ХАРТА на кино: „Катин“ – за злото, човешкото достойнство и паметта

Катин, Полша, 2007, 118'

Режисьор: Анджей Вайда
Сценарий: Анджей Вайда, Владислав Пасиковски
С участието на: Артур Змиевски, Данута Стенка, Мая Остажевска, Владислав Ковалски, Анджей Чура и други.

Съвременните поколения намразиха Историята. За тях тя е преди всичко извор на любопитни факти за някое телевизионно състезание или пък пропагандно оръжие на партиите и идеологиите. Затова днешното време се опитва да живее без История. Особено бърза да забрави близкото минало. Дори и когато не знае почти нищо за него. И макар че то до голяма степен определя настоящето.

Престъпленията на комунизма в Източна Европа попадат изцяло в тази категория. За съжаление, в България те сякаш представляват интерес само за малък кръг „посветени“; дори и продължителната дискусия около досиетата на бившата ДС остана без по-масов отклик. Но има други бивши социалистически страни, в които историческата памет е жива и вдъхновява отделни творци да станат нейни изразители. Така в днешна Полша един голям режисьор като Анджей Вайда се нагърби с нелеката задача да осветли чрез изкуството си една от най-смразяващите страници в историята на своя народ. Резултатът е филмът „Катин“, номиниран за „Оскар“ в тазгодишната надпревара при чуждестранните филми.

Историческите факти просто плачат за мащабна екранна интерпретация, в стила на холивудските суперпродукции. През есента на 1939 година Полша е разкъсана и поделена между два хищни звяра-съюзници (и бъдещи врагове): Хитлерова Германия и Сталинска Русия. Без да отправят и един изстрел срещу съветските агресори, нахлули в тила им, полските военни части се предават. Хиляди полски офицери са отведени в пленнически лагери; голяма част от тях са запасняци и представляват елита на своята страна: лекари, инженери, учени, преподаватели, творци. Такъв елит обаче е огромна потенциална опасност за тоталитарен сатрап като Сталин, готвещ се да погълне (най-малко) половин Европа. (Народи, лишени от просветени водачи, се водят лесно към комунистическия „земен рай“.) Затова той заповядва полските пленници да бъдат избити поголовно. Масовите разстрели са извършени в горите край Катин, недалеч от Смоленск, където хилядите трупове са захвърлени в ями, изкопани и набързо зарити с булдозери.

Чудовищността на това историческо престъпление надминава дори развихрените фантазии на съвременните режисьори на кървави екшъни. Но Анджей Вайда избира да представи необузданото, че и институционализирано зло по далеч по-въздействащ начин. Пречупва го през личната съдба на няколко души: жертви, членове на техните семейства, сътрудници на палачите. Особено силен е контрастът по оста „лично – безлично“. Злото е навсякъде, пропива атмосферата на филма, върши ненаситно пъклените си дела, но няма лице. Служителите му са безименни, почти безплътни сенки, които изникват от мрака и бързо изчезват обратно там. Пасивните му съучастници постепенно губят личното си излъчване в сивотата, наложена от страха.

Светлината струи единствено от лицата на непримиримите страдалци. Тези, които запазват своята човечност и достойнство, въпреки наложеното им унижение. Тези, които продължават да живеят с обич, надежда и даже с мечти всред вонята на човешкото падение. Тези, които продължават да мълвят молитва за опрощение, дори надвесени от палачите си над гробната яма, пълна с окървавените тела на другарите им. И дори предателството и компромисът с истината на неколцина страхливци или нагаждачи не може да помрачи нравствения им подвиг. Злото е осъдено и посрамено не поради бъдещото възмездие, но чрез достойнството на личността, останала вярна на истината. Съгласно с думите на Христос, „кротките ще наследят земята“, защото не побягват пред лицето на насилието, нито скланят глава, нито се отдават на него, а „светят като светило, поставено на масата“ и са сгрявани от радостта на „гонените заради правдата“ (Ев. от Матей, 5 глава). Затова и днешна Полша не само се гордее с такива свои синове и дъщери – тя реално бере добрите плодове на тяхното мъченичество. Така българският зрител е накаран да се замисли какви плодове бере нашият народ днес и защо. Затова филм като „Катин“ трябва да бъде гледан от повече хора; особено от тези, които не помнят времето на комунистическия режим.

Въпреки тежкия си сюжет, филмът се гледа леко; по-скоро като поетична и драматична, отколкото като историческа творба. Удачно намерените, макар и пестеливо обрисувани образи, подплатени с впечатляваща актьорска игра, правят „Катин“ наистина майсторско произведение. Сигурен съм, че то ще се запомни не само от поляците, но и от всички, за които историческата истина е скъпа, макар и нелицеприятна. Можем само да си пожелаем някой да ни предложи такъв проникновен поглед и към „нашто недавно“ (Вазов). Защото историческата памет няма алтернатива – потъпкването ѝ може само да върне призраците на миналото и отново да ни хвърли в тежка борба за опазване на своята личност и достойнство.