Младост и зрялост

Народите са като хората – имат си младини, зряла възраст и период на остаряване (не задължително в демографски смисъл). За българския изследванията сочат, че „се топи“ и „застарява“. А кога са били времената на неговата зрялост? И можем ли да преценим дали той изобщо е преминал през този стадий? Защото, ако продължим аналогията с живота на отделния човек, това съвсем не е задължително. Има хора, които са проявявали завидна зрялост и мъдрост още като голобради юноши, но има и побелели глави, които по акъл са още някъде в ранния пубертет. Значи възрастта не е задължително мерило за зрялост. Нито при човека, нито при народите. Твърде прибързано е да се твърди, че един народ с 1300-годишна история, като нашия, е по-мъдър от такъв с 250-годишна (като американците, например).

И все пак някакъв „критерий за народностна зрялост“ трябва да има, мисля си. Понеже съм невежа в социологията, въвел съм си свой собствен, без да претендирам за научна обективност. Той е свързан с възрастта, но не в абсолютен смисъл. И гласи: „За зрялостта на един народ можем да съдим по възрастта, на която неговите младежи могат да поемат пълна отговорност за един или повече човешки животи: за собствения, за издържането на семейство, за съдбата на един град или на цяла страна“. На колкото по-ранна възраст хората могат да поемат такава отговорност, доказана със съответните решения и дела, толкова по-зрял е народът, който ги е родил и отгледал. И съответно по-подготвен за историческата си мисия или пък за посрещане на историческите превратности.

Примери от други народи не са необходими – достатъчно е да се вгледаме в „нашто недавно“. Да речем, във времето на българското Възраждане и в периода след Освобождението. Фактите са изненадващи, но затова пък поучителни. Почти всички дейци на националната революция и на новата българска държавност са извършили епохалното си дело в ранна младост. Васил Левски участва в Първата българска легия (1861 г.) на 24 години, а на 30-годишна възраст се заема с апостолската си стратегическа дейност по изграждане на мрежата от комитети на ВРО (Вътрешна революционна организация). Хаджи Димитър („юнак във младост и сила мъжка“) и Стефан Караджа загиват на Балкана на по 28 години, като революционери с опит и като предводители на чета. Христо Ботев издава вестници, развива революционна дейност и създава огромно литературно творчество между 20- и 25-годишна възраст, а на 28 пише „Мила ми Венето,…“ и се качва на Радецки, за да запише с кръвта си своето име на национален герой. Между 25- и 35-годишна възраст Захарий Стоянов преминава през всички митарства на борбите за освобождение и за съграждането на следосвобожденска България: от нелегалните комитети и Априлското въстание до Съединението. На 20-годишна възраст Стефан Стамболов е ръководител на Старозагорското въстание (!), а на 30 става министър-председател в крайно критичен за България момент, спасява страната от руска окупация и проправя пътя към самостоятелното й демократично развитие. Мога да продължа списъка, но едва ли е необходимо. Ще подчертая само, че не говоря единствено за политическите водачи. Младеж, навършил 21-годишна възраст в онези, не толкова отдалечени от нас времена, е бил напълно в състояние да създаде и да храни семейство, да поеме бащините си имоти или занаят, да пътува из Европа или по Източното Средиземноморие на гурбет. И като правило, не е стоял на едно място, а нещо непрекъснато е предприемал. Вместо да пълни кафенетата и кръчмите и да говори за футбол или за мацки. Един народ, способен да излъчи такива зрели младежи като водачи на страната или поне глави на домове (ироничното е, че тогава мнозина са ги наричали „луди глави“), е бил готов и достоен да влезе в семейството на цивилизованите и напреднали европейски страни. Развитието на България към началото на ХХ век напълно е доказало нейната народностна зрялост.

