Църковни празници и календар
Григорианската календарна реформа, I част
Сигурно сте се питали защо именните дни и други църковни празници имат алтернативни дати: по стар и по нов стил. Защо Васильовден, например, се отбелязва на 1 януари според официалния календар на БПЦ, а същият празник се чества от ромската общност („Банго Василе“) на 14 януари? Защо голяма част от християнските страни празнуват Рождество Христово на 25 декември, докато в Русия, Сърбия, Северна Македония, Грузия и някои други това става на 7 януари? И защо Възкресение Христово се посреща от християните на Запад, като правило, поне една седмица – а понякога цял месец – по-рано, отколкото на Изток? Сякаш са малко доктриналните несъгласия между християнските изповедания и деноминации, та към тях трябва да прибавим и различия в използвания календар...
Причините за този разнобой са както от астрономически, така и от исторически характер. От астрономическа гледна точка, разработването на точен календар не е лека задача. В общи линии, възможни са два главни подхода, с използване на различни основни единици за време: времето за една видима обиколка на Слънцето по небето спрямо звездите (слънчева тропична година) или времето между две последователни еднакви фази на Луната (лунен синодичен месец). Първият подход е по-естествен за човека, тъй като отразява смяната на сезоните; вторият е удобен за измерване на по-кратки цикли от нашата дейност. Проблемът при тропичната година е, че продължителността ѝ е 365,2422 денонощия – което не е цяло число; та даже и дробната му част не е рационална дроб. За целите на всекидневния живот обаче, годината трябва да съдържа цяло число денонощия. Затова са били разработени различни календари, в които определени години („високосни“) са по-дълги от обичайните.
В т.нар. юлиански календар, въведен още от Юлий Цезар през I в. пр. Хр., била възприета продължителност на годината от 365,25 денонощия. Съответно три „обикновени години“ с по 365 денонощия са последвани от една високосна с 366 денонощия, в която пропуснатите четвъртинки се обединяват в едно допълнително денонощие (29 февруари). Въпреки тази компенсация, действителната продължителност на годината все пак бива надценена с няколко минути. Така за близо 400 години действителното начало на годината се отмества с три денонощия по-рано спрямо календарното. Постепенно, с вековете, изтекли от началото на Христовата ера, това несъответствие между официален календар и сезони започнало да се усеща – например, началото на пролетта настъпвало на все по-ранна дата.
Литургичният цикъл на християнските празници започва да се оформя още през първите векове на Църквата и, естествено, е основан на официалния за епохата юлиански календар. Чрез решенията на Първия вселенски събор в Никея (325 г.), в частност чрез определянето на дата за празнуване на Възкресение Христово, юлианският календар практически придобива „каноничен статут“ и бива натоварен с богословско значение. Това обяснява защо преминаването към григорианския календар, започнало от втората половина на XVI век насетне, се приема с резерви и дори със съпротива от отделни църкви.
Всъщност, нуждата от календарна реформа назрявала постепенно през Средновековието. Още през XIII век английският монах Роджър Бейкън забелязал, че датата на Великден се отмества все по-късно в пролетния сезон. Към онзи момент юлианският календар изоставал спрямо действителното положение на Слънцето на небето вече с 9 денонощия. Бейкън дори предлага конкретна схема за реформа на календара, като определя юлианския календар като „непоносим, ужасен и достоен за присмех“. Поради смъртта на тогавашния папа обаче предложението на Бейкън не било разгледано, а впоследствие било забравено.
В средата на XVI век пролетното равноденствие „подранявало“ вече с 10 дена. Няколко местни църковни събора се били занимавали с проблема, но така и не било предприето нищо за решаването му. Тогавашният папа Григорий XIII бил енергичен човек. Със своя дългогодишен опит в църковните дела и с благосклонното си отношение към образованието, той не можел да остави въпроса висящ до безкрайност. През 1563 г. той препоръчва на събора в Тридент да разгледа решението, предложено от учения йезуит Кристофър Клавиус, виден математик и астроном. Съставена е специализирана папска комисия по календарната реформа, като Клавиус става неин консултант. Комисията предлага модификация на юлианския календар. Според новия григориански календар1, последните години на вековете, чието число не се дели на 4, не трябва да се смятат за високосни – например, 1700, 1800 и 1900 г. (но не и 2000 г.). Така, усреднено и в дългосрочен план, календарната продължителност на годината вече се приближава чувствително до действителната.
Въз основа на препоръките на комисията Григорий XIII издава на 24 февруари2 1582 г. булата Inter gravissimas (лат., „сред най-сериозните [задачи]...“), според която всички католически страни следва да обявят деня след 4 октомври същата година за 15 октомври. Изоставането от 10 дена било наваксано с един удар.
Междувременно в Западна Европа напредвала Реформацията, опозицията спрямо Рим била силна и затова не всички страни в този район възприели бързо новия календар. Особено силни били настроенията срещу Римската курия в Англия. За да не излезе, че се отнасят с прекалено страхопочитание към Григорий XIII, властите предпочели да отхвърлят „папския календар“. Така страната продължила да си служи с юлианския календар още цели два века, макар че – по ирония на историята – такава реформа била предложена най-напред от англичанина Роджър Бейкън. Британия и нейните американски колонии въвеждат новия календар чак през 1752 г. Към онзи момент английският календар изоставал вече с 11 дена. Календарната реформа дори се превърнала в предмет на дебати при политическите избори. Някои кандидати за парламента спекулирали с чувствата на невежите избиратели, като внушавали, че правителството иска да им отнеме 11 дена от живота!
Постепенно григорианският календар се налага по целия свят. Страните с традиционно православно изповедание обаче си служат с юлианския календар чак до XX век, отново поради опозицията си спрямо римокатолицизма. В България григорианският календар е въведен през 1916 г.3 Към онзи момент разликата между него и юлианския вече е набъбнала на 13 денонощия. Това обяснява и разликата между постоянните църковни празници „по нов стил“ и „по стар“ стил.
Причината за разликата между подвижните църковни празници (като Великден) на Запад и на Изток е по-комплексна.
- 1. Както бива наречен по-късно. Б.а.
- 2. Според други източници, на 13 февруари. Б.а.
- 3. По повод календарната промяна в България вж. статията на Стоян Ватралски „Потребата от промяна на нашия календар“, която Зорница препечата в броевете си за февруари и март 2016 г. Оригиналният материал излиза като заглавна статия на Зорница на 18 февруари 1916 г. Същата статия се появява веднага след това и в два последователни броя на в. Народни права (Ватралски, „Трябва ли да сменим нашия календар?“ Народни права, №43, 24.02.1916; №44, 25.02.1916). Ден по-късно, на 26 февруари 1916 г., министър-председателят Васил Радославов внася законопроект, а от 31 март 1916 г. календарната реформа влиза в сила. Според историка Димитър Христов, именно статията на Ватралски във вестник Зорница през февруари 1916 г. е първият случай на обществена дискусия за календарната реформа у нас. Б.р.
Нов коментар