Оставен от Бога

Последното слово, което изрича умиращият Исус съгласно най-старото свидетелство1, е по-скоро вик, отколкото думи: „Боже Мой, Боже Мой, защо си Ме оставил?“ Дали този прощален зов не е признание за капитулация? Слънцето е изгубило своя блясък; сякаш вече не е в състояние да гледа ужаса. Небесните тела надават вик, а Бог мълчи. И се питаме отново: „Това не е ли капитулация?“

Ала в това умиране има още нещо тайнствено-друго. Какво всъщност се случва при този ужасѐн, сетен вик на един изглежда оставен от Бога Човек? Дали Той не изплаква Своята несрета, Своето отчаяние пред човешката тълпа, събрана около кръста Му? Дали този вик е едно своеобразно разтоварване на душата? Не, той е нещо съвсем друго.

Най-напред, това не е някакъв нечленоразделен крясък, а строго литургична молитва (Псалом 22:1). Разпнатият се моли чрез псалом. Ще рече, Той поема в уста едно Божие слово, за да оплаче Своята богооставеност. Така, въпреки утеснението Си, Той все пак се включва в божествения кръговрат – поема свише едно слово от вечния Бог и отново Му го подава нагоре.

Който дава такъв израз на своето утеснение и страх, като привлича самото Божие слово за свой свидетел, той вече не се лута опипом из космическия мрак, в някаква изоставена ничия земя, а се моли всред Божията Църква, заобиколен от патриарсите и пророците, които вкупом слушат това слово и коленопреклонно го препращат към Небето.

Към това се прибавя още нещо. В Своя вик на богооставеност Исус не говори на хората, за да ги призове като свидетели на Своята мъка. Той не изплаква утеснението Си в пустата, черна нощ над Голгота. Не, има един Друг, към Когото се обръща – Той говори на самия Бог за Своята оставеност. И не Го отблъсква, не съди светотатствено божественото Величие, не Го отхвърля, сривайки се, а зове: „Боже Мой, Боже Мой“. Тоест, Бог още е Негов; тоест, оставеността бива преодоляна още в самия вик – Той я загърбва. Действително оставен от Бога е само безразличният2, който вече не намира думи, който не знае към кого да се обърне и който отива тъй далеч в отричането Си от Бога, че вече не може да Го отхвърли, не може да Го намрази и да Го отблъсне от себе си. Защото как можеш да отхвърлиш някого, как можеш да намразиш някого и как можеш да го отблъснеш, ако той изобщо не съществува? Исус обаче изповядва пред Отца Своята смъртна оставеност. С това, че я изповядва пред Него, Исус вече не е оставен. Сега вече има Някой, пред Когото да говори – и Той все така е Неговият Бог.

В този вик бива изявена, от най-голямата бездна и от най-дълбокия мрак, цялата тайна на Божия Син: че Той понася тук най-горчивите удари на човешкия живот и прекосява, като приятел на Своите човешки събратя, долини на плача и пустини, каквито никой не е преживявал в такава дълбина. Оттук насетне всеки страдащ може винаги да си каже: „Разпнатият е пострадал по-дълбоко от мен.“ Всеки, който сега е самотен, трябва да знае: Разпнатият е прекрачил в зони на такова отдалечаване от човеците и от Бога, каквото никой човек не може да понесе.

И така, от една страна Този, Който изплаква Своята богооставеност, е бил безусловно Човекът, най-дълбоко съкрушеният Човек, сполетян в най-ужасяваща степен от страдания и смърт. Но същевременно Той е Божият Син, Който – в мига, когато мракът е искал да Го обхване – сграбчва ръката на Отца, като вика към Него.

Така Той, бидейки в най-ужасяваща разголеност, все пак бива скрит в тези ръце и бива избавен от всяка мъка. Бидейки държан в Нищото, бива поддържан от самото божествено Величие. Бидейки екзекутиран, бива тайно издигнат3 на един невидим престол. И надавайки вик, като едно измъчено създание, Той живее във вечен диалог с Отца. Той е Човек и Той е Бог; Той бива съкрушен в смъртта и въздигнат в живота.

Това са искали да изразят вярващите, виждайки по тайнствен начин в издигането на кръста и с това, в привидния триумф на смъртта, онова друго издигане, което ще бъде обявено на третия ден. Това са искали да ни кажат творците от романиката4, поставяйки корона на главата на Разпнатия. Трябва да виждаме как едни други се припокриват и взаимно проникват тръненият венец и царската корона, позорът и славата, смъртта и вечността, човешкото и божественото. Едва тогава можем да повярваме в тайната на Исус.

• 1. Авторът има предвид Евангелието от Марк, което се смята за най-старото измежду каноничните Евангелия. (Б.пр.)
• 2. Нем. dumpf: безчувствен, със затъпели възприятия. (Б.пр.)
• 3. Непреводима игра на думи: hingerichtet (екзекутиран) и aufgerichtet (издигнат, поставен). (Б.пр.)
• 4. Преобладаващ стил в църковната архитектура и изобразително изкуство в периода X-XIII в. (Б.пр.)