Теофилакт е изпратен „на заточение“ в Охрид

Случвало ли ви се е да направите прекалено добро впечатление на някоя важна личност? Нещо подобно преобръща живота на византийския духовник Теофилакт. Преди 930 години, на 6 януари 1088 г., той произнася вдъхновена реч пред император Алексей I Комнин, изпълнена с хвалби към василевса и майка му Ана Даласена. Той приветства военните успехи на Балканите: оттеглянето на норманите от адриатическото крайбрежие и потушаването на бунтовете в Тракия, вдигнати от еретици (богомили и павликяни). „Императорът е добър дипломат и истински служител на Църквата“, заявява Теофилакт. Но речта му имала нежелани последици.

Императорът явно е бил поласкан. Утвърждаването на епископи е било под неговата власт. Като своеобразна награда за Теофилакт, Алексей I го назначава за архиепископ на Охрид, в тема България1. Според някои изследователи с този ход той целял също да го отстрани от столицата, тъй като го считал за близък до предишната династия Дука – и следователно, за опасен за властта.

За високообразования Теофилакт изпращането в Охрид било равносилно на заточение. Възпитаник на знаменития философ Михаил Псел, той прекарвал живота си в библиотеките и дворците на Константинопол и обучавал синовете на висшата аристокрация, сред които бил и Константин Дука, сина на император Михаил VII. Като дякон в патриаршеската църква „Св. София“, той замествал патриарха в проповядването и в разясняването на Божието слово. Изпратен в България, Теофилакт е бил откъснат от приятелите си и от естествената си среда. Както и други знатни византийци, той смятал Охрид за варварски град в една затънтена провинция. Но като лоялен църковен и държавен служител, Теофилакт се подчинява на заповедта на василевса.

При пристигането си в Охрид той установява, че условията са още по-лоши, отколкото е очаквал. Ужасна воня измъчва обонянието му – санитарните норми се оказват доста по-ниски от тези в имперската столица. Местното население все още живее с унижението от византийското завоевание и загубата на независимост и със спомена за унищожената Българска патриаршия. Те посрещат Теофилакт с присмех и обиди. За да го дразнят, те пеят победен химн, възхваляващ миналите успехи на българските царе. Те знаят, че духовникът е изпратен с мисията да задържи България в орбитата на империята. При все това василевсът Алексий I потвърждава автокефалността на Охридската архиепископия (независимостта ѝ от Вселенския патриарх), като дава правото на местни епископи да ръкоположат Теофилакт.

Знатният „заточеник“ не харесва България, която нарича „най-жалката от всички провинции на империята“. За него българите са „варвари в овчи кожи“. „Разсъди колко много съм пил от чашата на простащината, намирайки се толкова далеч от страните на мъдростта“, пише той на свой приятел. „И тъй, понеже ние живеем от дълго време в земята на българите, простащината ни стана близка другарка и съжителка“. Теофилакт буквално боледува от носталгия и моли свои приятели да се застъпят за освобождаването му от длъжност и от това място. След едно свое посещение у дома, той пише: „А сега трябва да се върна при българите; аз, който съм същински константинополец и – по чудо – българин.“

Но Теофилакт изпитва голямо съчувствие към бедните българи. В няколко писма до столицата, той настоява за облекчаване на данъците, като посочва страшен пример: петгодишно дете е било продадено в робство от родителите си, за да платят данъците си. Епископът призовава да се показва милост, „та търпението на бедните да не се изчерпи окончателно“.

Теофилакт се опитва да се бори с носталгията си, като пише – запазени са 130 негови писма. Някои от тях са трудни за разчитане, защото епископът е използвал „енигматичен стил“, характерен за образованите хора на времето. Това епистоларно творчество е пълно с ценни сведения за средновековната византийска и българска история, както и със сатирични коментари. Освен това, Теофилакт проявява голям интерес към църковното наследство на българските земи – съчинява „Пространно житие на св. Климент Охридски“ и на 15-те тивериуполски мъченици, погребани край Струмица.

Вероятно към 1107 година Теофилакт е най-сетне освободен от архиепископските си задължения и заминава за Солун. Точната дата на смъртта му не е известна. Богословското му творчество е впечатляващо. В своето „охридско заточение“ той пише коментари върху Евангелията, Павловите послания и някои други библейски книги, които се смятат за големи постижения на византийската екзегетика и получават признание както на Изток, така и на Запад. В тълкувателния си подход се придържа към историческия метод на Антиохийската школа и особено на Йоан Златоуст.

През XVI век произведенията на Теофилакт са преведени на латински и издадени неколкократно в Западна Европа. Те особено впечатляват Еразъм Ротердамски, който заимства от тях някои идеи в известната си сатирична творба „Възхвала на глупостта“, осмиваща недостатъците на църквата и обществото. А голямата ирония на историята е, че „същинският константинополец“ влиза в нея с името Теофилакт Български.

• 1. Обхващаща днешна Западна България, Република Македония и части от Сърбия. – Б.пр.