Ерос и Венера

Под „Ерос“ имам предвид т.нар. състояние на „влюбеност“ или, ако предпочитате, любовта, която изисква предлог „в“. Тук няма да се занимавам с човешката сексуалност. Тя е от интерес за нашата тема единствено като съставка на сложното състояние „влюбеност“. Че можем да имаме сексуално общуване без да сме „влюбени“, аз приемам за дадено, както и че Ерос включва и други неща, освен секса. Плътския или животинския елемент в Ероса ще наричам Венера (следвайки една старомодна терминология), като под Венера имам предвид не сексуалното в някакъв тайнствен и загадъчен смисъл (както е в психологията на подсъзнанието), а в най-очевидния му смисъл – това, което се осъзнава като сексуално от изпитващите го и чиято природа може да се докаже с най-прости наблюдения.

Сексът може да се извършва без Ерос или като част от Ерос. В никакъв случай не се отъждествявам с популярното мнение, че именно липсата или наличността на Ерос прави сексуалния акт „нечист“ или чист, низък или възвишен, законен или незаконен. Ако всички, които общуват сексуално без Ерос, са наистина нечестиви, то всички ние произхождаме от омърсен род. Времената или местата, в които женитбата се е основавала на Ерос, определено представляват малцинство. Повечето от предците ни са били оженвани много млади за партньори, избирани от родителите им по критерии, нямащи нищо общо с Ероса. Те са пристъпвали към секса без никакво друго „гориво“, ако мога така да се изразя, освен обикновеното животинско желание. Същият този акт, извършен под влиянието на възвишен и многоцветен Ерос, който свежда ролята на сетивата до минимум, може да бъде обикновено прелюбодейство, което да разбие сърцето на съпругата, да измами съпруга, да измени на приятеля, да оскверни гостоприемството и изостави децата. Не е угодно на Бога разликата между греха и дълга да се състои само в приятните усещания. Този акт, както и всички други, бива оправдан (или не) от далеч по-прозаични критерии: спазването или неспазването на обещание, справедливост или несправедливост, милосърдие или егоизъм, покорство или непокорство.

За еволюциониста Ерос е произлязъл от Венера като едно по-късно усложнение и развитие на древен биологичен инстинкт. Не бива обаче да мислим, че съзнанието на индивида работи точно по този начин. Може би има мъже, които първо са усетили сексуален апетит към някоя жена, а на един по-късен етап са се „влюбили“ в нея. Но аз се съмнявам, че това е правилото. Много често най-напред идва едно възхитено и непрекъснато мислене за възлюбената, една обща, неконкретизирана мисъл за нея като цяло. В това състояние мъжът наистина няма време да мисли за секс. Той е твърде зает с мислите за личността ѝ. Фактът, че тя е жена, е далеч по-маловажен от факта, че тя си е тя. Той е обзет от желание, но без сексуален оттенък. Ако го попитате какво му се иска, често искреният отговор е: „Да продължа да мисля за нея.“ Той е съзерцател на любовта. А когато по-късно се събуди и сексуалният елемент, влюбеният не чувства, че дължи цялото си преживяване единствено на него (освен ако не е повлиян от научни теории). Еросът нахлува в него като завоевател, който завладява и преобразява една по една всички институции на победената страна. Той може да е превзел много други преди да стигне до сексуалността и преобразява и нея, както всичко останало.

 

Ние използваме много неподходящ израз, когато казваме за похотлив мъж, че „той търси жена“. Строго погледнато, жената е последното, което той иска. Той търси удоволствие, а жената се е оказала необходимото пособие за това удоволствие. Еросът обаче кара мъжа да търси не жена изобщо, а точно определена жена. В един тайнствен, но неоспорим смисъл влюбеният желае самата любима, а не удоволствието, което тя може да му донесе. Нито един влюбен на земята не е желал прегръдката на любимата си жена вследствие на пресмятане (макар и несъзнателно), че тя ще му донесе повече удоволствие от която и да било друга жена. Той без съмнение ще очаква точно това, но самото повдигане на въпроса е вече излизане от света на Ероса. Еросът преобразява нещо, което само по себе си е удоволствие-нужда в удоволствието на най-големите ценители. В характера на удоволствието-нужда е да ни показва обекта единствено във връзка с нашата нужда в момента. Но при Ероса и най-интензивната нужда вижда обекта си като заслужаващ възхищение сам по себе си и далеч по-значим от обикновено средство за задоволяването на влюбения.

