Може ли възкресението да изглежда смислено?

Какво представлява човекът? Премерен удар с чук по главата би показал, че съществено зависим от телата си. И така, тялото ли е всичко, което сме – същества от проста материя? Какво да кажем за душата?

Нерядко в историята на християнската мисъл и в рамките на популярната набожност, хората са гледали на себе си като на неосъществени ангели. В този случай „истинското аз“ би било една духовна компонента, затворена в тяло, но очакваща своето освобождение при смъртта. Днес е все по-трудно да се поддържа такава вяра. Изследванията на мозъчните увреждания и ефектите от наркотиците показват колко зависима e нашата индивидуалност от състоянието на тялото. Чарлз Дарвин ни учи, че имаме едни и същи прародители с всички останалите животни. Някога на Земята не е съществувал живот и изглежда той е възникнал от сложни химически взаимодействия. Много учени смятат, че не сме нищо друго освен съвкупност от молекули и в своите популярни книги те отстояват тази своя вяра.

Това обаче също е нещо доста странно за вярване. Може ли просто куп химикали да напише сонетите на Шекспир или да изкомпозира „Месия“ на Хендел, или да открие законите на химията, управляващи тези процеси? В нас има нещо повече от чиста материя. Каквото и да е това допълнително нещо обаче, то със сигурност е много тясно свързано с тела ни. Ние сме нещо като пакетна сделка – съзнание и тяло взаимно обвързани и не напълно отделими едно от друго. Това е една загадка.

Макар да изглежда странно, идея за това как можем да атакуваме този проблем ни се предлага от самата модерна наука. Днес в процес на формиране е една нова научна парадигма. Тя се нарича „теория на комплексните системи“ и до момента в своето развитие е в стадия на изучаването на отделни частни примери.

Физиците обикновено тръгват с разглеждането на възможно най-простите системи. Все пак те могат да бъдат разбрани най-лесно. Използването на бързи компютри напоследък разшири полето на научната дейност. С изучаването на първите сложни системи изниква разбирането за една неочаквана страна на тяхната природа. Оказва се, че те често се държат доста просто, подреждайки се в някаква поразителна структура.

Пример за това е загряването на тенджера с вода. Ако нагрявате плавно, водата започва да циркулира от дъното по забележителен начин. Вместо просто да се движи във всички посоки както ѝ падне, тя образува структура от шестоъгълни клетки, подобна на пчелна пита. Това е удивително явление! Трилиони молекули трябва да се наговорят да се движат по определен начин за да осъществят характерната структура. Това е прост пример за една нова проява на природата, за която учените тепърва започват да научават.

Традиционно учените мислят в понятия на парченцата и частиците, които образуват една сложна система. Обмяната на енергия между тези парченца и частици изглежда извънредно заплетено. Оказва се обаче, че ако гледаме на системата като на едно цяло, е възможно да съществуват забележително подредени структури на цялостното ѝ поведение.

С други думи, има две нива на описание. Едното включва енергии, парченца и частици, другото включва системата като цяло и нейната характерна структура. На това второ ниво бихме могли да кажем, използвайки компютърен език, че това, на което в действителност си заслужава да обърнем внимание, е информацията, която определя структурата.

Не ни е чужда представата за киберпространство – царството на информацията, достъпно за нас посредством компютрите. Това е свят, който е човешко изобретение – светът на виртуалната реалност. По-малко обаче сме свикнали с идеята, понеже всъщност ни е така неосъзнато близка, че живеем в свят с вътрешната способност да произвежда информация – светът на действителната реалност, т.е. светът на Божието творение.

Ние човешките същества сме потопени в това царство на битието, в което енергия и характерна информационна структура се допълват взаимно. Това е свят съществено по-богат от своята бледа сянка в киберпространството, тъй като хората са много повече от компютри направени от месо. Способността ни да мислим, включваща в себе си откриването на смисъл и разбирането на математически истини, които иначе е невъзможно да бъдат установени в границите на чисто логическите формулировки, които бихме могли да разгледаме, показват, че надминаваме границите на простото изчисление.

Човек може да запита какво общо има всичко това с човешката душа и с надеждата, свързана с нея. Каквото и да представлява душата, тя със сигурност е нашата „действителна личност“, свързваща това, което сме днес с това, което сме били в миналото. Със сигурност това истинско аз не се определя от нашето тяло, тъй като последното се променя непрекъснато чрез ядене, пиене и износване. В него се намират нищожна част от атомите, които са били там преди пет години. Това което реализира приемствеността, е вероятно почти безкрайно сложната структура на подредба на материята. Този структурен модел е истинската личност и именно това имаме предвид когато говорим за душа. Невръстната теория на комплексните системи ни насърчава да не гледаме пренебрежително на една такава идея.

Такъв ред на мисли едва ли би бил изненадващ за християните. В края на краищата древните евреи със сигурност не са гледали на човешките същества като на неосъществени ангели. Те са поддържали възгледа за пакетната сделка, че сме тела, изпълнени с живот. Св. Тома Аквински е мислил по същия начин. Той помага на Църквата да се освободи от усмирителната риза на платонизма, наложена ѝ чрез силното влияние на Св. Августин със своето облягане на дуалистичната картина за душа и тяло като отделни същности. Вместо това Тома Аквински използва възобновеното виждане на Аристотел. В Аристотелови понятия душата е „формата“ (т.е. структурният модел) на тялото.

В този смисъл можем да разбираме по един последователен начин голямата надежда на християните за крайна цел отвъд смъртта. Тази надежда трябва да бъде изразена в класическите понятия на смърт и възкресение, а не в спиритуалистични понятия на „преживяване“. Смъртта е реална и е един реален край, но това не е абсолютният край, тъй като само Бог е абсолютен. Последната дума на човешката съдба не принадлежи на факта на смъртта, а на по-големия факт на един верен Създател и милостив Изкупител.

Разбира се, що се отнася до материалното въплъщение в този свят, структурният модел на личността, т.е. душата, ще бъде разграден при смъртта. Имаме основание обаче да вярваме, че Бог ще пази тази структура в божествената памет и след това ще я превъплъти в средата на новото творение при възкресението на мъртвите.

Истинската ни надежда, че смъртта не е краят, трябва да зависи от вярата ни във верността на Бога. Исус противопоставя на неверието на садукеите именно призив към такава вяра (Марк 12:18–27). Той им припомня, че Бог е Бог на Авраам, на Исаак и на Яков. Едно време патриарсите са имали значение за Бога и затова те имат значение за Него завинаги. Богът на Израел е „Бог не на мъртвите, а на живите“. Ако ние имаме значение за Бога сега, в което можем да бъдем сигурни, ние ще имаме значение за Него завинаги. При смъртта няма да бъдем изхвърлени като счупени грънчарски съдове на някакъв космически куп за отпадъци. Като човешки същества не сме безсмъртни по природа, но верният Бог ще ни даде съдба отвъд смъртта.

Можем да приемем с цялата дължима сериозност всичко, което науката може да ни каже за нас и за света около нас, и все пак да вярваме, че Бог ще запомни структурните модели, които представляваме, и ще ги пресъздаде, когато бъдем възкресени в живота на предстоящия свят. Като християни знаем, че това не е проста теоретична възможност, тъй като имаме възкресението на нашия Господ като предвкусване и гаранция, разиграна в историята, за съдбата, която ни очаква отвъд историята.