От дълбока древност човечеството неизменно си задава големия въпрос Имал ли е светът начало и какво е представлявало то? От няколко поколения насам въпросът получава научен отговор, състоящ се от две думи: „Голям взрив“. Малцина обаче вникват в смисъла на понятието, а още по-малко си правят труда да научат как е била изградена стоящата зад него фундаментална физична теория. От първите си стъпки досега тя е била нападана от противоположни идеологически позиции. В ранните десетилетия на съветския (и българския) комунизъм тя е официално заклеймена като „буржоазна“ и „въвеждаща идеята за създател на света“. От друга страна, немалко фундаменталистично настроени християни съзират в нея „отхвърляне на библейския модел на Сътворението“.

Джон Рей и неговият приятел Франсиз Уилоуби сключили помежду си удивителен пакт: да се заемат със систематичното описание на всички растения и животни по света! Рей трябвало да се посвети на растенията, а Уилоуби – на животните. Класификацията трябвало да се основава изцяло на наблюдения и не бивало да съдържа митични създания, често включвани от естествоизпитателите в предишни подобни трудове.

Великите учени рядко са надменни. Макар че силата на разума лесно опиянява и може да ни внуши, че стоим над другите хора и дори над самия Творец. Но от друга страна, навлизането в дълбините на природата отвежда до пределите на разума, разкрива нуждата от особена интуиция, от озарение относно закономерността на самите основания на Вселената. Тогава ученият се пита: „А кой съм аз, че да бъда озарен от такива зашеметяващи проникновения?“ И придобива едно естествено смирение. Такова е било присъщо и на един от бащите на модерната физика, Алберт Айнщайн. Известен е обаче един случай, при който Айнщайн сякаш напълно забравя скромността си.

В древността причини с интелигентен произход са се считали основни за разбирането на природата. Три века след публикуването на Нютоновите “Principia” обаче природата като че ли изглежда изчистена от всякакво интелигентно влияние освен това на човешките същества. Схващането, че интелигентни причини биха могли да играят съществена роля за разбирането на който и да е обект в природата днес изглежда едновременно анахронично и налудничаво. Въпреки това няколко учени със солидно положение в научното общество изказват дръзкото предположение, че самият живот би могъл да има интелигентен произход.

Колко „реални“ са обектите от света на математиката? Според една гледна точка те нямат нищо общо с реалността. Математическите обекти са просто идеи. Те са умозрителни идеализации на математици, най-често мотивирани от видимия ред на някои аспекти от заобикалящия ни свят, но независимо от това те остават умозрителни идеализации. Могат ли математическите обекти да бъдат нещо друго освен произволни построения на човешкия разум? В същото време често се оказва, че тези математически идеи са свързани с необяснима реалност, която значително надхвърля границите на умозрителните анализи на който и да е отделен математик. Излиза, че човешката мисъл се насочва към някаква вечна външна истина – истина, която притежава собствена реалност и пред нас се разкриват само части от нея.

Все повече операции в науката и промишлеността се описват числено и се подлагат на математическа обработка. Но колкото и да е странно, самата математика – постепенно се превръща в затворена дисциплина, откъсната от приложенията в други области. Професионалните математици проявяват подчертано предпочитание към чистата, а не към приложната математика. Те посвещават своите усилия на задачи, подсказани единствено от математическата логика, без да се питат дали тези задачи (или тяхното решение) имат някакво отношение към физическия свят.

Много образовани хора са на мнение, че съществува огромна вражда между науката и християнството. Нека се опитаме да поставим въпроса за връзката между наука и християнство във възможно най-широката разумна перспектива. Ще започнем с пояснението, че помиряването на науката с други интелектуални дейности не винаги е било лесно. Например в последната книга на Susan Gallagher и Roger Lundeen, “Literature”, се казва: „Понеже в новата история литературата често се оказва в опозиция на науката, то за да разберем модерните възгледи за литературата, трябва да признаем господството на науката в нашата култура. В продължение на няколко столетия учените са били тези, които са поставяли стандартите за истина в западната култура. И неоспоримата полза от тях да ни помагат в организирането, анализирането и боравенето с фактите, им придава безпрецедентна значимост в модерното общество.“

Както отбелязва изследователят Лорън Айзли, най-любопитната черта на настоящия свят с високо развита наука е, че той изобщо съществува. Хората възприемат, често несъзнателно, едно схващане за „неумолимия прогрес“, според което простото протичане на времето води до нарастване на познанията ни също толкова сигурно, колкото е поникването на дъб от жълъда. „И все пак археолозите ще са принудени да ни кажат“, пише Айзли, „че не една и две велики цивилизации са се зародили и са изчезнали, без да се ползват от предимствата на научната философия.“