Без Ерос сексуалното желание (както всяко друго желание) е факт за самите нас. С Ероса то е по-скоро факт за любимата. То се превръща в нещо като начин за възприятие и съвсем сигурно в начин на изразяване. Изглежда обективно, като предмет извън нас, намиращ се в истинския свят. Ето защо Ерос, макар да е царят на удоволствията, винаги в своя апогей има усещането, че удоволствието е просто страничен продукт. Ако мислим за него, това би ни върнало пак в нас, в собствената ни нервна система. Това би убило Ероса, както можем да „убием“ и най-красивата планинска гледка, като я разположим в ретината и в очния си нерв. А и чие е удоволствието? Нима едно от първите неща, които прави Еросът, не е да заличи разликата между даване и получаване?

***

А сега ми се иска да поговорим за опасността, която мисля, че в момента застрашава влюбените най-силно. По този въпрос аз не съм съгласен с мнозина от най-улегналите говорители на човечеството. Смятам, че всички ние сме подтиквани да гледаме прекалено сериозно на Венера. През целия си живот съм бил свидетел на едно нелепо и невъобразимо издигане на секса в култ. Рекламите, в най-сексуалната си форма, представят секса като екстаз, прочувственост или плам до безсъзнание. В тях рядко има намек за веселие. Психолозите пък така са ни омаяли с безкрайното значение на абсолютната сексуална съвместимост (почти невъзможна за постигане), че сигурно някои млади двойки в днешно време пристъпват към сексуалния акт със събраните съчинения на Фройд, Крафт-Ебинг, Хавелок Елис и д-р Стоупс, разтворени по нощните им шкафчета. Старият веселяк Овидий, който нито е пренебрегвал мухите, нито е правел от тях слонове, би бил по-подходящ за случая. Достигнали сме до фазата, в която нищо не ни е по-необходимо от една порция добър старомоден смях.

Не бива да бъдем напълно сериозни с Венера. Ние и не можем да бъдем такива, без да насилим човешката си природа. Неслучайно всеки език и всяка литература по света са пълни с вицове за секса. Много от тях са безвкусни и отблъскващи, но при все това изразяват отношение към Венера, което в крайна сметка застрашава християнския живот много по-малко от дълбокопочтителната сериозност. Не бива да правим опити са търсим абсолюта в плътското. Самата Венера ще си отмъсти по ужасен начин, ако вземем нейната (временна) сериозност за чиста монета. Ще го направи по два начина. Първият е описан от сър Томас Браун, който казва, че да ѝ слугуваш е „най-глупавата постъпка, която може да извърши умният човек – нищо друго не унижава повече охладнялото му въображение, когато осъзнае след това какво ужасна и недостойна глупост е направил.“ Ако той още отначало беше пристъпил към този акт с по-малко тържественост, нямаше да пострада от това „унижение“. Но Венера таи и едно друго, още по-зло отмъщение. Когато всички обстоятелства са подходящи за нейното действие, тя прави единия или двамата влюбени съвсем неспособни за нея. А когато всяко действие е изключено и дори не могат да се разменят погледи – във влака, в магазина или на някое безкрайно парти – тя атакува с пълна сила. Само час по-късно, когато му дойде времето и мястото, тя ще се е оттеглила мистериозно – може би пак само от единия от двамата. Представете си какъв смут всява това и какво негодувание, самосъжаление, подозрение, наранено самолюбие и всички модерни приказки за „безсилие“ у онези, които са я боготворили! Но умните влюбени се смеят. Всичко това е част от играта на гоненица – на изплъзванията, препъванията и челните сблъсквания трябва да се гледа като на лудории.

