Марта; какви блестящи проповеди за „Радостта от служенето“ и за „Евангелието на труда“, и за „Света, който оставяме по-добър, отколкото сме заварили“, и въобще всички десетки хиляди банални речи в подкрепа на идеята за „загрижеността“ и то на хора, които въобще не ги е грижа за подобни речи. Ако в Мария, като в един мистичен съсъд на любовта, Христос е съхранявал семето на нещо далеч по-неуловимо, имало ли е някой, който да го долови по онова време? Никой друг не е можел да забележи как над ниския покрив във Витиния се разнася сиянието на Клара, Катерина и Тереза 20. По друг начин същото се отнася и за тази величествена заплаха, че Христос носи на света меч, който ще разделя и разединява 21. Никой тогава не би могъл да се досети как ще се изпълни подобна заплаха или какво може да я оправдае. Наистина някои радетели на свободната мисъл днес все още са толкова простодушни, че се хващат в капана и се шокират от преднамерено предизвикателната фраза. Те всъщност се оплакват, че парадоксът не е баналност.

Въпросът тук е, че ако бяхме в състояние да възприемаме събитията от Евангелията като свежи и неочаквани вестникарски новини, те щяха да ни озадачават и, може би, плашат много повече, отколкото същите неща, разгърнати в историческото християнство. Например Христос, след като недвусмислено намеква за евнусите от източните владетелски дворове, казва, че ще има евнуси в Небесното царство 22. Ако това не означава утвърждаване на доброволното девство, може да е било казано само за да означи нещо още по-неестествено или необичайно. Едва историческата религия му придава човешки измерения за нас чрез опита на францисканците или Сестрите на милосърдието. Иначе, само по себе си, това твърдение носи доста нечовешка атмосфера; зловещото и неестествено безмълвие на азиатския харем и диван. Това е само един от многото подобни примери, но поуката е, че Христос на Писанието в действителност изглежда по-непонятен и страшен, отколкото Христос на Преданието.

Спирам се на тъмната, а ако щете – на заслепяващата, предизвикателна и по-скоро загадъчна страна на евангелските слова, не защото в тях не личи и една по-очевидна и по-популярна страна, а защото така отговарям на обичайните критики по един жизненоважен въпрос. Радетелите на свободната мисъл често казват, че Исус от Назарет, макар и изпреварил времето си, бил човек на своето време и че не можем да приемаме моралните Му принципи като окончателни за цялото човечеството. По-нататък волнодумецът по правило продължава с критика на принципите Му, като предостатъчно правдоподобно изтъква, че не може да се очаква хората да обръщат и другата си буза или че трябва да мислят за утрешния ден, или че себеотрицанието е твърде аскетично, а моногамията – много сурова. Само че зилотите 23 и легионерите не са били по-склонни от нас (ако не и по-малко склонни) да си обръщат другата буза. Еврейските търговци и римските бирници мислели за утрешния ден, колкото и ние, ако не и повече. Не можем да се преструваме, че се отказваме от морала на миналото заради друг, който подхожда повече на настоящето. Това със сигурност не е бил моралът на друго време, а по-скоро – на друг свят.

