Прекъснатият контакт

Видях наскоро две всекидневни сцени от нашето падение. Не само тях, но в действителност избирам две от многото.

Стоях на „Патриарха“ – тролейбусната спирка. И гледах с нарастващо учудване как три, четири, пет тролея пристигат и не тръгват, а се нареждат един зад друг. Защо? Ами една кола, застанала напряко на улицата, пречеше. Реших в началото, че е повредена. Но двама млади мъже си разговаряха спокойно до предната врата, единият бе сложил ръката си на дръжката. Огромната тълпа от чакащи мълчеше. Нищо. Никой не отиде при тях, за да им каже: „Дайте да избутаме колата, ако имате проблем…“ Никой не изкрещя, че това е лудост – движението по булеварда се задръства, тролейбусните шофьори бибипкат плахо, на хората отвътре им е „преиграло“, а двамата се държат така, като че ли са в спокойна уличка. И все пак, мислех си, такъв абсурд е невъзможен. Сигурно съществува и проблем. Докато те си стиснаха ръцете, единият седна в колата и потегли.

Наглост и страх. Две състояния, минали изглежда всяка граница. Наглостта на разбойниците с пари и оръжие в джоба, пренебрежението им към страхливата тълпа… И в миналото бяхме мачкана тълпа, а и днес вървим нататък. Друг вид страх? Така е. Но унижението си е унижение.

Малко по-късно видях как двама достолепни възрастни мъже спират край прегърбена стара циганка в престилка на „работничка по чистотата“, която метеше с усилие една наистина спокойна улица. То не бяха заповеди, то не бяха наставления… Чак си вгорчиха разходката. Гласове, кипящи от гняв и възмущение, защото циганката, смалила се под тази канонада до размера на големите гевреци, които ни предлагат тук-там уличните продавачи, работеше според тях много лошо.

На спирката тия мъже щяха да си траят. Да се пишеш силен и важен само тогава, когато това може съвсем безопасно „да мине“, е точно толкова унизително, колкото и да мълчиш пред наглостта. Който мълчи пред нахалниците, отреагира презрението си като тормози беззащитните.

А може би големият проблем е друг. Защо да не се отнасяме и към наглите, и към безпомощните с добро? Ето къде е парадоксът. Страхът ни прави наглите по-лоши, той още повече ги покварява. Те неизменно виждат пред себе си една тълпа, която ги ненавижда мълчаливо. Те също имат своите претенции, макар съвсем забравени, макар проблясващи все по-рядко – че са хора, че имат и човешки качества. Страхът ни отрича това. Плашим се от тях като от зверове. Контактът е прекъснат. Остава единствено омразата.

Когато свещеник влезе при затворниците, той търси нещо скрито под пластовете грубост и ненавист, търси останки от една забравена човечност. Защо да не постъпваме така и в живота? Не съществува друго разрешение на общочовешкия проблем. Топлият призив за добро на нечия уста би повлиял може би на юначагите от „Патриарха“. А може би и не, но чуват ли го всекидневно, при различни обстоятелства, светлото в живота все пак ще ги докосне. Насърчението към добро, молбата за помощ – те са огромна сила. А за втория описан случай, за отношението към слабия, мисля, че не е нужно и да се говори.

Страхът е зло, както и грубостта. Две страни на един медал. Те разделят хората, правят ги по-лоши и не решават нищо. Цялата работа е там, че живеем в един свят с крадците, убийците, алчните мафиоти, с всички покварени хора. Няма къде да избягаме от тях. Но и те няма къде да избягат от нас. Ако опасното, което излъчват, ни плаши, озлобява, „ерозира“ вътрешно, ако то, с една дума, ни влияе, нима нашето благородство, изявявано с чистота и смелост, не би им се отразило на свой ред? Какво друго е човешкият свят освен влиянията, които взаимно си оказваме?

Мълчанието и крясъкът градят стена. Но има думи, от които никой не може да избяга.