За мен това не е нищо друго освен една от Божиите шеги – такава възвишена и привидно трансцендентна страст като Ероса да бъде свързана в несъответстваща симбиоза с телесния апетит, който като всеки друг апетит нетактично разкрива връзката си с такива банални фактори като време, здравословно състояние, ядене, кръвообращение и храносмилане. Понякога в Ерос ние сякаш летим, но Венера внезапно ни ощипва и ни припомня, че всъщност сме само завързани балони. Тя непрекъснато ни показва истината, че сме сложни твари, мислещи животни, сродни от една страна на ангелите, а от друга – на котараците. Не е хубаво да не разбираш от майтап. Още по-лошо е да не разбираш от небесни шеги – шеги за наша сметка, уверявам ви, но също и (кой би могъл да се усъмни?) за безкрайното ни благо.

 

Сега минавам от Венера, или плътския елемент в Ероса, към Ероса като цяло. Тук ще видим как всичко се повтаря. Както Венера (в рамките на Ерос) не се стреми просто към удоволствие, така и Ерос не се стреми към щастие. Може да ни се струва, че това не е вярно, но проверката го доказва. Всеки знае, че е безпредметно да се опитваме да разделим влюбените, като им доказваме, че бракът им ще бъде нещастен. Причината не е единствено в това, че няма да ни повярват, защото дори и да ни повярват, те пак няма да се разубедят. Един от най-типичните белези на Ерос е, че когато сме влюбени, предпочитаме да делим нещастията с любимата, вместо да сме щастливи сами. Дори ако двамата влюбени са зрели хора с опит, които знаят добре, че разбитите сърца зарастват и е по-разумно да надживеят моментната агония от раздялата и че след десет години ще са по-щастливи, отколкото биха били в брака, те пак не искат да се разделят. Има случаи, когато става ясно, че е невъзможно бракът с любимата да доведе до щастие; че той не обещава нищо, освен грижи за неизлечимо болен, безнадеждна бедност, изгнаничество или позор, но Ерос не се колебае да заяви: „По-добре това, отколкото да се разделим. По-добре да съм нещастен с нея, отколкото щастлив без нея. Нека сме с разбити сърца, но да сме заедно.“ Ако гласът в нас не говори така, тогава той не е гласът на Ерос.

В това е величието и ужасът на любовта. Но забележете, че както преди малко, игривостта стои редом с величието. Също като Венера, Ерос е тема на безброй вицове. Дори когато обстоятелствата на влюбените са толкова трагични, че зрителите не могат повече да сдържат сълзите си, самите те ще се изненадат от смеха, който ги спохожда в нужда, в болницата или в затвора, нищо че присъстващите (но не и те самите) намират този смях непоносимо патетичен.

Семето на опасността се крие във величието на Ероса. Той проговаря като бог. Неговата всеотдайност, безразсъдното му отричане на щастието, преодоляването на егоизма – всичко това звучи като послание от вечността. И все пак, той не би могъл да бъде сам по себе си гласът на Самия Бог. Защото при цялото си величие и преодоляване на „аз“-а Ерос може да подбужда не само към добро, но и към зло. Нищо не е по-плитко от вярата, че любовта, водеща към грях, е по-низша, по-животинска или по-банална от любовта, която създава вярно и плодовито християнско семейство. Любовта, подтикваща към жестоки и вероломни връзки, към самоубийства и убийства, не е просто заблудена похот или празна сантименталност. Тя може да бъде и Ерос в цялото му великолепие и сърцераздирателна искреност – Ерос, готов на всякаква жертва, но не и на отказ.