Накратко, може да се каже, че тези идеали поначало са невъзможни. По никакъв начин не може да се каже обаче, че са невъзможни тъкмо за нас. Съвсем очевидно те са белязани от мистицизъм, който, ако допуснем, че е някакво безумие, винаги е изглеждал безумие на един и същи тип хора. Да вземем за пример случая с брака и отношенията между половете. Спокойно можеше галилейският учител да поучава неща, естествени за галилейска среда, но не е така. Логично може да се очаква някой от епохата на Тиберий 24 да издигне възглед, обусловен от епохата на Тиберий, но не е така. Било е нещо доста по-различно; нещо много трудно; но не по-трудно сега, отколкото е било тогава. Когато например Мохамед направил своя компромис за полигамията, съвсем разумно е да твърдим, че това било продиктувано от едно полигамно общество. Когато той позволил на мъжа да има четири съпруги, наистина направил нещо съобразно с обстоятелствата, което не би било толкова подходящо при други обстоятелства. Никой не може да претендира, че четирите съпруги са като четирите вятъра – част от природния ред; никой не ще каже, че цифрата четири е вечно написана сред звездите на небето. Но също така никой няма да каже и че цифрата четири е неумопостижим идеал, че е извън възможностите на човешкия разум да преброи до четири или да преброи колко са съпругите му и да види дали стигат до четири. Това е един практичен компромис, който носи белега на определено общество. Ако Мохамед се беше родил в Актън 25 през XIX век, съмнявам се, че щеше веднага да напълни предградието с хареми от по четири съпруги на глава от населението. Но тъй като се е родил в Арабия през VI век, в своя брачен кодекс той е имал предвид условията в Арабия през VI век. Христос обаче в своето виждане за брака ни най-малко няма предвид условията в Палестина през I век. Той въобще няма предвид нищо друго освен сакраменталното разбиране за брака 26, развито много по-късно от католическата църква. За тогавашните хора всичко това е било също толкова трудно, колкото и за днешните. Но за тогавашните е било много по-озадачаващо, отколкото сега. Евреи, римляни и гърци не вярвали (и дори не разбирали достатъчно, за да проявят неверие) в мистичната представа, че мъжът и жената се сливат в една тайнствена субстанция. Можем да го смятаме за невероятен или невъзможен идеал, но не можем да го смятаме за по-невероятен или по-невъзможен за нас, отколкото е бил за тях. С други думи, всичко може да е вярно, но не е вярно, че противоречието се е променило с времето. Всичко може да е вярно, но категорично не е вярно, че идеите на Исус от Назарет са били по мярка на Неговото време, а вече не подхождат на нашето. И може би краят на Неговата история ще ни подскаже точно колко подходящи са били те за времето Му.

Същата истина може да се покаже и по друг начин: като кажем, че ако смятаме Неговия случай просто за човешки и исторически, невероятно е колко малко от записаните думи на Христос изобщо го свързват със собственото му време. Нямам предвид детайлите на един период, които дори съвременникът на периода чувства, че са преходни. Имам предвид фундаментални истини, които дори най-големия мъдрец едва смътно осъзнава, че са вечни. Например Аристотел е може би най-задълбоченият и мащабен мислител, живял някога на земята. Той стъпва изцяло върху фундаментални истини, които в по-голямата си част остават смислени и устойчиви при всички обществени и исторически промени. Все пак той живее в свят, където се е смятало за толкова естествено да имаш роби, колкото и да имаш деца. И затова той си позволява сериозно да разграничава роба от свободния човек. Христос, подобно на Аристотел, живее в свят, който приема робството за даденост. Христос не отрича конкретно робството, но поставя началото на движение, което успява да просъществува в свят с робство. Но това движение може да съществува и в свят без робство. Христос не използва нито една фраза, която да поставя неговата философия в зависимост от самото съществуване на обществения строй, в който живее. Той говори със съзнанието, че всичко е преходно, включително и нещата, които Аристотел смята за вечни. По онова време Римската империя е едва ли не orbis terrarum (земното кълбо [лат.]), другото име на света. Но Христос ни най-малко не подчинява моралното си учение на съществуването на Римската империя или дори на самия свят. „Небе и земя ще премине, ала думите Ми няма да преминат“ 27.