Едно столетие по-късно народът ни напълно се проваля на този своеобразен зрелостен изпит. Моето поколение, отраснало по време на късния социализъм, отстъпва решително на нашите предци. По възраст, то отдавна трябва да е подготвено да поеме съдбините на България в свои ръце. Това означава да се е доказало с предприемчивост, увереност, активност, нови идеи, смели решения, жертвоготовност и борбен дух. Като променя климата и нагласите на цялото общество. Вместо това, то се влачи унило в летаргията на „прехода към демокрация“ или пък се изниза постепенно на Запад, без да остави следа. Възпроизведе недъзите на своите родители и социалистическия им манталитет, макар и в нова историческа обстановка. Често с по-голяма от тяхната некомпетентност (понеже образованието междувременно се срина), със същата неувереност и с не по-малко объркана ценностна система. Основната прилика с родителите ни е смътното очакване и напълно необоснованата надежда, че „нещата все пак ще се оправят“. Някой – държавата, родителите? – все пак ще трябва да се погрижи за нас: ще ни осигури гражданските права и благосъстоянието, ще ни настани на работа, ще ни връчи апартамент или кола в наследство, ще гледа децата ни и ще ни дава пари за почивка, ще ни покани да заемем по-отговорна длъжност и т.н. В такова очакване нещата да се оправят или някой да ни оправи изминаха 20 години „преход към демокрация“. В купони и в безкрайни разговори по заведения, в мечтания и в повърхностно усвоени идеи, в произволни житейски експерименти изгубихме безценно за нас и за България време. Докато родителите ни остаряха и вече не ние, а те имат нужда от грижи. Докато процесите на разпад на всички системи в страната толкова се задълбочиха, че е невъзможно да имаш елементарна сигурност за настоящето си, пък камо ли за бъдещето си. Докато вече и на по-младите от нас стана ясно, че нещата не само няма да се оправят, ами все повече се забатачват. Че никой няма да ни оправи, ами всеки следващ кандидат за тази мисия, когото избираме все с внушително мнозинство, е все по-негоден от предходния. И започна да ни спохожда логичната мисъл, че ако има някакъв шанс да се оправят, това в голяма степен зависи от нас, сравнително младите, с достатъчно натрупан опит и знания и с все още достатъчно сили.

За жалост, ние сме без достатъчно мотивация и, по-лошото, с крайно недостатъчна надежда в успеха. Защото пиле, което не е излетяло навреме от родителското гнездо, си остава бройлер - не може да литне, въпреки че има крила. Когато две поколения са живели без вяра и без християнски пример за добродетел и жертва, ти се струва нелепо дори да мечтаеш, че можеш да победиш злощастните обстоятелства и лъжата. Когато си прекарал половин съзнателен живот заедно с родителите си в панелния апартамент, в неизбежната битова и финансова зависимост, е много трудно да имаш дръзновение. По-естествено е винаги да разчиташ на друг, пък дори и само за да те потупа по рамото. А и увереността няма как да дойде, ако никога не са ти гласували отговорност и не са ти поверявали нещо жизнено важно. То май единственото, което бяха поверили на моето бройлерско поколение, беше да се учи. „За да твори живота нов“, според клишето на партийната пропаганда, която ни казваше как да живеем. И за „да не работиш, мама“, както добавяха нашите родители с убеждението, че социализмът ще бъде вечен. Нямаше как да стане. Ето ни сега, сред купчини рухнали митове и наивни мечти за бързо преминаване към европейски стандарти, под прожекторите на историята. Сега вече от нас се очаква всичко. Не само да оправим страната, но на първо място да я спасим от рухването. Но как? Ако бяхме отрезнели по-рано, може би щяхме да бъдем по-подготвени, но…

Напомням си, че е по-добре късно, отколкото никога. Ако вече сме прогледнали за българската реалност и за своята историческа отговорност, въпрос на време е да вложим организирани усилия за нейната промяна към добро. Процесът изглежда е започнал. Иска ми се да виждам доказателства за това във възникването на граждански сдружения, в засилената чувствителност на отделни личности към беззаконието и тържествуващата простотия в страната, в съзидателния дух, проявен чрез местни инициативи. Доказателства за обратното ми дават политическата апатия на моето и на по-младото поколения, примиренчеството със силата на злото в нашата страна, оттеглянето на доста будни и качествени хора във „вътрешна емиграция“, както по времето на реалния социализъм. Най-много обаче ме гнети мисълта, че времето да се спаси страната все повече намалява... Необходими са съгласуваните и целенасочени действия и постоянство на хиляди потомци на някогашните луди глави. Във всички области на обществения живот и с много търпение. Ще излъчи ли обезкръвеният и отчаян български народ достатъчно много и достатъчно съзрели нови юнаци? И ако успее, дали усилията им няма да се окажат закъснели? Дори и да извършат нечуван подвиг, дали той ще успее да промени нещо под българското слънце, което „спряло, сърдито пече“?

„Но млъкни, сърце!“