Съществуват философски школи, които приемат гласа на Ерос за действително трансцендентен и се мъчат да оправдаят абсолютизма на повеленията му. Платон твърди, че влюбването е взаимно разпознаване на две души, избрани една за друга в някое предишно небесно съществуване. Срещата с любимата е осъзнаването, че „се обичаме още преди да се родим“. Това е прекрасен митологичен начин за изразяване на чувствата на влюбените. Но ако го приемем буквално, изводите ще ни поставят в неудобно положение. В такъв случай излиза, че в онзи небесен и забравен живот нещата не са вървели по-добре, отколкото тук на земята. Защото Ерос може да свърже в един и същ впряг и най-неподходящите хора – множество нещастни (и то предвидимо нещастни) бракове са започнали с голяма любов. Според теорията на Бърнард Шоу, гласът на Ерос е гласът на elan vital, на жизнената сила или „еволюционния апетит“. Като завладее дадена двойка, той всъщност търси родители (или прародители) за свръхчовека. Той е безразличен към тяхното лично щастие и моралните предписания, понеже според Шоу крайната му цел е по-важна. Тя е бъдещото усъвършенстване на вида. Тази теория като че ли води до заключението, че жизнената сила не разбира добре собствените си задължения. Това, че виждаме съществуването или интензивността на Ерос между двама души, не е гаранция, че поколението им ще бъде кой знае какво или че изобщо ще има поколение. Рецептата за хубави деца включва не двама влюбени родители, а (казано на езика на животновъдите) двама „породисти“ родители. Къде е била жизнената сила през безбройните поколения, когато създаването на деца е зависело съвсем малко от взаимния Ерос и много повече от уговорени бракове, робство и изнасилване? Да не би чак сега да се е сетила да усъвършенства вида?

Нито Платоновият, нито току-що описаният вид еротичен трансцендентализъм може да помогне на християните. Ние не се покланяме на жизнената сила, а и не знаем нищо за предишни съществувания. Не бива да се подчиняваме безропотно на гласа на Ероса, особено когато той звучи божествено. Нито пък трябва да пренебрегваме или да се опитваме да отричаме богоподобните му характеристики. Тази любов наистина прилича на Самата Любов. В нея има истинска близост до Бога (по прилика), но не непременно близост по приближаване. За нас Ерос може да стане средство за приближаване (към Бога), ако почитта ни към него не накърнява любовта към Бога и Милосърдната любов към ближните. Неговото пълно себеотдаване е като вроден в естеството ни пример за любовта, която трябва да проявяваме към Бога и човека. Също както за любителя на природата тя придава съдържание на думата „слава“, така и тази любов дава съдържание на думата „милосърдие“. Чрез Ерос Христос сякаш ни казва: „Точно така, по същия начин, с тази изобилна щедрост и без да пресмяташ цената, трябва да обичаш Мен и най-малките от Моите братя.“ Нашата условна почит към Ерос естествено ще варира в зависимост от обстоятелствата. От някои се изисква пълно отричане (но не и презрение). Други могат да се впуснат в семейния живот и да ползват Ероса за гориво и пример. Но в семейството Еросът никога няма да е достатъчен – той ще оцелее само ако постоянно се обуздава и подкрепя от по-висши принципи.

Ако бъде почитан без ограничения и му се подчиняваме безусловно, Еросът се превръща в демон. А той иска да му се подчиняваме и да го почитаме точно по този начин. Божествено безразличен към егоизма ни, той демонично се бунтува срещу всеки опит от страна на Бога или човека да му се противоречи. В своя апогей, той е най-богоподобният вид любов и, следователно, най-склонен да претендира за поклонение. Оставен сам на себе си, той винаги превръща „влюбването“ в един вид религия. В тази любов богословите винаги са виждали опасността от идолопоклонничество. Според мен те са имали предвид факта, че влюбените могат да се идолизират помежду си. Аз мисля, че поне в брака основната опасност лежи другаде. Прекрасната прозаичност и почти деловата интимност на семейния живот изключват тази възможност, а също и Привързаността, в която Ерос почти винаги е облечен. Съмнявам се, че човек, който е изпитвал жаждата по Несътвореното, или поне е сънувал, че я изпитва, може да помисли преди сватбата, че възлюбената ще успее да я удовлетвори. Тя може да е възхитителна и навременна помощничка и спътница и приятелка, но е нелепо (не искам никой да се обижда) да я смятаме за обект на това желание. Струва ми се, че истинската опасност не е там, че влюбените ще се идолизират помежду си, а че ще идолизират самия Ерос.