Истината е, че когато критиците говорят за локалната ограниченост на Галилееца, винаги става въпрос за локалната ограниченост на самите критици. Той несъмнено е вярвал в неща, в които една конкретна съвременна материалистична секта не вярва. Но това не са неща, характерни специално за Неговото време. Няма да сме далеч от истината, ако кажем, че специфична характеристика на нашето време е тяхното отричане. Без съмнение би било още по-близо до истината, ако кажем, че нашето време се характеризира с едно високомерно обществено пренебрежение на малцинството, което вярва в такива неща. Той например е вярвал в злите духове или в психическото лечение на телесно болните; но не защото е бил галилеец, роден под властта на Август. Абсурдно е да се твърди, че човек вярва в определени неща, защото е галилеец от времето на Август, когато нищо не е пречело да вярваш в същите неща и като египтянин при Тутанкамон или като индиец при Чингиз хан. Но с този основен въпрос на философията на диаболизма, както и на божествените чудеса, се занимавам на друго място. Тук искам само да подчертая, че материалистите трябва да доказват невъзможността на чудесата срещу свидетелството на цялото човечество, а не просто срещу предразсъдъците на някакви си провинциалисти от северна Палестина от времето на първите римски императори. Това, което трябва да докажат във връзка със сегашния спор, е наличието в Евангелието на тези именно предразсъдъци у тези именно провинциалисти. И честно казано, изумително е колко малко аргументи могат да извадят дори само за да започнат да го доказват.

Така стоят нещата с тайнството на брака. Може да не вярваме в тайнства, както може да не вярваме и в духове, но е съвсем ясно, че Христос вярва в това тайнство по свой собствен, а не по някакъв съвременен Нему или тогавашен начин. Той със сигурност не заимства Своите доводи срещу развода от Мойсеевия или от римския закон или от обичаите на палестинците. Но на онези, които са Го критикували тогава, те сигурно са изглеждали точно както изглеждат и на днешните Му критици – своеволна и трансцедентална догма, която не идва отникъде, освен в смисъл, че изхожда от Него. Нямам никакво намерение тук да защитавам тази догма. Важното е, че сега тя е точно толкова трудно защитима, колкото е била и тогава. Това е идеал, поставен изцяло извън времето: труден във всеки период, но невъзможен – в нито един. С други думи, ако някой каже, че това са неща, които е логично да очакваме от човек, който се е подвизавал на онова място и по онова време, съвсем справедливо можем да отговорим, че много по-вероятно такива биха били тайнствените слова на свръх-човешко същество, появило се и живяло сред хората.

Твърдя следователно, че онзи, който чете Новия завет със свеж и непредубеден поглед, няма да си изгради популярния в наши дни образ на „човека Христос“. „Христос просто като човек“ е измислена фигура, плод на изкуствен подбор, подобно на човека, който е просто продукт на еволюцията. Нещо повече – оказва се, че откриват прекалено много човешки лица на Христос в една и съща история, също както в един и същи мит откриват много ключове към митологията. В тази област работят три-четири рационалистични школи и дават три-четири еднакво рационални обяснения на Неговия живот. Първото рационално обяснение на живота Му е, че Той никога не е живял. А това на свой ред отваря възможност за три-четири различни обяснения (всички до едно маниакални) от сорта, че Той бил соларен мит, или земеделски мит или не знам си още какъв мит. След това идеята, че Христос е божество, което никога не е съществувало, отстъпва място на идеята, че е просто човек, който е съществувал. Когато бях млад, беше на мода да се казва, че Той бил просто един морален учител от типа на есеите 28, който очевидно нямал какво повече да каже от Хилел 29 или стотина други евреи – като например, че е много добре да си добър и че чистотата определено очиства. После някой се сети, че Христос е бил луд, въобразил си, че е месия. Други пък се сетиха, че всъщност бил истински учител, защото основната му грижа била не друго, а социализмът или (както твърдят трети) – пацифизмът. А после някои по-мрачно настроени научни среди заявиха, че изобщо никой нямаше да се вслуша в думите на Исус, ако не бяха пророчествата му за края на света. Той бил важен само като хилиаст 30 и предизвикал голяма суматоха в провинцията, като съобщил точната дата на Страшния съд. Сред другите вариации на същата тема е и теорията, че Христос бил духовен лечител и нищо повече – представа, поддържана от „Християнска наука“, на която се налага да проповядва едно християнство без разпятие, за да обясни изцелението на тъщата на Петър или на дъщерята на центуриона 31. Съществува и друга теория, която се съсредоточава изцяло върху изгонването на бесовете и върху това, което днес би могло да се нарече „съвременни суеверия за демоните“, сякаш Христос, като някакъв млад дякон, току що получил първата си мисия, е стигнал само до екзорсизма и не е мръднал по-нататък. И тъй, всяко от тези обяснения само по себе си ми се струва непълно, но взети заедно, те дават някаква представа за самата тайна, която иначе им се губи. Със сигурност е имало нещо не само загадъчно, но и многопластово у Христос, щом като от Него могат да бъдат издялани толкова много по-малки Христосовци. Ако на привърженика на „Християнска наука“ му стига само духовният лечител, а на християнския социалист – само социалният реформатор (и то така, че дори и не очакват от Него да бъде нещо друго), изглежда, Той наистина е покривал много по-голямо пространство, отколкото може да се очаква от тях да очакват. И определено подсказва, че в онези, другите загадъчни способности – да прогонва злите духове или да предсказва Второто пришествие – може би се съдържа повече, отколкото те си представят.

