Стоян Михайловски е една от личностите с ярки оригинални приноси във формирането и развитието на българската култура след Освобождението в най-разнообразни сфери: публицистика, поезия, проза, философия и т.н. Разсъждавайки за свободата – една от онези ключови идеи, около които гравитира обществената мисъл по онова време – той настоява убедено, че тя не се корени в политическата система и формални наредби, а в човешката нравственост. В поредицата „Метаполитически апофтегми“ в Църковен вестник, бр. 6, 1908 г.1 Михайловски пише:
С укази, с постановления и законоположения можем да променим временно външния изглед на нещата, но не и да променим нравите. On ne décrète pas le mœurs2. Като не са минали през школата на живота и като не познават следователно силата на привичките и господаруването на традициите, младите хора са наклонни да придават най-велико значение на най-нищожното нещо: писмената уредба. Искате общи волности – превъзходно; напишете ги в душите – не на бяла хартия! Никакви органически статути не са в състояние да дадат свободно управление на общество от подли хора, на сган от грабливци и насилници. Свободата е рожба на чистите нрави, на самостоятелния труд, на въздържаността, на самообладанието, на братската солидарност. Свободни сиромаси, свободни нещастници може да има. Свободни хищници, свободни развратници няма! Порокът подлага гръб. Не е възможно да почита своето земно поприще онзи, който не почита своята душа! Порокът подлага гръб – и напълно заслужава шибало! Нравственото робуване се конкретизирва в политическо робуване!
Относно приносите на Стоян Михайловски за българската просвета след Освобождението вижте също дискусията от поредицата „Липсващото звено“: Буря от светлина няма: Стоян Михайловски и усилията за християнска просвета преди комунистическия период.