Когато двамата влюбени казват за някоя осъдителна постъпка „направихме го от любов“, забележете какъв е тонът им. Човекът, произнесъл думите: „Направих го от страх“ или „Направих го, защото бях ядосан“, говори по съвсем различен начин. Той се извинява за нещо, което според него се нуждае от извинение. Влюбените рядко постъпват така. Забележете с колко трепет и преданост те изричат думата „любов“ не като смекчаващо вината обстоятелство, а като позоваване на авторитет. Това „признание“ е почти като хвалба. В него има дори нотка на предизвикателство. Те се чувстват „мъченици“. В най-тежките случаи думите им изразяват свенлива, но непоклатима вярност към бога на любовта. „По закона на любовта това минава за добро“, казва Милтъновата Далила. Точно там е работата – по закона на любовта. Когато сме влюбени, ние имаме свой собствен закон, своя религия и свой бог. Ако Еросът е истински, неподчинението на заповедта му ни се струва вероотстъпничество, а изкушенията (по християнския критерий) говорят с гласа на свръхрелигиозни задължения и действия, породени от набожен любовен плам. Около влюбените се създава религия на Ероса. Като че ли той позволява всякакви действия, които иначе те не биха посмели да извършат. Нямам предвид само (и дори предимно) действия против целомъдрието. Също толкова вероятно това може да са несправедливост или липса на любов към останалия свят. Те ще изглеждат като доказателство за ревност и преданост към Ероса. Двамата могат да си кажат със самопожертвователен тон: „Това, че пренебрегнах родителите си, напуснах децата си, изневерих на партньора си и оставих приятеля си в нужда, беше от любов към теб.“ По закона на любовта това минава за добро. Поклонниците ѝ дори може да започнат да виждат в такива „жертви“ и едно особено достойнство. Какво по-скъпо можеш да поставиш пред олтара на любовта от собствената си съвест?

Да си влюбен означава да желаеш и да обещаваш доживотна вярност. Любовта се кълне, без да я молят за това и не можем да я накараме да спре. „Винаги ще съм ти вярна“ са едва ли не първите думи, които тя произнася, и то не лицемерно, а напълно искрено. Никакво трупане на опит няма да я излекува от тази заблуда. Всички сме чували за хора, които се влюбват отново на всеки няколко години и всеки път са искрено убедени, че „този път е завинаги“, че търсенето им е приключило и са открили истинската любов, на която ще бъдат верни до смърт. И все пак, в известен смисъл Ерос е прав да дава подобни обещания. Влюбването е събитие от такова естество, че сме прави да отхвърлим като непоносима мисълта, че то може да е временно. С един висок скок то прехвърля дебелата стена на „аз“-а, превръща апетита в алтруизъм, захвърля личното щастие като тривиалност и поставя интересите на другия в центъра на съществуването ни. Спонтанно и без усилия ние изпълняваме (към един човек) целия Закон: да обичаме ближния си като себе си. То е предобраз, предвкусване на отношението, което ще трябва да имаме към всички, ако Самата Любов управлява в нас без съперници. Влюбването е дори подготовка за такова отношение, ако го използваме както трябва. Просто да избягаме от него, да „разлюбим“, вече е (ако ми позволите да измисля един грозен неологизъм) антиизкупление. Ерос се впуска да обещава неща, които сам не може да изпълни.

Подобни отклонения няма да разрушат брака на двама „разумни и прилични люде“. Застрашен и вероятно погубен ще бъде брака на онези, които идолизират Ероса. Те са си въобразявали, че той притежава силата и верността на бог. Очаквали са, че обикновеното чувство ще стори за тях всичко необходимо и то за постоянно. Когато тези очаквания не се оправдаят, те хвърлят вината върху Ероса, или, още по-често, върху партньора си. В действителност обаче с титаничното си обещание и с намеците за изпълнението му Ерос си е „свършил работата“. Той е като кръстника – дава обещанията, но ние сме тези, които трябва да ги спазим. Ние трябва да постигнем съгласие между ежедневието и онова, което ни се загатва. Ние трябва да вършим делата на Ероса, когато него вече го няма. Това го знаят всички истински влюбени, макар че ако не са мисловни или красноречиви натури, само ще отронят няколко банални фрази от рода на „да приемаш както доброто, така и лошото“, „да не очакваш прекалено много“, „да проявяваш здрав разум“ и други подобни. А всички истински влюбени, които са християни, знаят, че колкото и скромно да звучи тази цел, няма да могат да я постигнат по друг начин освен по пътя на смирението, Милосърдието и Божията благодат, и че това е всъщност целият християнски живот, видян под определен ъгъл.