Преди всичко, няма ли онзи неизкушен читател на Новия завет да се препъне в нещо, което би го стреснало много повече, отколкото стряска нас? Тук неведнъж се залавях с почти непосилната задача да преобърна времето и историческия метод и във въображението си да отправя поглед напред към фактите, вместо назад през спомените. Така например си представих чудовищно същество, което навярно този човек е представлявал отначало дори за самата природа около себе си. Естествено щяхме да бъдем още по-шокирани, ако можехме реално да си представим първия път, когато била назована природата на Христа. Какво чувстваме обикновено при първото подшушване на някоя мълва за даден човек? Разбира се, не можем да виним някого, ако сметне този първи налудничав слух просто за нечестив и безумен. Напротив, още при първата стъпка ще се препънем о този скандал. Голото, зяпнало от учудване неверие далеч по-достойно отдава дължимото на тази истина, отколкото модернистичната метафизика, която благоволява да я превърне просто във въпрос на степен. По-добре е с вик да разкъсаме одеждите си срещу богохулството, както Кайафа 32 при присъдата, или категорично да настояваме, че човекът е луд, обладан от зли духове, подобно на неговите родственици и тълпата, отколкото да мъдруваме безсмислено за фините отсенки на пантеизъм пред лицето на такава разтърсваща претенция. Повече от оная мъдрост – сестра на учудването, има у всеки обикновен човек, запазил усетливостта на простотата, който непременно очаквал тревата да увехне и птиците да паднат мъртви от въздуха, когато някакъв странстващ дърводелски чирак казал спокойно и почти безгрижно, ей така – през рамо: „Преди Авраам да е бил, Аз съм“ 33.

Статията е част от книгата „Вечният човек“ на Дж. К. Честъртън, 2005 г. от издателство „Омофор“. Можете да закупите книгата от сайта pravoslavie.bg

