Навални: почти некролог за един символ

Убиха го! Алексей Навални. А днес е Денят на възстановяването на литовската държавност и планирах да пиша само за Литва. Ако ме следите в публичното пространство, забелязали сте, че проявявам необичайно мълчание по темите, свързани с другата ми родина, Русия. Не е случайно: в началото на войната с Украйна направих една-две публикации. Тогава реакциите на част от моите приятели и познати и от двете страни на вододела „за/против“ ме накараха да се срамувам – не от себе си, а от факта, че интелигентни хора (други сред близките ми няма) са способни да се държат и да говорят толкова едностранчиво и така искрено да се мразят. Затова замълчах. И смятам и занапред да мълча. Освен днес.

Днес просто исках да честитя на литовските си  приятели. Исках и да си припомним все още живия и политически активен (макар и съвсем старичък вече) Витаутас Ландсбергис. Един от личните ми герои. Пианист, доктор-изкуствовед, безстрашен идеалист и… пръв ръководител на независима Литва, човекът, отделил родината си от чудовището СССР и с това дал решителен тласък на разпадането на съветската империя. Много мога да говоря за него: живял съм в дома му в Литва, близки приятели сме със сина му и просто неведнъж съм се разхождал по улиците на Вилнюс и съм беседвал със случайни хора за извършеното от него и за връзката му с любопитния факт, че Литва е една от страните с най-ниска корупция в Европа… но…

Но в Русия убиха Навални! Днес. Можете да възразите, че няма достатъчно доказателства това да е убийство (не се ли намира винаги някой, който да го каже?!). Може отново да повярвате на проправителствените руски медии: „откъснал се тромб ще да е бил“. Може дори, по изключение, тия медии да са казали истината – тромб да е, а не някой още по-нов „Новичок“ (напомням – така се казва веществото, с което беше отровен Навални през 2020 г.). Може от нечовешките условия, лишаване от сън, от медицинска грижа и тем подобни да се е задвижил някакъв тромб… Може, всичко може.

Фактът обаче е факт: Навални умря – в деня на независимостта на Литва и месец преди изборите за цар на Русия. Тъй де, изборите за президент. Предварително решените избори за несменяем единствен кандидат-президент, който, когато си реши, променя Конституцията, занулява си мандатите, обявява всичките си опоненти за чуждестранни агенти, забранява употребата на определени думи, „отменя“ култур-трегерите на народа си, арестува чужди граждани на чужда територия, води военни действия в съседни държави… Нали и аз това казвам: „цар“.

А Навални вече го няма! Колко удобно е това за въпросния цар! Не заради конкретния човек Алексей, направил конкретни разкрития за корупция, организирал множество масови протести и застанал зад някаква недоизяснена идеология, която и за мен, и за мнозина други не е сигурно дали бихме подкрепили, ако бихме я разбрали. Символът „Навални“ е това, което смущаваше царя, поради което той демонстративно дори не произнасяше фамилията му. Символът на човек, дръзнал да се върне в родината си след опита да бъде отровен. Човек, заставащ усмихнат пред камерата отново и отново, дори след 27 затваряния в изолатора (на руски: ШИЗО – „штрафной изолятор“). Изолатора, в който е прекарал общо 308 дена, включително е стоял там болен, с температура и без право на лечение. Именно е стоял, понеже през деня в ШИЗО дори няма легло и се налага да стоиш прав, без значение дали си здрав или болен.

Впрочем, Навални си отиде като човек, преливащ от някаква вътрешна енергия. Дълго се чудих откъде е тази сила, докато не прочетох поредната му „последна реч“ (на каквато руският закон му дава право след всяко завършило дело срещу него) от 20 февруари 2021 г. Там той заяви, че не се чувства сам и, макар че не се радва на тормоза, не съжалява, че се е върнал – товарът му е по-лек, защото вече е повярвал в Бога: „сега… всичко става по-просто. Мисля по-малко, имам по-малко дилеми – има една книжка, в която ясно е казано какво да правя във всяка ситуация… Блажени гладуващите и жадуващите за правда, защото ще се наситят.“ А сетне, с типичното му чувство за хумор, цитира „забележителния философ Луна Лъвгуд. Помните ли я от Хари Потър? Важно е да не се чувстваш самотен, защото ако аз бях Волдемор, щях много да искам да се чувстваш самотен.“. Представяте ли си да кажеш на милиони уплашени човечета, че не са самотни и да подкрепиш това твърдение със собствения си пример?

Да, отиде си Навални – още един от личните ми герои. Противоречива личност беше, започвайки пътя си като краен националист, но, слава Богу, не спрял дотам. Той можеше да си спести всичкия тормоз и до ден днешен да си е все тъй необезпокоявано противоречив в някое комфортно убежище някъде из Европа. Но не би. Вместо това избра да стане герой, настояващ, че „царят е гол“ и че всеки има правото да изказва това свое убеждение на всеослушание. Ето това е една от основните причини той да стане човек-символ, дори за недокрай съгласните с него: духовитата непоколебимост, с която до последно отстояваше свободата на словото, която за мен лично е най-ценна измежду идеалите на демокрацията. Ща не ща се замислям, аз бих ли посмял също тъй непоклатимо да отстоявам тази ценност, ако и мен, като него, можеха да ме осъдят за екстремизъм? Та ние сме връстници – аз на 48, той на 47; и двамата сме вярващи; и двамата – фенове на Хари Потър… Спокойно можех аз да съм на неговото място… Бих ли устоял до края?

А мястото на Навални, както казах, вече пустее! Угасна усмивката, продължаваща да се присмива на властимащите дори и от концлагера с най-строг режим. Да, да – концлагер. Това си е стара руска традиция – още от времето на царска Русия, през СССР, та до днешната РФ… Концлагер, в който на едно място биват събирани престъпници с доживотни присъди, най-опасните рецидивисти и, заедно с тях, цветът на нацията – учени, творци, активисти – хора, осмелили се да имат съвест и да говорят и действат в съответствие с нея. И независимо дали сме съгласни с повелите на тази тяхна съвест, едва ли можем да не се съгласим с правото им (и дори моралното задължение!) да я следват. Само че, правейки го, те дават опасен пример на цял един народ. Какво ще стане, ако всичките тия милиони, ей тъй – с ведра усмивка, напук на страха и чисти пред съвестта си – решат да си отстояват свободата и да търсят сметка на всенародните кормчии? Сакън! Затова се откъсна тромбът – или каквото там друго се е откъснало – и вече го няма Навални. „Нет человека – нет проблем…“ Плачи, друга ми родино! Пей ми песен, гарване!

П.П. Всичко написано по-горе е мое частно мнение, което с нищо не задължава приятелите, институциите и проявите, с които съм свързан.

П.П.П. И, да: няма да участвам в дискусии и коментари. Написаното от мен е по-скоро некролог, отколкото политическо изявление. Просто сърцето ми се къса, защото загубихме изключително смел руснак. Искам да почета паметта му, не да споря за нея…