Илюстрация към статията: Ваня Вълкова

• 1. Pieta (лат.) – образ на скърбящата Божия Майка в католицизма.
• 2. Широко разпространен култ в Римокатолическата църква, насочен към изображение на сърцето на Исус Христос. – Бел. ред.
• 3. „Рожби ехидни! Как може да говорите добро, когато сте зли? Защото от препълнено сърце говорят устата“ (Мат. 12:34).
• 4. Думи на Христос към ап. Петър (Вж. евангелие от Йоан 21:16).
• 5. Думи на Христос към ап. Петър, опитващ се да отклони Христос от кръстната смърт (Вж. евангелие от Матей 16:23).
• 6. Христос е осъден в Йерусалим (Вж. евангелие от Марк 13:1–37).
• 7. Честъртън има предвид следните думи на Христос: „Казвам ви, че в оня ден за Содом ще бъде по-леко, отколкото за тоя град. Горко ти, Хоразине! Горко ти, Витсаидо! Защото, ако бяха се извършили в Тир и Сидон чудеса, които станаха у вас, отдавна те, седнали във вретище и пепел, биха се покаяли“ (евангелие от Лука 10:12–13).
• 8. Тук и на повечето места „ортодоксален“ не означава „православен“, а се употребява в широкия смисъл на „праволинейност и преданост към църковната традиция“, „каноничност“. Една от книгите на Честъртън носи заглавието „Ортодоксия“ в същия смисъл.
• 9. Думи на Христос към беса (Вж. евангелие от Марк 5:8).
• 10. Илюстрация към статията: Ваня Вълкова
• 11. Епиктет (50–140) – римски философ-стоик.
• 12. Луций Аней Сенека (4 г. пр.Хр. – 65 г.) – римски философ-стоик.
• 13. Представител на неопитагорейството през 1–II в.
• 14. Вж. евангелие от Матей 19:24: „…и още ви казвам: по-лесно е камила да мине през иглени уши, нежели богат да влезе в царството Божие“ и Мат. 21:21: „…но и ако на тая планина кажете: дигни се и се хвърли в морето, – ще бъде“.
• 15. Вж. евангелие от Лука 11:33 и 12:24–28.
• 16. Вж. евангелие от Лука 16:1–14.
• 17. „Блажени кротките, защото те ще наследят земята“ (евангелие от Матей 5:5).
• 18. Тази буквалистична, макар и оригинална интерпретация на Честъртън, няма покритие или аналог нито в собственото му католическо, нито в православното богословие – Бел. ред.
• 19. Според Евангелието от Лука (10:41–42), Христос отсяда у двете сестри Марта и Мария и докато Мария сяда кротко в нозете на Христос и слуша речта му, Марта започва да шета и да се суети в приготовления. Когато тя се оплаква, че сестра ѝ не ѝ помага, Христос похвалва именно Мария, а Марта сгълчава.
• 20. Св. Тереза (1515–1582) – монахиня от ордена на кармелитките; св. Екатерина Сиенска (1347–1380) – монахиня от доминиканския орден; св. Клара Асизка (1194–1253) – последователка на св. Франциск от Асизи, основава орден на кларитите. И трите (римокатолически) светици са прочути с мистическите си видения.
• 21. Вж. евангелие от Матей 10:34: „Не мислете, че дойдох да донеса мир на земята; не мир дойдох да донеса, а меч“.
• 22. Срв. евангелие от Матей 19:12 – „Защото има скопци, които така са родени от утробата на майка си; има пък скопци, които са били скопени от човеци; а има и скопци, които сами себе си са скопили заради небесното царство. Който може да приеме това, нека приеме.“
• 23. Зилоти – религиозно-политическо течение в Юдея от 1 в. пр.Хр., противопоставящо се на римската власт.
• 24. Тиберий (42 г. пр. Хр. – 37 г.) – римски император.
• 25. Предградие на Лондон.
• 26. Т.е. за брака не просто като договор между двама души, а като тайнство, извършващо се пред и от Бога.
• 27. Вж. евангелие от Матей 24:35 – „Небето и земята ще преминат, но Моите думи няма да преминат.“
• 28. Есеи – аскетическо направление в иудаизма от I в. пр.Хр. до I в.
• 29. Хилел (30 г. пр.Хр. – 9 г.) – юдейски проповедник, тълкувател на Библията.
• 30. Хилиазъм – (от гръц. „хиляда“) идеята за идването на края на света в хилядната година.
• 31. За изцерението на тъщата на ап. Петър вж. евангелие от Матей 8:14–15, а за дъщерята на стотника – Матей 9:18–23.
• 32. Кайафа – юдейски първосвещеник, обвинил Христос в богохулство (Матей 26:65).
• 33. Вж. евангелие от Йоан 8:58 – „Исус им каза: Истина, истина ви казвам – преди да се е родил Авраам, Аз съм“